Теодора Димова: Най-страшното поразяване е човек да стане безчувствен |
Бурни овации, просълзени лица, цветя и поднесени за подпис книги остави след себе си премиерата на поставения за пръв път в театрална версия разказ „ Поразените “ на Теодора Димова на 2 октомври в Градската художествена изложба на Варна. Два часа публиката не смееше да си поеме мирис, с цел да изстрада дружно с актрисите катарзиса от разголването на една от премълчаваните тематики в нашето общество – белезите от погрома на българския хайлайф по времето на Народния съд. Книгата на одобрената писателка е притежател на Националната литературна премия за български разказ на годината " 13 века България " 2020. Спектакълът се осъществя с финансовата поддръжка на Фонд „ Култура “ на Община Варна.
„ Разтърсващ театър на „ Поразените ” по романа на Теодора Димова съпреживяхме нощес – показа шефът на ТМПЦ – Варна, Даниела Димова. - Последната премиера на театъра ни не остави безразличен нито един фен. В притихналия салон и в наличието на авторката, четирите актриси Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Петя Ангелова и Полина Недкова в продължение на два часа държаха мозъка и страстите на фена изцяло в съкровените изстрадани истории на героините. Сълзите бяха в техните и в нашите, на публиката очи. Това бе една друга премиера, посредством и на отдадеността на постановъчния екип с режисьор Стоян Радев Ге. К. и композитор Калин Николов. Поздравления! А персонално мен тематиката ме върна години обратно, когато четяхме романите на Солженицин и се вълнувахме от скритата история. Сега дано знаем повече за недалечното минало на България, ще ни е по-пълно и ще вървим решително напред. Това е задачата на изкуството. “
Ден след премиерата Теодора Димова отговори на въпросите на Нина Локмаджиева:
Ние съпреживяхме премиерата на „ Поразените “ не в театъра, а в Градската художествена изложба. С нейната неоготическа стилистика и нейната изчистеност тя като че ли беше изключително подобаващ фон за суровия минималистичен театър, който гледахме. Вие по какъв начин мислите?
Аз доста одобрявам тази зала, и различен път съм била в нея, в действителност е прелестно пространство за концерти, за спектакъл, само че на мен въпреки всичко ми се желае този камерен театър да бъде в камерна театрална зала. Защото той е толкоз съкровен и сърдечен, че допуска просто по-малко пространство. Галерията е прелестна, само че и прекомерно дълбока, прекомерно огромна, само че в тази конюнктура, в която се прави ремонт на филиала на театъра, просто няма къде да се играе другаде.
На мен сякаш ми липсваше театралното осветяване - с още драматичност в светлините и сенките.
За зала, която не е театрална, осветлението беше много положително, само че в действителност театралната зала е друго – тя поема като вътрешност актьорите и ги обкръжава. Да, би могло още да се играе с осветлението.
Как се чувствате след премиерата, по какъв начин усетихте самата премиера?
Много се развълнувах, несъмнено, с цялата конвенционалност на това, че създателят в никакъв случай не може да бъде справедлив към личните си творби и постоянно е привързан. Много съм щастлива с това зрелище, тъй като то, първо, е доста правилно към романа – драматизацията на Стоян Радев е изящна. Представлението също – то напипва това, което в романа е най-същностно – тази оголеност, накърнимост на дамите. Те нямат никакви защитни механизми. И ние виждаме на сцената четири актриси, които излизат, сякаш поели въздух, с цел да се гмурнат в дълбокото – не се знае въздухът докога ще им стигне, и въобще ще им стигне ли. Рядко се среща в днешно време в театъра подобен аскетизъм на изразните средства, кондензиран с трагично поднасяне на облиците. Така че в действителност съм щастлива от това зрелище.
Това дали беше четене на романа, или…?
Текстът е извънредно сложен за сцена, и актрисите се оправят по един безупречен метод с сложните режисьорски и театрални задания. Да стоиш в такива функции без никакви външни помощни средства, е в действителност доста тежка актьорска задача. Но драматизмът се усеща зад думите, зад съвсем неподвижните тела, без никакви резултати, без осветяване, с намесата само на музиката, която е толкоз премерена и дискретна и звучи съвременно… Просто съм щастлива.
Успяха ли да предадат посланията на Вашия разказ режисьорът и актрисите?
Да, тъй като зад тази чупливост и накърнимост на всяка една от актрисите се усеща тяхната мощ. Усеща се, че все пак, което се е случило, те не престават напред, те се борят, преодоляват. В това е посланието на текста.
Бихте ли отбелязали някое особено достижение или пък нещо, което бихте предпочели да се доработи?
Едно зрелище непроменяемо се развива и в никакъв случай не остава такова, каквото е на премиерата, то има собствен живот, свои закони и актьорите и режисьорът най-добре усещат този пулс и се преценяват с него. Би ми се желало доста да видя спектакъла в театрално пространство – отново споделям, залата е прелестна, била съм там на „ Варненско лято “, на „ Варна лит “, само че липсва уют, тази закътаност на театралното пространство. И се надявам, че до момента в който трае ремонта, представлението ще набере скорост и ще се появи в театрална зала.
Постоянно Ви питат, само че няма по какъв начин да пропусна този въпрос – Народният съд завършена тематика ли и за Вас, търсят ли Ви още хора с историите си, приключихте ли с това?
Не съм завършила, тъй като в действителност доста истории узнавам. Но контузията не е претърпяна, не е изговорена, доста малко книги, малко филми, малко театрални представления има за този интервал. Ние не успяхме да преминем през това. Продължава да тежи в нас и в общата ни памет. А би трябвало да се приказва, и то умерено, и то без упреци, без езика на омразата. Просто трезво би трябвало да гледаме обратно и да дадем оценка. Защото без такава оценка, виждате какъв брой мъчно се придвижваме напред.
Кое е най-страшното поразяване?
За мен най-страшното поразяване е човек да стане безсърдечен, да загуби сетивността си. Екатерина, която се играе от Даниела Викторова, когато написа писмото на децата си, споделя: „ Най-много ме е боязън от това да не станете груби един към други, да не станете безчувствени. “ По-добре да страдаме доста, обаче да сме чувствителни.
Вярвам, че ще се забележим с Вас във Варна и за премиерата на „ Тютюн “, също в 100-тния юбилеен сезон на Варненската драма. Какво очаквате да се случи с романа на Вашия татко Димитър Димов в границите на Вашето съдействие с Варненския спектакъл?
Отдавна не е юридически на сцена „ Тютюн “ – един-единствен път е поставян – в Кюстендилския спектакъл. Аз съм гледала постановката, само че съм била дете още. Предизвикателството е огромно, знам, че Бина Хараламбиева от години желае да работи по него. Варненският спектакъл има прелестен тласък да го сложи, тъй като публиката във Варна е доста театрална – с висок сценичен усет и с доста високи упования. И аз също имам огромни упования.
Сега се връщате към Вашето бюро. Какво стои за писане на него?
За писане стои нов текст, който не знам дали ще прерасне в разказ. Той е за днешния ден, за събития, които в този момент се случват - за карантината и огромното предизвикателство, през което минахме – приближаването до гибелта, чувството за гибел и за всеобща заплаха, за апокалипсис. Ще се приказва също и за митингите, които са в този момент, и тревогата, която ги съпътства, за двойственото отношение на хората към тях. За това се пробвам да пиша.
„ Разтърсващ театър на „ Поразените ” по романа на Теодора Димова съпреживяхме нощес – показа шефът на ТМПЦ – Варна, Даниела Димова. - Последната премиера на театъра ни не остави безразличен нито един фен. В притихналия салон и в наличието на авторката, четирите актриси Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Петя Ангелова и Полина Недкова в продължение на два часа държаха мозъка и страстите на фена изцяло в съкровените изстрадани истории на героините. Сълзите бяха в техните и в нашите, на публиката очи. Това бе една друга премиера, посредством и на отдадеността на постановъчния екип с режисьор Стоян Радев Ге. К. и композитор Калин Николов. Поздравления! А персонално мен тематиката ме върна години обратно, когато четяхме романите на Солженицин и се вълнувахме от скритата история. Сега дано знаем повече за недалечното минало на България, ще ни е по-пълно и ще вървим решително напред. Това е задачата на изкуството. “
Ден след премиерата Теодора Димова отговори на въпросите на Нина Локмаджиева:
Ние съпреживяхме премиерата на „ Поразените “ не в театъра, а в Градската художествена изложба. С нейната неоготическа стилистика и нейната изчистеност тя като че ли беше изключително подобаващ фон за суровия минималистичен театър, който гледахме. Вие по какъв начин мислите?
Аз доста одобрявам тази зала, и различен път съм била в нея, в действителност е прелестно пространство за концерти, за спектакъл, само че на мен въпреки всичко ми се желае този камерен театър да бъде в камерна театрална зала. Защото той е толкоз съкровен и сърдечен, че допуска просто по-малко пространство. Галерията е прелестна, само че и прекомерно дълбока, прекомерно огромна, само че в тази конюнктура, в която се прави ремонт на филиала на театъра, просто няма къде да се играе другаде.
На мен сякаш ми липсваше театралното осветяване - с още драматичност в светлините и сенките.
За зала, която не е театрална, осветлението беше много положително, само че в действителност театралната зала е друго – тя поема като вътрешност актьорите и ги обкръжава. Да, би могло още да се играе с осветлението.
Как се чувствате след премиерата, по какъв начин усетихте самата премиера?
Много се развълнувах, несъмнено, с цялата конвенционалност на това, че създателят в никакъв случай не може да бъде справедлив към личните си творби и постоянно е привързан. Много съм щастлива с това зрелище, тъй като то, първо, е доста правилно към романа – драматизацията на Стоян Радев е изящна. Представлението също – то напипва това, което в романа е най-същностно – тази оголеност, накърнимост на дамите. Те нямат никакви защитни механизми. И ние виждаме на сцената четири актриси, които излизат, сякаш поели въздух, с цел да се гмурнат в дълбокото – не се знае въздухът докога ще им стигне, и въобще ще им стигне ли. Рядко се среща в днешно време в театъра подобен аскетизъм на изразните средства, кондензиран с трагично поднасяне на облиците. Така че в действителност съм щастлива от това зрелище.
Това дали беше четене на романа, или…?
Текстът е извънредно сложен за сцена, и актрисите се оправят по един безупречен метод с сложните режисьорски и театрални задания. Да стоиш в такива функции без никакви външни помощни средства, е в действителност доста тежка актьорска задача. Но драматизмът се усеща зад думите, зад съвсем неподвижните тела, без никакви резултати, без осветяване, с намесата само на музиката, която е толкоз премерена и дискретна и звучи съвременно… Просто съм щастлива.
Успяха ли да предадат посланията на Вашия разказ режисьорът и актрисите?
Да, тъй като зад тази чупливост и накърнимост на всяка една от актрисите се усеща тяхната мощ. Усеща се, че все пак, което се е случило, те не престават напред, те се борят, преодоляват. В това е посланието на текста.
Бихте ли отбелязали някое особено достижение или пък нещо, което бихте предпочели да се доработи?
Едно зрелище непроменяемо се развива и в никакъв случай не остава такова, каквото е на премиерата, то има собствен живот, свои закони и актьорите и режисьорът най-добре усещат този пулс и се преценяват с него. Би ми се желало доста да видя спектакъла в театрално пространство – отново споделям, залата е прелестна, била съм там на „ Варненско лято “, на „ Варна лит “, само че липсва уют, тази закътаност на театралното пространство. И се надявам, че до момента в който трае ремонта, представлението ще набере скорост и ще се появи в театрална зала.
Постоянно Ви питат, само че няма по какъв начин да пропусна този въпрос – Народният съд завършена тематика ли и за Вас, търсят ли Ви още хора с историите си, приключихте ли с това?
Не съм завършила, тъй като в действителност доста истории узнавам. Но контузията не е претърпяна, не е изговорена, доста малко книги, малко филми, малко театрални представления има за този интервал. Ние не успяхме да преминем през това. Продължава да тежи в нас и в общата ни памет. А би трябвало да се приказва, и то умерено, и то без упреци, без езика на омразата. Просто трезво би трябвало да гледаме обратно и да дадем оценка. Защото без такава оценка, виждате какъв брой мъчно се придвижваме напред.
Кое е най-страшното поразяване?
За мен най-страшното поразяване е човек да стане безсърдечен, да загуби сетивността си. Екатерина, която се играе от Даниела Викторова, когато написа писмото на децата си, споделя: „ Най-много ме е боязън от това да не станете груби един към други, да не станете безчувствени. “ По-добре да страдаме доста, обаче да сме чувствителни.
Вярвам, че ще се забележим с Вас във Варна и за премиерата на „ Тютюн “, също в 100-тния юбилеен сезон на Варненската драма. Какво очаквате да се случи с романа на Вашия татко Димитър Димов в границите на Вашето съдействие с Варненския спектакъл?
Отдавна не е юридически на сцена „ Тютюн “ – един-единствен път е поставян – в Кюстендилския спектакъл. Аз съм гледала постановката, само че съм била дете още. Предизвикателството е огромно, знам, че Бина Хараламбиева от години желае да работи по него. Варненският спектакъл има прелестен тласък да го сложи, тъй като публиката във Варна е доста театрална – с висок сценичен усет и с доста високи упования. И аз също имам огромни упования.
Сега се връщате към Вашето бюро. Какво стои за писане на него?
За писане стои нов текст, който не знам дали ще прерасне в разказ. Той е за днешния ден, за събития, които в този момент се случват - за карантината и огромното предизвикателство, през което минахме – приближаването до гибелта, чувството за гибел и за всеобща заплаха, за апокалипсис. Ще се приказва също и за митингите, които са в този момент, и тревогата, която ги съпътства, за двойственото отношение на хората към тях. За това се пробвам да пиша.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ