Вот пред буря
БСП внесе предложение за гласоподаване на съмнение на държавното управление на ГЕРБ и „ Обединени патриоти “. Основен претекст – неуспех в областта на сигурността. Движение за права и свободи разгласи, че ще поддържа вота и ще гласоподава абсолютно против държавното управление. „ Воля “ били в умствен развой и към момента не знаели до каква степен ще ги отведат мислите им. „ Няма да подкрепим вота на съмнение към днешна дата, само че при действителни доводи от Българска социалистическа партия може да го преосмислим “, сподели Марешки. Датата беше20 юни. Дебатите по вота са планувани за на следващия ден – 26 юни.
Това е вторият избор към третия кабинет на господин Бойко Борисов, който се внася по самодейност на левицата. Първият беше за неуспех в битката с корупцията и беше отритнат от Народното събрание на 25 януари. И тогава Движение за права и свободи го поддържа, а „ Воля “ след комплициран умствен развой в последна сметка го отхвърли. Това е разположението на парламентарните сили в навечерието на вота. Ясно е, че аритметиката е в интерес на ръководещите. В такива случаи разсъжденията на скептиците за смисъла на парламентарната народна власт се люшкат от „ за какво го внасят, като няма да успее “ до „ това е цялостна загуба на време “. Истината обаче е, че конституционният смисъл и роля на един избор на съмнение напълно не са свързани само с постигането на последна цел – преустановяване на пълномощията на Министерския съвет.
Вотът на съмнение е оръжие на опозицията, на парламентарното малцинство или даже единствено на част от него – минимум една пета от депутатите. В актуалния парламентаризъм политическата отговорност на държавното управление не се свежда единствено до опцията да бъдат прекъснати неговите пълномощия при загуба на аритметично болшинство в законодателния орган. Динамиката на осведомителното общество, забележителното разширение на правилата на бистрота и отчетност при действието на демократичните институции обогати и наличието на вота на съмнение. Този парламентарен институт към този момент не е единствено инструмент за инспекция на парламентарното доверие към държавното управление и възможното му събаряне от власт. Внесеният от опозиционни парламентарни среди избор на съмнение е и опция по парламентарен път да бъдат сложени на необятното публично внимание основни проблеми в ръководството и политиката на ръководещото болшинство. Този акт на обещано опозиционно малцинство може да е аргумент на съществуващи публични настроения, митинги или обществена дискусия, или да е ориентиран към образуване на избрани публични настройки, като бъдат посочени и обосновани недостатъци, злоупотреби или други отрицателни за държавното управление условия и процеси.
Нещо повече, държавната отговорност към този момент излиза и отвън стените на Народното събрание – това не е отговорност единствено пред националното посланичество, а в огромна степен и директно пред жителите, чиито ползи, полезности и претенции се съставляват от директно определените депутати и политическите партии и обединения, зад които стои вота на гласоподавателите. При парламентарното ръководство това е отговорност и отчетност освен пред парламентарното болшинство, а даже в още по-голяма степен пред опозицията вътре и вън от парламента; пред жителите, които не са дали своят вот за политическите сили, излъчили настоящото държавно управление, които се съставляват от опозиционните обединения или изобщо не са взели присъединяване в изборите. Тази спомагателна роля на вота на съмнение – да бъде и форма на либерален политически напън от страна на опозиционните сили и среди в Народното събрание, а оттова и в обществото, ясно личи в изискванията на българското парламентарно ръководство. Устойчива парламентарна процедура е опозицията да внася избор на съмнение даже и когато държавното управление се употребява с поддръжката на монолитно болшинство. Въпреки предварителната изясненост, че няма вероятност да се стигне до крайната последица от реализирането на политическата отговорност – преустановяване на държавните пълномощия – дебатите по вота на съмнение служат като инструмент за практикуване на така наречен право на съпротива, каквото имат политическите малцинства в демократичната страна.
Същевременно, с цел да защищити конституционната система от несъразмерна дестабилизация и блокиране на активността на изпълнителната власт в следствие от корист с правото на опозицията да внася избор на съмнение, Конституцията основава и редица гаранции в интерес на Министерския съвет. Най-съществена измежду тези гаранции е възбраната да се започва нова процедура за избор на съмнение на същото съображение през идващите шест месеца от отхвърлянето на предложение за съмнение, даже основателите на настояването да са разнообразни. Ако бъде отхвърлено искане на опозицията да се гласоподава съмнение по цялостната политика на Министерския съвет или на министър-председателя, в шестмесечния защитен период изобщо не може да бъде внасян нов избор на съмнение.
Така че, вотът не е губене на време, даже и да няма късмет да смъкна кабинета. Стига обаче да дава отговор на най-малко три значими политически предпоставки. Първата е – да бъде селекциониран подобаващ политически миг. А подобен нормално е налице, когато на публичното небе се сгъстят облаците на значими управнически неточности и кавги, или се извият гръмотевичните стихии на съществени рецесии в страната. Втората политическа причина е формулирането на солидни от експертно становище и основни от политическа позиция тематика и претекстове за съответния избор на съмнение. Не е нужно претекстовете да са научна дисертация, само че би трябвало да акцентират добре подбрани обстоятелства и да оферират обосновани заключения в ущърб на държавната политика, които имат необятен и обезпокоителен публичен резонанс. И трето, основно е смисъла на тактиката и тактиката на политическо показване на претекстовете за вота в общественото пространство и по време на самите пленарни диспути.
Ако наложим тази матрица върху съответния избор на съмнение, който ще се разисква на следващия ден, ще открием следното. Политическият миг надали е най-подходящият. Правителството към момента е на крилете на сполучливото европредседателство. Самите управнически несъгласия и кавги, които от време на време избухват, към този момент нямат оня магнитуд, който е в положение да взриви всеобщо публично неодобрение и да раздруса държавната структура. Това не значи, че след седмица няма да зародят такива, само че сега няма.
Мотивите са свързани със сферата на сигурността. Въпрос на преценка е дали това е най-болезнената тематика тъкмо в този момент. Поне съгласно мен не това е тематиката, която може да разклати държавното управление радикално. Далеч по-сериозно би могла да отекне в обществото тематика със обществено звучене –социалната политика, ситуацията на хората увреждания и прочие Но управлението на Българска социалистическа партия е решило, че сигурността е по-невралгична за ръководещите. Конкретните причини в претекстовете обаче са незадоволителни и напряко слаби. Посочени са няколко случая, измежду които и недоказаните изказвания на един юрист, който пази своя клиент. Мотивите наподобяват повече на разгорещено антрефиле в заводска малотиражка, в сравнение с умело дефинирана парламентарна офанзива против политиката на държавното управление в бранш „ Сигурност “. Вярно е, че качеството на парламентарната активност в този парламент клони към нула, само че въпреки всичко не би трябвало да занижаваме критериите, по които следва да бъдат оценени депупатските начинания. И най-после, значителен проблем за вносителите е дефицитът на кредибилни политически представители в областта на сигурността и битката с престъпността.
Усилията и силата на неколцината, които приказват по тематиката, са симпатични и евентуално въодушевяват алените редици, само че думите им нямат нужната тежест нито измежду правната общност, нито измежду експертите по национална сигурност. А без да бъдат уверени най-малко водачите на мнение в тези общности, мъчно може да се разчита на съществени политически последици. Това е и общоприет, стратегически проблем пред Българска социалистическа партия понастоящем – кадровият. Коя е кадровата опция, която партията предлага, кои са нейните претенденти за вътрешни министри и изобщо за държавно управление. Не че няма такива, само че поражда въпроса дали и до каква степен са по-добри от съответните фрагменти на ГЕРБ.
Независимо от тази сериозна оценка, импортирания избор най-вероятно ще реализира една цел –да се поддържа обичайно опозиционно движение на рецензията към държавното управление. Това не е малко, само че не е задоволително.
Трябва да сме наясно, че „ Борисов 3 “ на този стадий може да падне не поради натиска на опозицията, а единствено в случай че се самосвали под външен напън. Или от прекомерно привикване с властта – към този момент са налице признаци на отмалялост от ръководството. Те господстват, а не ръководят. А от това положение, до рухването
Това е вторият избор към третия кабинет на господин Бойко Борисов, който се внася по самодейност на левицата. Първият беше за неуспех в битката с корупцията и беше отритнат от Народното събрание на 25 януари. И тогава Движение за права и свободи го поддържа, а „ Воля “ след комплициран умствен развой в последна сметка го отхвърли. Това е разположението на парламентарните сили в навечерието на вота. Ясно е, че аритметиката е в интерес на ръководещите. В такива случаи разсъжденията на скептиците за смисъла на парламентарната народна власт се люшкат от „ за какво го внасят, като няма да успее “ до „ това е цялостна загуба на време “. Истината обаче е, че конституционният смисъл и роля на един избор на съмнение напълно не са свързани само с постигането на последна цел – преустановяване на пълномощията на Министерския съвет.
Вотът на съмнение е оръжие на опозицията, на парламентарното малцинство или даже единствено на част от него – минимум една пета от депутатите. В актуалния парламентаризъм политическата отговорност на държавното управление не се свежда единствено до опцията да бъдат прекъснати неговите пълномощия при загуба на аритметично болшинство в законодателния орган. Динамиката на осведомителното общество, забележителното разширение на правилата на бистрота и отчетност при действието на демократичните институции обогати и наличието на вота на съмнение. Този парламентарен институт към този момент не е единствено инструмент за инспекция на парламентарното доверие към държавното управление и възможното му събаряне от власт. Внесеният от опозиционни парламентарни среди избор на съмнение е и опция по парламентарен път да бъдат сложени на необятното публично внимание основни проблеми в ръководството и политиката на ръководещото болшинство. Този акт на обещано опозиционно малцинство може да е аргумент на съществуващи публични настроения, митинги или обществена дискусия, или да е ориентиран към образуване на избрани публични настройки, като бъдат посочени и обосновани недостатъци, злоупотреби или други отрицателни за държавното управление условия и процеси.
Нещо повече, държавната отговорност към този момент излиза и отвън стените на Народното събрание – това не е отговорност единствено пред националното посланичество, а в огромна степен и директно пред жителите, чиито ползи, полезности и претенции се съставляват от директно определените депутати и политическите партии и обединения, зад които стои вота на гласоподавателите. При парламентарното ръководство това е отговорност и отчетност освен пред парламентарното болшинство, а даже в още по-голяма степен пред опозицията вътре и вън от парламента; пред жителите, които не са дали своят вот за политическите сили, излъчили настоящото държавно управление, които се съставляват от опозиционните обединения или изобщо не са взели присъединяване в изборите. Тази спомагателна роля на вота на съмнение – да бъде и форма на либерален политически напън от страна на опозиционните сили и среди в Народното събрание, а оттова и в обществото, ясно личи в изискванията на българското парламентарно ръководство. Устойчива парламентарна процедура е опозицията да внася избор на съмнение даже и когато държавното управление се употребява с поддръжката на монолитно болшинство. Въпреки предварителната изясненост, че няма вероятност да се стигне до крайната последица от реализирането на политическата отговорност – преустановяване на държавните пълномощия – дебатите по вота на съмнение служат като инструмент за практикуване на така наречен право на съпротива, каквото имат политическите малцинства в демократичната страна.
Същевременно, с цел да защищити конституционната система от несъразмерна дестабилизация и блокиране на активността на изпълнителната власт в следствие от корист с правото на опозицията да внася избор на съмнение, Конституцията основава и редица гаранции в интерес на Министерския съвет. Най-съществена измежду тези гаранции е възбраната да се започва нова процедура за избор на съмнение на същото съображение през идващите шест месеца от отхвърлянето на предложение за съмнение, даже основателите на настояването да са разнообразни. Ако бъде отхвърлено искане на опозицията да се гласоподава съмнение по цялостната политика на Министерския съвет или на министър-председателя, в шестмесечния защитен период изобщо не може да бъде внасян нов избор на съмнение.
Така че, вотът не е губене на време, даже и да няма късмет да смъкна кабинета. Стига обаче да дава отговор на най-малко три значими политически предпоставки. Първата е – да бъде селекциониран подобаващ политически миг. А подобен нормално е налице, когато на публичното небе се сгъстят облаците на значими управнически неточности и кавги, или се извият гръмотевичните стихии на съществени рецесии в страната. Втората политическа причина е формулирането на солидни от експертно становище и основни от политическа позиция тематика и претекстове за съответния избор на съмнение. Не е нужно претекстовете да са научна дисертация, само че би трябвало да акцентират добре подбрани обстоятелства и да оферират обосновани заключения в ущърб на държавната политика, които имат необятен и обезпокоителен публичен резонанс. И трето, основно е смисъла на тактиката и тактиката на политическо показване на претекстовете за вота в общественото пространство и по време на самите пленарни диспути.
Ако наложим тази матрица върху съответния избор на съмнение, който ще се разисква на следващия ден, ще открием следното. Политическият миг надали е най-подходящият. Правителството към момента е на крилете на сполучливото европредседателство. Самите управнически несъгласия и кавги, които от време на време избухват, към този момент нямат оня магнитуд, който е в положение да взриви всеобщо публично неодобрение и да раздруса държавната структура. Това не значи, че след седмица няма да зародят такива, само че сега няма.
Мотивите са свързани със сферата на сигурността. Въпрос на преценка е дали това е най-болезнената тематика тъкмо в този момент. Поне съгласно мен не това е тематиката, която може да разклати държавното управление радикално. Далеч по-сериозно би могла да отекне в обществото тематика със обществено звучене –социалната политика, ситуацията на хората увреждания и прочие Но управлението на Българска социалистическа партия е решило, че сигурността е по-невралгична за ръководещите. Конкретните причини в претекстовете обаче са незадоволителни и напряко слаби. Посочени са няколко случая, измежду които и недоказаните изказвания на един юрист, който пази своя клиент. Мотивите наподобяват повече на разгорещено антрефиле в заводска малотиражка, в сравнение с умело дефинирана парламентарна офанзива против политиката на държавното управление в бранш „ Сигурност “. Вярно е, че качеството на парламентарната активност в този парламент клони към нула, само че въпреки всичко не би трябвало да занижаваме критериите, по които следва да бъдат оценени депупатските начинания. И най-после, значителен проблем за вносителите е дефицитът на кредибилни политически представители в областта на сигурността и битката с престъпността.
Усилията и силата на неколцината, които приказват по тематиката, са симпатични и евентуално въодушевяват алените редици, само че думите им нямат нужната тежест нито измежду правната общност, нито измежду експертите по национална сигурност. А без да бъдат уверени най-малко водачите на мнение в тези общности, мъчно може да се разчита на съществени политически последици. Това е и общоприет, стратегически проблем пред Българска социалистическа партия понастоящем – кадровият. Коя е кадровата опция, която партията предлага, кои са нейните претенденти за вътрешни министри и изобщо за държавно управление. Не че няма такива, само че поражда въпроса дали и до каква степен са по-добри от съответните фрагменти на ГЕРБ.
Независимо от тази сериозна оценка, импортирания избор най-вероятно ще реализира една цел –да се поддържа обичайно опозиционно движение на рецензията към държавното управление. Това не е малко, само че не е задоволително.
Трябва да сме наясно, че „ Борисов 3 “ на този стадий може да падне не поради натиска на опозицията, а единствено в случай че се самосвали под външен напън. Или от прекомерно привикване с властта – към този момент са налице признаци на отмалялост от ръководството. Те господстват, а не ръководят. А от това положение, до рухването
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ