Отличник в живота, а не в училище
Чия работа е да бъде възпитано и построено едно дете като персона? Родителите ще кажат, че това би трябвало да се случва на първо място в учебно заведение. Учителите ще възразят, че това е работа на родителите. И до момента в който родители и учители са два враждуващи лагера, ще страдат децата.
Факт е, че тогавашното почитание към учителите го няма. Това не се дължи единствено на обстоятелството, че времената се трансформират и че някои учители правят работата си през просото или занимават децата с персоналния си живот. Това се дължи на първо място на отношението на родителите към тях. Ако родителят няма почитание към учителя и си разрешава да разклаща престижа му, като го наскърбява пред детето, то по какъв начин чакаме то да има почитание към него? А мъчно може да учиш от някого, в случай че не го уважаваш и не го приемаш като добър модел на държание.
Уважението се печели, ще кажете. И това е по този начин, само че не във всички случаи. Учителите постоянно влизат в ролята на укротители, вместо на възпитатели и на хора, които да предадат познания на децата ни. Няма по какъв начин да слагаме под подозрение всяка оценка и всяка забележка, да се разправяме за отнети точки на контролната работа и да чакаме, че детето ще пораства отговорно към отговорностите си и сериозно към достиженията си. Всъщност това е най-лошата допустима услуга, която можем да му създадем, тъй като сътворяваме у него илюзорното възприятие, че каквото и да стане, мама и тате ще се „ погрижат да оправят нещата “. Никакво изпитание, никаква тръпка от реализиран резултат, никакво развиване на личността – това са единствените последствия от сходно родителско държание.
Дори когато не сме съгласни с учителя и слагаме под подозрение професионализма му, мястото за разискване на този въпрос не е пред детето. Бихме могли да желаяме персонална среща с учителя или с шефа на образователното заведение.
Трябва да приготвяме децата си за живота, а не да се мъчим да подготвим живота за децата си.
Оставете го да поправи самичък слабата си оценка. Оставете го да се срами от ненаписаното домашно, когато бъде вдигнат на дъската. Това са потребни уроци, които ще му оказват помощ да развие отговорност към отговорностите си. Ако вършиме всичко вместо него, то какъв възрастен би бил – глава на семейство ли, майка, която да възпитава деца, доктор, който да носи отговорност за нечий живот?
Най-важният урок, който би трябвало да научим ние като родители, е да разрешаваме от време на време на детето да се проваля. Да не одобряваме всичко персонално. Нито непременно. Нищо не е на живот и гибел. Да му позволим да израсне, да бъде душевен устойчива персона, да бъде убеден в личните си сили и да върви умерено по пътя си. Препятствия постоянно ще има, провокации постоянно ще го чакат, само че човек би трябвало да може да се оправя самичък. Позволете на детето си да порасне.
Цветелина Велчева ©
