Честит Десети ноември! Преди тридесет и пет години нещо падна

Честит Десети ноември! Преди тридесет и пет години нещо падна от плещите на нацията, само че като че ли продължава да е неразбираемо тъкмо какво. Казвахме, че е паднал комунизмът, поради насладата, че към този момент няма да се употребява този ненавиждан най-малко на три генерации българи исторически етикет. Но в реалност комунизмът нямаше по какъв начин да падне, тъй като в никакъв случай не беше съществувал. Може би тогава най-сетне бе паднала Българска комунистическа партия (БКП) от власт, въпреки че и това не е напълно по този начин, тъй като тя в действителност в никакъв случай не е била на власт. Чрез нея Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) управляваше България – заповедите идваха от Москва още от времето на Народния съд („ Никой не би трябвало да бъде оневинен! “), та чак до Десети ноември 1989, когато отново оттова анулираха личната си тирания.
Връщане на суверенитет
В този смисъл Десети ноември можеше да е националният ни празник на същото съображение, на което подобен е Трети март. И той бележи връщането на суверенитета ни след иго (или наличие, както е по-коректно да се казва). И още веднъж с решаващата интервенция на Русия – през 1876-1878 с война против Турция, а през 1989 по кротичък път против себе си. В изгода на аналогията би трябвало да се изтъкне, че в края на турското „ наличие “ българите са имали надалеч повече права, в сравнение с при започване на руското.

Следователно Десети ноември може да се одобри за знак, че е паднал руският режим, за който няма подозрение, че е съществувал – у нас в продължение на 45 години. Въпросът обаче е до каква степен е паднал. В определението, с което той се беше самонарекъл – „ тирания на пролетариата “, в случай че имаше неточност, тя не беше в „ тирания “, а в „ пролетариата “. Диктатурата не се упражняваше от служащите, а върху тях, както и върху останалите пластове от обществото, като се изключи партийната номенклатура, отпред с деспот, обект на нервен фетиш към личността.
Власт на крадци
Съветският режим беше типична клептокрация (власт на крадци), която стартира с най-голямата кражба в историята на заводи, къщи, ниви и прочие, легализирана като национализация, и траяла нататък с репресии върху всеки несъгласен да бъде ограбван по закон и конституция. В Движението на горяните излизат в отбрана на собствеността си към 10 хиляди души, половината от които са убити. Животът е по-жилав от която и да е тирания и не стопира да тече, само че течеше под команда „ от горната страна “.

След Десети ноември, макар частичното връщане на собствеността и замяната на командния с пазарен модел, клептократският хайлайф съумя да се възпроизведе и се зае още веднъж да превземе страната. Не изцяло и с фанфари, както след Девети септември, а тихомълком и подмолно, без да прекъсва връзките си с Москва. Хората, като се чудят по какъв начин по този начин стана, че „ Илия отново се е пременил в тия “, го отдават на корупцията, само че казусът е надалеч по-всеобхватен – руският режим не падна, а последователно се смеси с демокрацията в едва прочут публичен хибрид.
Вече няма наложителна държавна идеология
Всъщност, единственото, което несъмнено падна на Десети ноември беше наложителната държавна идеология, титулувана марксизъм-ленинизъм. Нейните постулати и клишета и перифразите им с мотив и без мотив изчезнаха за една нощ, все едно че до през вчерашния ден не бяха задръствали цялата обществена среда. Вече нямаше кой да приказва на техния от дълго време изпразнен от наличие език, без да е заставен, а младото потомство даже не е чувало за Маркс и Ленин. Пък и те не са толкоз значими в тази ситуация – можеше да бъдат други. Въпросът беше да има спусната от властта идеология, която да дели мненията на верни и неправилни, а изразителите на неправилните да бъдат тероризирани.

Както написа Хана Аренд, „ терорът би трябвало да бъде показан за реализиране на характерна идеология “. Поантата е върху терора – идеологията хем го оправдаваше, хем го пренасяше в главите на хората, с цел да ги накара да мислят еднообразно, а който се осмели да мисли друго, трябваше да си заплати, в това число с живота си, като Георги Марков, да вземем за пример.
Новите закани
Поне от задължението да мислиш като другите се избавихме на Десети ноември. Ако преди можеше да бъдеш единствено болшевик, в този момент можеше да бъдеш всевъзможен, та дори и болшевик. И точно това, а не размерът на междинната работна заплата, ни интегрира към свободния свят. Днес обаче той към този момент не е онази обетована земя, до която колкото да се добрахме през 1989 година – надигналите се автократи го заплашват извън и от вътрешната страна със своите „ характерни идеологии “: ислямски фундаментализъм, шовинизъм, путинизъм, антиглобализъм… А за тези, които са срещу, се готвят добре познатите ни „ черни описи “.

45 години ни трябваха, с цел да стигнем до свободата на мисълта и 35 години, с цел да стартираме да се отхвърляме от нея. И въпреки всичко дано да си я честитим на днешния ден, нищо че от привилегия тя може да е станала тестване.

Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.