Ще закриваме ли училището?
Бях чувала за паралелното обучение у нас, само че до момента в който не се сблъсках директно с него, ми беше далечно, имагинерно, напряко несъществуващо. Вече обаче съм тръгнала към периферията на бурята с шестокласник, който скоро ще влезе непосредствено в окото ѝ. И сякаш съм в края ѝ, но ме духа доста неприятно и ми дава индикации, че ще ме засмуче, даже да не желая.
Мислех, че седми клас е оптималното време, в което да се тръгне на подкрепителни уроци, с цел да изкара детето по този начин жадувания резултат от близо 100 т., който да му отреди място в елитните езикови или математически гимназии. Освен в случай че, естествено, не е неприкрит двойкар, който има непрекъсната потребност от в допълнение учителско внимание. Другото ми очевидно подвеждане бе, че в случай че родителят следи оценките в електронния дневник, образователните тетрадки да са попълнени и поизпитва ученика, ще хване в точния момент пробойните и ще ги запълни без непозната помощ. Също по този начин смятах, че среднозаинтересован и средностатистически преподавател съумява да преподава разбираемо, дотолкоз, че приблизително НЕзаинтересованият възпитаник да схване основите на съответния предмет и с малко наставнически надзор да се ограмоти.
Затова каква беше изненадата ми, когато открих, че за доста родители шестият клас никак не е рано децата всеобщо да бъдат разхвърляни в образователни и почивни дни из всевъзможни школи и уроци за затвърждаване и надграждане на полученото в учебно заведение. Независимо дали демонстрират неприятни или положителни триумфи, без значение от висотата на учебното заведение или учителите, без значение дали могат или не да си го разрешат.
А аз се мислех за упорит родител! Нищо сходно! В началото на образователната година се оказах надали не изхвърлена през борда на лодката, в която са се сгъчкали наперени, уплашени или просто презастраховащи се майки. Те цъкат с език и ме гледат със страдание. Какво се смотавам, какво очаквам? Знам ли аз, че другата година като нищо няма да мога да намеря място в най-престижните школи? И ще съм съдбовно проспала положителното бъдеще на сина си?
Шокът ми беше цялостен, когато открих, че учениците от Софийската математическа гимназия да вземем за пример, са се запътили с бойна крачка към частните школи. Бленуваното учебно заведение, за което се води кървава война; задачата, която гонят родителите, с цел да получи детето им най-хубавото обучение у нас. Почти всяка година гимназията заема първо място в всякакви ранглисти като най-хубавото учебно заведение в България. Оказа се, че учениците му не са защитени от нашествието на паралелното образование. А като тръгне едно, се получава резултат на снежната топка - всички се юрват, тъй като не трябва да изостават. Какво ли става тогава в елементарните учебни заведения?
Дистанционното образование, спадането на качеството на учебните уроци, които постоянно са неразбираеми, неналичието на мотивация у учители или дефицитното време на родителите доведоха до истеричните стремления към паралелното обучение? От всичко по малко, евентуално е отговорът. Дори там, където е имало дейно онлайн образование без механически спънки, с учителска и ученическа интензивност, триумфът е подозрителен и пропуски има. Учебниците и методът на поднасяне на образователния материал в тях, макар дългогодишните забележки, не се опростяват и обясняват. Учителите, колкото и да желаят да се оправят и да реализират триумфи, постоянно не могат да стимулират всички деца, все някое от цялостните им класове им пречи и в последна сметка... нали децата така и така ще тръгнат на частни уроци!
Всички тези предпоставки за успоредното на държавното обучение малко зависят от родителя. Той обаче има пространство и благоприятни условия да се развихри у дома. Неговата роля, колкото и да не му се нрави, не е маловажна. Повече надзор и помощ за детето вършат чудеса. Много майки и татковци обаче просто нямат време. Те вървят на работа, имат график, прибират се късно, изтощени са. И най-после - въпреки всичко, би трябвало да изкарват пари. Същите пари, които да дават за частни уроци. Получава се затворен кръг на неизбежност, който налива милиони всяка година в паралелното обучение.
А у мен остава чувството, че синът ми си губи времето в учебно заведение. Стои, прави нещо, по кое време слуша, по кое време - не, а най-после би трябвало да върви на спомагателни уроци в събота и неделя. Той самият стартира да приема школото като непотребна повинност, от която може би няма огромен смисъл.
Да вземем да го закрием това учебно заведение най-сетне!
Мислех, че седми клас е оптималното време, в което да се тръгне на подкрепителни уроци, с цел да изкара детето по този начин жадувания резултат от близо 100 т., който да му отреди място в елитните езикови или математически гимназии. Освен в случай че, естествено, не е неприкрит двойкар, който има непрекъсната потребност от в допълнение учителско внимание. Другото ми очевидно подвеждане бе, че в случай че родителят следи оценките в електронния дневник, образователните тетрадки да са попълнени и поизпитва ученика, ще хване в точния момент пробойните и ще ги запълни без непозната помощ. Също по този начин смятах, че среднозаинтересован и средностатистически преподавател съумява да преподава разбираемо, дотолкоз, че приблизително НЕзаинтересованият възпитаник да схване основите на съответния предмет и с малко наставнически надзор да се ограмоти.
Затова каква беше изненадата ми, когато открих, че за доста родители шестият клас никак не е рано децата всеобщо да бъдат разхвърляни в образователни и почивни дни из всевъзможни школи и уроци за затвърждаване и надграждане на полученото в учебно заведение. Независимо дали демонстрират неприятни или положителни триумфи, без значение от висотата на учебното заведение или учителите, без значение дали могат или не да си го разрешат.
А аз се мислех за упорит родител! Нищо сходно! В началото на образователната година се оказах надали не изхвърлена през борда на лодката, в която са се сгъчкали наперени, уплашени или просто презастраховащи се майки. Те цъкат с език и ме гледат със страдание. Какво се смотавам, какво очаквам? Знам ли аз, че другата година като нищо няма да мога да намеря място в най-престижните школи? И ще съм съдбовно проспала положителното бъдеще на сина си?
Шокът ми беше цялостен, когато открих, че учениците от Софийската математическа гимназия да вземем за пример, са се запътили с бойна крачка към частните школи. Бленуваното учебно заведение, за което се води кървава война; задачата, която гонят родителите, с цел да получи детето им най-хубавото обучение у нас. Почти всяка година гимназията заема първо място в всякакви ранглисти като най-хубавото учебно заведение в България. Оказа се, че учениците му не са защитени от нашествието на паралелното образование. А като тръгне едно, се получава резултат на снежната топка - всички се юрват, тъй като не трябва да изостават. Какво ли става тогава в елементарните учебни заведения?
Дистанционното образование, спадането на качеството на учебните уроци, които постоянно са неразбираеми, неналичието на мотивация у учители или дефицитното време на родителите доведоха до истеричните стремления към паралелното обучение? От всичко по малко, евентуално е отговорът. Дори там, където е имало дейно онлайн образование без механически спънки, с учителска и ученическа интензивност, триумфът е подозрителен и пропуски има. Учебниците и методът на поднасяне на образователния материал в тях, макар дългогодишните забележки, не се опростяват и обясняват. Учителите, колкото и да желаят да се оправят и да реализират триумфи, постоянно не могат да стимулират всички деца, все някое от цялостните им класове им пречи и в последна сметка... нали децата така и така ще тръгнат на частни уроци!
Всички тези предпоставки за успоредното на държавното обучение малко зависят от родителя. Той обаче има пространство и благоприятни условия да се развихри у дома. Неговата роля, колкото и да не му се нрави, не е маловажна. Повече надзор и помощ за детето вършат чудеса. Много майки и татковци обаче просто нямат време. Те вървят на работа, имат график, прибират се късно, изтощени са. И най-после - въпреки всичко, би трябвало да изкарват пари. Същите пари, които да дават за частни уроци. Получава се затворен кръг на неизбежност, който налива милиони всяка година в паралелното обучение.
А у мен остава чувството, че синът ми си губи времето в учебно заведение. Стои, прави нещо, по кое време слуша, по кое време - не, а най-после би трябвало да върви на спомагателни уроци в събота и неделя. Той самият стартира да приема школото като непотребна повинност, от която може би няма огромен смисъл.
Да вземем да го закрием това учебно заведение най-сетне!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ