Бях на 23 години и по целия път към болницата

Бях на 23 години и по целия път към болничното заведение мислех какво ще кажа на мама преди да я отведат, с цел да оперират сърцето й, в чийто център смятах, че заставам аз; та нали тя цялостен живот ми бе повтаряла, че за нея аз съм най-важното нещо на света?

Докато си пробивах път през болничните коридори, репетирах началните си думи, които трябваше да попаднат навръх място. Кой с изключение на мен би могъл да й даде силите и увереността, от които имаше потребност тя? Чие лице, с изключение на моето, би желала да види последно, преди да стартират да я режат и вероятно да почине? Чия целувка с изключение на моята?

Завих край един ъгъл и видях майка си да лежи на носилка в коридора, в очакване да я отведат. Надвесен над нея стоеше татко ми. Нещо в ситуацията на двамата ме накара да спра и след това, до момента в който ги гледах, ме накара да остана на мястото си, като че ли ни делеше стена, която ги ограждаше.

Изведнъж ми стана ясно, че за момента отвън тях не съществува нищо; съществуваха единствено мъжът и дамата. Тя не ме виждаше, нито пък се интересуваше дали съм там. Двамата не разговаряха. Той я държеше за ръката. Тя го гледаше в очите и се усмихвше; заклевам се, че двамата разговаряха на език, който на 23 години аз към момента не разбирах, а още по-малко говорех. Но с очите си виждах по какъв начин те го вършат, безусловно ги виждах, и се приближих, с цел да виждам по-добре, замаяна, захласната, изпълнена с ревнивост по тази причина, че откакто към този момент се бях влюбвала, бях се омъжила, аз нито един път не се бях докоснала до това, което виждах в болничния кулоар.

Следващият път, рекох си аз, ще знам повече. И аз ще обичам по този начин.

Линда Елърби