Британският бежанец: Магията на коледното прасе
Британският емигрант: Магията на коледното прасе
Hi guys!
Не знам дали към този момент се готвите за тежките коледни празници, само че за мен дългата зимна почивка стартира. Още предишният weekend с Додо взехме решение, че няма смисъл да пращаме Ева на детска градина за следващ рунд грипозни сополи и обявихме начало на празниците като отпрашихме към великотърновския край, откъдето произлиза античния болярски жанр на брачната половинка ми.
Както already, съм ви разказвал и двамата родители на Додо са умряли, само че във Велико Търново и радиус от 100км. има премного нейни родственици, които ни числят към голямото си сплотено семейство. Тази година отседнахме при една от обичаните (а те са много и всичките са любими) лели на Додо в село Джулюница. Това е огромно и цялостно с живот село на 25км от Велико Търново в посока Варна, чието име произлиза от необикновен тип воден орех наименуван джулюн. Той е ядлив, както от хора по този начин и от животни, само че очевидно през последните епохи е бил яден прекомерно доста, тъй като в този момент е предпазен тип, брането му е неразрешено и се намира главно на териториите на естествени резервати. Джулюница anyway, е известно с консервната фабрика и огромния съботен битак, на който можете да си купите всичко – от младо агне до дънна платка за личен компютър. Also селото е родното място на създателя на „ Сладкопойна чучулига “ Цони Калчев и именития сумист Калоян Махлянов-Котоошу. Също по този начин се знае, че всички родове в Джулюница си имат прякори, които се предават през поколенията, а хората без прякори (тоест всички, които не са от Джулюница) не са изключително добре признати в селото е хубаво да не се заседяват. В моя случай, утежняващо събитие беше, че преди години в Джулюница се заселил някакъв пенсиониран британски боен, който съвсем незабавно разкрил дамата в себе си и почнал да върви облечен в рокля и с грим. Поради тази причина, макар многото си прякори, не се усещах в сигурност да се разхождам самичък из селото.
Anyway, пристигнахме в Джулюница в късния петъчен следобяд. Снегът се беше стопил, тапите по автомагистралата намалели до търпимия най-малко, и ние бяхме посрещнати от вуйна Вили малко откакто на открито беше се стъмнило.
Леля Вили е пенсионирана касиерка от гарата в Горна Оряховица. Там в миналото срещнала своя обичан железничар чичо Киро и двамата прекарали живота си сред работата в града и труда на село. Миналата година, обаче чичо Киро умря от затруднения след Ковид (същият този вирус дето не съществува) и вуйна Вили остана сама с градината и животните на село. Въпреки че, беше корава жена и по-нищо не показваше, че скръбта намира място в всекидневието й разпределно по равно сред внуците, доматите, кокошките и изключителни смени на касата в жп-гарата, вуйна Вили настойчиво държеше старите гумени ботуши на чичо Киро на прага пред къщата с оправданието, че й били по-удобни да върви с тях при прасетата.
Именно прасетата, и по-специално един угоен едногодишен юноша наименуван Гошо, бяха формалният мотив да се свика фамилен общ брой седмица преди Коледа. Гошо, от дълго време беше минал decent тегло за един шопар от 100кг. и неговата карма без подозрение предвиждаше да се трансформира в пържоли и обичайните за този край суджуци. Само, че както сподели вуйна Вили „ това прасе няма да се заколи единствено “ и наследниците на тази къща включително и ние като съучастници, трябваше да подхващат свещения акт на заколение.
Първи към касапската тайфа се беше включил дребният наследник на Вили – Михаил. Той беше работил известно време в Англия в бригада за монтаж на гипсокартон и в този момент се беше завърнал в родния си край, с цел да показа професионалните си достижения измежду локалните нещастници имащи потребност от строителни услуги. Мишо (който собено ме обичаше, тъй като бях единствения в рода, който няма нищо срещу да го назовава Майк) имаше няколко сандъка със скъпи, купени от UK принадлежности, които му даваха оправдание да желае двойни цени за работа, и бодра бригада от локални роми, които пък от своя страна бяха достойното му опрощение да бави осъществяването на всички обекти, за които към този момент е прибрал капаро.
Мишо ни посрещна дружно с майка си в огромната затоплена селска къща и незабавно ми наля едно уиски “за уелкъм “. Той не признаваше ракията, откогато беше живял в UK (actually по това можете да познаете българите живели в Англия – всички я назовават сбствнеически Юкей), въпреки че уискито, което пиеше си беше българско отвред. Налагаше му се да пести, тъй като жена му Мими, която откогато роди 2 деца съществена цел в живота й е да не й проличава, че е родила две деца, в този момент си беше поискала от дядо Коледа силиконови импланти.
Докато пиехме БГ уиски, Мими обикаляше по плюшен йога чеп и си правеше селфита на фона кокошарника, а 6-годишният й правоприемник Крум (кръстен на дядо си Киро, но по-патриотично) се опитваше да обезглави котката с ръжен, другите дами в къщата се бяха отдали на грижите по 11-месечната сестра на Крум – Елизабет. При избора на нейното име, майката беше надедляла, защото си беше харесала името от участничката в едно реалити предаване, а баща Майк/Мишо се видя обезоръжен, тъй като това беше директна отпратка към славното му минало в Юкей.
В късните часове към нас се причисли и братовчедката на Додо – Алекс. По-голямата щерка на Лела Вили беше съумяла бизнес дама. Работеше на мениджърски пост в колцентър на задгранична компания във Велико Търново. Беше веган, ходеше на море в къмпинг „ Градина “ със своя лабрадор и даже на едни избори беше на предпоследно място в листата закандида-депутати на „ Да, Бългаиря “. Основният белег на Алекс (тя нямаше казуса на Мишо, всички я назоваха Алекс, с изключение на майка й, която от дълго време й беше заявила, че може и да не яде место, само че когато е в Джулюница се споделя Сашка и толкоз) беше, че изкарваше много по-голяма заплата от своя брачен партньор Виктор. Може би и това беше наклонило везните да кръстят 8-годишната си дъщеричка Деа (с А, тъй като Я толкоз селска буква), а не Пагане както татуирания с лика на Ботев на бедрото, брачен партньор страхливо беше предложил.
Actually, зетят Виктор беше главната причина те да дойдат толкоз късно. Като чиновник в частна охранителна компания, Виктор обикаляше на всички места със служебната кола с надпис „ СОТ “ и с револвера (отказваше да се разоръжи даже и когато вървят на басейн) и заради тази причина смяташе за излишно да купува винетка за персоналното им Ауди. Затова и се беше наложило да изчакат да мине 20ч., когато патрулите на КАТ се сменят, с цел да могат умерено да стигнат до Джулюница. Макар и да не го бяха приели в полицейската школа Виктор ги знаеше всички номера на „ сътрудниците от държавните служби “. Даже беше гледал „ Под прикритие “ два пъти, тъй като още не можеше да реши дали симпатизира повече на Инспектор Попов или на Куката.
Цялата компания се събра за късна вечеря. Ядохме пълнени чушки и пихме ракия умерено (без Майк, той си държеше на БГ уискито, макр и с кола), тъй като на идващия ден трябваше да станем в 6 часа, когато основният касапин чичо Гошо (признавам има известна подигравка в това палачът да носи името на жертвата), братовчед на вуйна Вили, щеше да пристигна и да прободе смъртоносно прасето.
На идната заран всички бяхме на крайник по мрачно. Ядохме мекици. Пихме кафе, облечени в мръсни облекла и гумени бтуши. Само, че чичо Гошо касапинът по този начин и не се появи. Телефонът му беше изключен. В тях се оказа мрачно и зключено и вуйна Вили предвижда, че несъмнено се е запилял в прилежащото село Козаревец, където е някогашната му жена и „ 100 прцента се е запил, непрокопсаника “.
Само, че както към този момент неколкократно заявява вуйна Вили това прасе няма да се заколи единствено и с напредването на деня ставаше все по-неотложно да вземем нещата в свои ръце.
Аз бях служебно дисквалифициран. Като англичанин, „ публицист “ и софиянец на мен беше отредена роля в низнините на обществената стлбица на касапите – поливач. Наравно с децата трябваше да обливам с вода, до момента в който се стърже пърлената козина на закланото прасе. По-нагоре в йерархията бяха пърлячите и дерачите – тези, които с горелки пърлят четината на прасето, след това стържат до искра кожата и дерат и разфасоват натрупа. Най-отгоре в класацията е „ касапът “, индивидът, който управлява цялата работа, дере най-трудните елементи, отрязва главата и най-важното – в самото начало на касаплъка нанася съдбовния удар.
За благополучие и Виктор и Мишо бяха взели участие в свинско заколение още от най-невинна детска възраст. Знаеха детйално всяка стъпка от интервенцията. Но самото ликвидиране?
Тия работи до в този момент постоянно ги е правил татко им, въпреки всичко той е възрастен мъж, а мъжете си знаят работата.
Виктор и Мишо единомислещо ме изпратиха „ да направя чай или да си полирам ноктите “ и се запътиха към кочината. По пътя наперените им походки някак омекнаха и двамата забавиха крачка и се отдадохана спокоен спор, кой тъкмо е по-пдходящ да свърши работата. Най-сетне въпреки всичко хлътнаха в кочината, а ттам се чу жизнерадстното грухтене на Гошо. Шопарът постоянно се радваше на човешка компания, тъй като това нормално означаваше презареждане с храна. След известно време, обаче в грухтенето му се намесиха нотки на неспокойствие, а малко по-късно се усети и експанзия.
Двадесет минути по-късно касапите излязоха навъсени от кочината, а от вътрешната страна Гошо като че ли си отдъхна. Леля Вили ги попита какъв е казусът.
Казах му, че най-добре ще стане, в случай че аз държа шопара тъй като съм по-як, а той го заколи, а той се прави на ощипан- заоправдава се Виктор.Ами, какво да направя като ножът ми е за стъргане, не за кръвопролитие. Не се работи по този начин, като нямам верните принадлежности. Proper tools. – аргументира се на няколко езика Мишо.
Двамата пламенно защитаваха тезите си, само че в това време си гледаха концентрирано носовете на обувките. В този миг Алекс избухна, че няма време да се занимава с нелепости и не може да разбере, за какво изобщо са се събрали тук да правят нещо дето не им е работа.
„ А, кой да я свърши? Кой, бе Сашке? “ Извика в този миг Леля Вили със необичайно изменен глас и наводнени очи. Дъщеря й я погледна, замръзна с отворена уста и наведе взор. Двете дами потеглиха да излизат от стаята в разнообразни направления и единствено подсмърчането им подсещаше за недоизказания отговор на заложения въпрос.
След малко безмълвие Виктор излезе с решение. „ Ще го гръмна с патлака, пък след това ще го дерем! “ Обяви смелият охранител. Мишо го попита дали няма да е проблем, тъй като нали за всеки изстрелян патрон би трябвало да се написа отчет. Виктор призна безшумно, че револверът не е длъжностен, тъй като ония бастуни във компанията нямали топки да ги въоръжат и те обикаляли със спрейове и палки като някакви дами. Освен това револверът бил газов преправен на военен и всъщнст бил малко противозаконен.
Приехме единомислещо, че шопарът най-добре да бъде разстрелян. Виктор извади револвера, зареди го и преди да се насочи към бъдещото място на престъпление посегна за шишето с ракия. Отнякъде дофуча Александра, изтръгна му бутилката от ръка, изсъска, че няма да му разреши да стреля пийнал и изчезна без да пуска бутилката от прегръдката си.
Всички заедно се птравихме към кочината. Мими извлачи за крайници дребният Крум, който също беше поел на марш с нас. Застанахме на пусия. Обсъдихме детайлно къде би трябвало да се цели стрелецът, въпреки всичко бяхме играли доста компютърни игри и бяхме socalled експерти по въпроса. В мига на убийството всички закрихме очи. В това число и стрелящият.
След нереално оглушителния гръм и облакът от барут, който не се демонстрира по филмите, когат се стреля с револвер, пристигна момента на мъката. Шопарът лежеше смъртно ранен в ъгъла на кочината. От шията му течеше тънка струйка кръв, а жалните му вопли се забиваха в ушите ни, до момента в който дребните му свински очички ни гледаха обвиняващо.
Никой не устоя на гледката. Всички се оттеглихме в къщата. Намерихме Алекс и по-специално бутилката с ракия, която by the way, към този момент беше с два пръста по-празна. Дори Мишо не помни за класовата си ненавист към гроздовата и надигна юначен шишето.
По-малко от час ни беше необходим да спрем да чуваме жалното вкичене на Гошо, да се разправим изцяло с бутилката и да се отърсим изцяло от тази скотщина.
Леля Вили ни днесе кюфтета и туршия, тъй като към този момент беше станало обяд.
След като се наядохме, събрахме сили да проверим обстановката в кочината. Докато теглехме чоп, кой ще отиде, снахата Мими се пяви с малко поомазан, само че все по този начин прилепващ примамливо йога чеп и ни заяви, че Гошо е предал Богу дух, а тя е забола ножа в гърлото му, с цел да изтече кръвта на мира другояче ще се повреди месото.
Доакто се чудехме дали ракията не ние хванала прекомерно тежко, Мими се заоправда, че от дребна татко й я мъкне всяка зима на прасе в селото им, и тъй като си нямал наследник, на който да предава поминък, държал детайлно да й изясни и покаже всяка стъпка в касаплъка. ще преди да приключи четвърти клас Мими била изклала толкоз кокошки при баба си, че дори петелът е гледал с почит, като се появи през ваканцията.
Оттам-нататък mate, клането протече като ария. Разпложихме тленните остатъци на Гошо върху спонтанната операционна – остаряло табло от баскетболен панер подпряно на четири дървени стола. Виктор и Мишо се заеха да пърлят и да стържат, дребните Крум и Деа да поливат с вода, а на мен ми отредиха значимата роля да държа опашката на прасето. След катo 10 минути старателно изпълнявах отредената ми роля, забелязах, че всички, включителнo и дребната Ева ( what a предателка) се заливат от смях по мой адрес. Накрая Додо ми изясни, че това било остаряла смешка към неопитните касапи, които за пръв път вземат участие в тази oперация. Пращали ги да държат опашката на закланото прасе, с цел да не избяга. Fair enough! Така от своя страна аз имах по-лесен достъп до греяната ракия, която Леля Вили носеше на всеки половин час.
Когато разфасоването на прасето стигна своя разцвет, пристигна момента за така наречен “касапско месо ”. Това е част от рибицата на прасето или най-крехкото и сочно место, което се намира зад врата по продължение на гръбнка. Касапското месо се нарязва на части и се запържва в тиган с доста лук и черен пипер.
Братовчедката Александра от дълго време беше захвърлила веганството “на една страна на две строшено ” и до момента в който пържеше първата порция от гощавката си боцкаше мръвки напряко от цвърчащия тиган.
Божествената миризма като че ли имаше вълшебен резултат. Настроението на всички се приповдигна, децата стопираха да се въргалят в калта (както е споделил мъдреца като няма сняг и калта е сняг), дамите започнаха да се суетят при приготвянето на масата, а ние мъжете (барабар Конан с мъжете) започнахме по-енергично да разфасоваме Гошо.
Като споделих Гошо, по едно време отнякъде се появи и същинският Гошо, чичото, който трябваше да коли прасето, вместо нас. Компанията стартира да го майтапи, че е дошъл навръх време, когато работата към този момент е свършена, а Виктор не напълно на смешка му се облещи, че по-добре да не му се мярка пред очите, че през днешния ден му е ден за стреляне по гошовци.
Алекс, въпреки всичко прикани да се смилят над чичото скатавка. Облагородена от ракията и свинското (колко му би трябвало на един веган), тя дружески изслуша оправданията му, че ладата била скъсала ремък, въпреки че Мишо вметна, че ладата я е предал за скраб преди 5г., и го предложения на масата, с цел да обменят опит със снахата Мими за това по какъв начин е най-подходящо да сготвиш свинска пача и за новите филтри в Инстаграм.
А масата mate, масата беше веднъж. Още в оня късен съботен следобяд, съществени порции от шопара Гошо отпътуваха в небитието. Неговият съименник и несполучил касапин, пък способства с една пластмасова туба от личното си алено вино. Дамите бяха дали всичко от себе си при приготвянето на ястията, въпреки и Алекс да се вайкаше, че в това убито село човек не може да откри свястна спирулина. Чиниите бяха толкоз красиво отрупани с храна, че даже Мими си направи стори, в което за пръв път основен воин бяха непознати мръвки освен това не натъпкани в прилепващ чеп, а накълцани в паница.
На масата към този момент се водеше жарък спор дали би трябвало да стартираме пеенето на коледни песни с “Лиляно, моме ” или “Кога зашумят шумите ”, и когато взехме решение да желаяме обективен арбитраж от вуйна Вили се усетихме, че тя не е при нас.
Нашата стопанка стоеше облегната на мивката в кухнята и ни гледаше усмихнато със замислени очи.
-Мамо, къде се мотаеш? Ела при нас. Защо си забила там в кухнята – прикани я Мишо, който знаеше какъв брой хубаво пее майка му.
-Радвам ви се деца. Де, да беше татко ви тук, с цел да ви види.
– Ама, той е тук бабо- обади се отнякъде дребния бандит Крум – Сигурно е отишъл да се преоблече отново като Дядо Коледа, сигурен съм, че е тук в близост. Видях ботушите му на прага.
Hi guys!
Не знам дали към този момент се готвите за тежките коледни празници, само че за мен дългата зимна почивка стартира. Още предишният weekend с Додо взехме решение, че няма смисъл да пращаме Ева на детска градина за следващ рунд грипозни сополи и обявихме начало на празниците като отпрашихме към великотърновския край, откъдето произлиза античния болярски жанр на брачната половинка ми.
Както already, съм ви разказвал и двамата родители на Додо са умряли, само че във Велико Търново и радиус от 100км. има премного нейни родственици, които ни числят към голямото си сплотено семейство. Тази година отседнахме при една от обичаните (а те са много и всичките са любими) лели на Додо в село Джулюница. Това е огромно и цялостно с живот село на 25км от Велико Търново в посока Варна, чието име произлиза от необикновен тип воден орех наименуван джулюн. Той е ядлив, както от хора по този начин и от животни, само че очевидно през последните епохи е бил яден прекомерно доста, тъй като в този момент е предпазен тип, брането му е неразрешено и се намира главно на териториите на естествени резервати. Джулюница anyway, е известно с консервната фабрика и огромния съботен битак, на който можете да си купите всичко – от младо агне до дънна платка за личен компютър. Also селото е родното място на създателя на „ Сладкопойна чучулига “ Цони Калчев и именития сумист Калоян Махлянов-Котоошу. Също по този начин се знае, че всички родове в Джулюница си имат прякори, които се предават през поколенията, а хората без прякори (тоест всички, които не са от Джулюница) не са изключително добре признати в селото е хубаво да не се заседяват. В моя случай, утежняващо събитие беше, че преди години в Джулюница се заселил някакъв пенсиониран британски боен, който съвсем незабавно разкрил дамата в себе си и почнал да върви облечен в рокля и с грим. Поради тази причина, макар многото си прякори, не се усещах в сигурност да се разхождам самичък из селото.
Anyway, пристигнахме в Джулюница в късния петъчен следобяд. Снегът се беше стопил, тапите по автомагистралата намалели до търпимия най-малко, и ние бяхме посрещнати от вуйна Вили малко откакто на открито беше се стъмнило.
Леля Вили е пенсионирана касиерка от гарата в Горна Оряховица. Там в миналото срещнала своя обичан железничар чичо Киро и двамата прекарали живота си сред работата в града и труда на село. Миналата година, обаче чичо Киро умря от затруднения след Ковид (същият този вирус дето не съществува) и вуйна Вили остана сама с градината и животните на село. Въпреки че, беше корава жена и по-нищо не показваше, че скръбта намира място в всекидневието й разпределно по равно сред внуците, доматите, кокошките и изключителни смени на касата в жп-гарата, вуйна Вили настойчиво държеше старите гумени ботуши на чичо Киро на прага пред къщата с оправданието, че й били по-удобни да върви с тях при прасетата.
Именно прасетата, и по-специално един угоен едногодишен юноша наименуван Гошо, бяха формалният мотив да се свика фамилен общ брой седмица преди Коледа. Гошо, от дълго време беше минал decent тегло за един шопар от 100кг. и неговата карма без подозрение предвиждаше да се трансформира в пържоли и обичайните за този край суджуци. Само, че както сподели вуйна Вили „ това прасе няма да се заколи единствено “ и наследниците на тази къща включително и ние като съучастници, трябваше да подхващат свещения акт на заколение.
Първи към касапската тайфа се беше включил дребният наследник на Вили – Михаил. Той беше работил известно време в Англия в бригада за монтаж на гипсокартон и в този момент се беше завърнал в родния си край, с цел да показа професионалните си достижения измежду локалните нещастници имащи потребност от строителни услуги. Мишо (който собено ме обичаше, тъй като бях единствения в рода, който няма нищо срещу да го назовава Майк) имаше няколко сандъка със скъпи, купени от UK принадлежности, които му даваха оправдание да желае двойни цени за работа, и бодра бригада от локални роми, които пък от своя страна бяха достойното му опрощение да бави осъществяването на всички обекти, за които към този момент е прибрал капаро.
Мишо ни посрещна дружно с майка си в огромната затоплена селска къща и незабавно ми наля едно уиски “за уелкъм “. Той не признаваше ракията, откогато беше живял в UK (actually по това можете да познаете българите живели в Англия – всички я назовават сбствнеически Юкей), въпреки че уискито, което пиеше си беше българско отвред. Налагаше му се да пести, тъй като жена му Мими, която откогато роди 2 деца съществена цел в живота й е да не й проличава, че е родила две деца, в този момент си беше поискала от дядо Коледа силиконови импланти.
Докато пиехме БГ уиски, Мими обикаляше по плюшен йога чеп и си правеше селфита на фона кокошарника, а 6-годишният й правоприемник Крум (кръстен на дядо си Киро, но по-патриотично) се опитваше да обезглави котката с ръжен, другите дами в къщата се бяха отдали на грижите по 11-месечната сестра на Крум – Елизабет. При избора на нейното име, майката беше надедляла, защото си беше харесала името от участничката в едно реалити предаване, а баща Майк/Мишо се видя обезоръжен, тъй като това беше директна отпратка към славното му минало в Юкей.
В късните часове към нас се причисли и братовчедката на Додо – Алекс. По-голямата щерка на Лела Вили беше съумяла бизнес дама. Работеше на мениджърски пост в колцентър на задгранична компания във Велико Търново. Беше веган, ходеше на море в къмпинг „ Градина “ със своя лабрадор и даже на едни избори беше на предпоследно място в листата закандида-депутати на „ Да, Бългаиря “. Основният белег на Алекс (тя нямаше казуса на Мишо, всички я назоваха Алекс, с изключение на майка й, която от дълго време й беше заявила, че може и да не яде место, само че когато е в Джулюница се споделя Сашка и толкоз) беше, че изкарваше много по-голяма заплата от своя брачен партньор Виктор. Може би и това беше наклонило везните да кръстят 8-годишната си дъщеричка Деа (с А, тъй като Я толкоз селска буква), а не Пагане както татуирания с лика на Ботев на бедрото, брачен партньор страхливо беше предложил.
Actually, зетят Виктор беше главната причина те да дойдат толкоз късно. Като чиновник в частна охранителна компания, Виктор обикаляше на всички места със служебната кола с надпис „ СОТ “ и с револвера (отказваше да се разоръжи даже и когато вървят на басейн) и заради тази причина смяташе за излишно да купува винетка за персоналното им Ауди. Затова и се беше наложило да изчакат да мине 20ч., когато патрулите на КАТ се сменят, с цел да могат умерено да стигнат до Джулюница. Макар и да не го бяха приели в полицейската школа Виктор ги знаеше всички номера на „ сътрудниците от държавните служби “. Даже беше гледал „ Под прикритие “ два пъти, тъй като още не можеше да реши дали симпатизира повече на Инспектор Попов или на Куката.
Цялата компания се събра за късна вечеря. Ядохме пълнени чушки и пихме ракия умерено (без Майк, той си държеше на БГ уискито, макр и с кола), тъй като на идващия ден трябваше да станем в 6 часа, когато основният касапин чичо Гошо (признавам има известна подигравка в това палачът да носи името на жертвата), братовчед на вуйна Вили, щеше да пристигна и да прободе смъртоносно прасето.
На идната заран всички бяхме на крайник по мрачно. Ядохме мекици. Пихме кафе, облечени в мръсни облекла и гумени бтуши. Само, че чичо Гошо касапинът по този начин и не се появи. Телефонът му беше изключен. В тях се оказа мрачно и зключено и вуйна Вили предвижда, че несъмнено се е запилял в прилежащото село Козаревец, където е някогашната му жена и „ 100 прцента се е запил, непрокопсаника “.
Само, че както към този момент неколкократно заявява вуйна Вили това прасе няма да се заколи единствено и с напредването на деня ставаше все по-неотложно да вземем нещата в свои ръце.
Аз бях служебно дисквалифициран. Като англичанин, „ публицист “ и софиянец на мен беше отредена роля в низнините на обществената стлбица на касапите – поливач. Наравно с децата трябваше да обливам с вода, до момента в който се стърже пърлената козина на закланото прасе. По-нагоре в йерархията бяха пърлячите и дерачите – тези, които с горелки пърлят четината на прасето, след това стържат до искра кожата и дерат и разфасоват натрупа. Най-отгоре в класацията е „ касапът “, индивидът, който управлява цялата работа, дере най-трудните елементи, отрязва главата и най-важното – в самото начало на касаплъка нанася съдбовния удар.
За благополучие и Виктор и Мишо бяха взели участие в свинско заколение още от най-невинна детска възраст. Знаеха детйално всяка стъпка от интервенцията. Но самото ликвидиране?
Тия работи до в този момент постоянно ги е правил татко им, въпреки всичко той е възрастен мъж, а мъжете си знаят работата.
Виктор и Мишо единомислещо ме изпратиха „ да направя чай или да си полирам ноктите “ и се запътиха към кочината. По пътя наперените им походки някак омекнаха и двамата забавиха крачка и се отдадохана спокоен спор, кой тъкмо е по-пдходящ да свърши работата. Най-сетне въпреки всичко хлътнаха в кочината, а ттам се чу жизнерадстното грухтене на Гошо. Шопарът постоянно се радваше на човешка компания, тъй като това нормално означаваше презареждане с храна. След известно време, обаче в грухтенето му се намесиха нотки на неспокойствие, а малко по-късно се усети и експанзия.
Двадесет минути по-късно касапите излязоха навъсени от кочината, а от вътрешната страна Гошо като че ли си отдъхна. Леля Вили ги попита какъв е казусът.
Казах му, че най-добре ще стане, в случай че аз държа шопара тъй като съм по-як, а той го заколи, а той се прави на ощипан- заоправдава се Виктор.Ами, какво да направя като ножът ми е за стъргане, не за кръвопролитие. Не се работи по този начин, като нямам верните принадлежности. Proper tools. – аргументира се на няколко езика Мишо.
Двамата пламенно защитаваха тезите си, само че в това време си гледаха концентрирано носовете на обувките. В този миг Алекс избухна, че няма време да се занимава с нелепости и не може да разбере, за какво изобщо са се събрали тук да правят нещо дето не им е работа.
„ А, кой да я свърши? Кой, бе Сашке? “ Извика в този миг Леля Вили със необичайно изменен глас и наводнени очи. Дъщеря й я погледна, замръзна с отворена уста и наведе взор. Двете дами потеглиха да излизат от стаята в разнообразни направления и единствено подсмърчането им подсещаше за недоизказания отговор на заложения въпрос.
След малко безмълвие Виктор излезе с решение. „ Ще го гръмна с патлака, пък след това ще го дерем! “ Обяви смелият охранител. Мишо го попита дали няма да е проблем, тъй като нали за всеки изстрелян патрон би трябвало да се написа отчет. Виктор призна безшумно, че револверът не е длъжностен, тъй като ония бастуни във компанията нямали топки да ги въоръжат и те обикаляли със спрейове и палки като някакви дами. Освен това револверът бил газов преправен на военен и всъщнст бил малко противозаконен.
Приехме единомислещо, че шопарът най-добре да бъде разстрелян. Виктор извади револвера, зареди го и преди да се насочи към бъдещото място на престъпление посегна за шишето с ракия. Отнякъде дофуча Александра, изтръгна му бутилката от ръка, изсъска, че няма да му разреши да стреля пийнал и изчезна без да пуска бутилката от прегръдката си.
Всички заедно се птравихме към кочината. Мими извлачи за крайници дребният Крум, който също беше поел на марш с нас. Застанахме на пусия. Обсъдихме детайлно къде би трябвало да се цели стрелецът, въпреки всичко бяхме играли доста компютърни игри и бяхме socalled експерти по въпроса. В мига на убийството всички закрихме очи. В това число и стрелящият.
След нереално оглушителния гръм и облакът от барут, който не се демонстрира по филмите, когат се стреля с револвер, пристигна момента на мъката. Шопарът лежеше смъртно ранен в ъгъла на кочината. От шията му течеше тънка струйка кръв, а жалните му вопли се забиваха в ушите ни, до момента в който дребните му свински очички ни гледаха обвиняващо.
Никой не устоя на гледката. Всички се оттеглихме в къщата. Намерихме Алекс и по-специално бутилката с ракия, която by the way, към този момент беше с два пръста по-празна. Дори Мишо не помни за класовата си ненавист към гроздовата и надигна юначен шишето.
По-малко от час ни беше необходим да спрем да чуваме жалното вкичене на Гошо, да се разправим изцяло с бутилката и да се отърсим изцяло от тази скотщина.
Леля Вили ни днесе кюфтета и туршия, тъй като към този момент беше станало обяд.
След като се наядохме, събрахме сили да проверим обстановката в кочината. Докато теглехме чоп, кой ще отиде, снахата Мими се пяви с малко поомазан, само че все по този начин прилепващ примамливо йога чеп и ни заяви, че Гошо е предал Богу дух, а тя е забола ножа в гърлото му, с цел да изтече кръвта на мира другояче ще се повреди месото.
Доакто се чудехме дали ракията не ние хванала прекомерно тежко, Мими се заоправда, че от дребна татко й я мъкне всяка зима на прасе в селото им, и тъй като си нямал наследник, на който да предава поминък, държал детайлно да й изясни и покаже всяка стъпка в касаплъка. ще преди да приключи четвърти клас Мими била изклала толкоз кокошки при баба си, че дори петелът е гледал с почит, като се появи през ваканцията.
Оттам-нататък mate, клането протече като ария. Разпложихме тленните остатъци на Гошо върху спонтанната операционна – остаряло табло от баскетболен панер подпряно на четири дървени стола. Виктор и Мишо се заеха да пърлят и да стържат, дребните Крум и Деа да поливат с вода, а на мен ми отредиха значимата роля да държа опашката на прасето. След катo 10 минути старателно изпълнявах отредената ми роля, забелязах, че всички, включителнo и дребната Ева ( what a предателка) се заливат от смях по мой адрес. Накрая Додо ми изясни, че това било остаряла смешка към неопитните касапи, които за пръв път вземат участие в тази oперация. Пращали ги да държат опашката на закланото прасе, с цел да не избяга. Fair enough! Така от своя страна аз имах по-лесен достъп до греяната ракия, която Леля Вили носеше на всеки половин час.
Когато разфасоването на прасето стигна своя разцвет, пристигна момента за така наречен “касапско месо ”. Това е част от рибицата на прасето или най-крехкото и сочно место, което се намира зад врата по продължение на гръбнка. Касапското месо се нарязва на части и се запържва в тиган с доста лук и черен пипер.
Братовчедката Александра от дълго време беше захвърлила веганството “на една страна на две строшено ” и до момента в който пържеше първата порция от гощавката си боцкаше мръвки напряко от цвърчащия тиган.
Божествената миризма като че ли имаше вълшебен резултат. Настроението на всички се приповдигна, децата стопираха да се въргалят в калта (както е споделил мъдреца като няма сняг и калта е сняг), дамите започнаха да се суетят при приготвянето на масата, а ние мъжете (барабар Конан с мъжете) започнахме по-енергично да разфасоваме Гошо.
Като споделих Гошо, по едно време отнякъде се появи и същинският Гошо, чичото, който трябваше да коли прасето, вместо нас. Компанията стартира да го майтапи, че е дошъл навръх време, когато работата към този момент е свършена, а Виктор не напълно на смешка му се облещи, че по-добре да не му се мярка пред очите, че през днешния ден му е ден за стреляне по гошовци.
Алекс, въпреки всичко прикани да се смилят над чичото скатавка. Облагородена от ракията и свинското (колко му би трябвало на един веган), тя дружески изслуша оправданията му, че ладата била скъсала ремък, въпреки че Мишо вметна, че ладата я е предал за скраб преди 5г., и го предложения на масата, с цел да обменят опит със снахата Мими за това по какъв начин е най-подходящо да сготвиш свинска пача и за новите филтри в Инстаграм.
А масата mate, масата беше веднъж. Още в оня късен съботен следобяд, съществени порции от шопара Гошо отпътуваха в небитието. Неговият съименник и несполучил касапин, пък способства с една пластмасова туба от личното си алено вино. Дамите бяха дали всичко от себе си при приготвянето на ястията, въпреки и Алекс да се вайкаше, че в това убито село човек не може да откри свястна спирулина. Чиниите бяха толкоз красиво отрупани с храна, че даже Мими си направи стори, в което за пръв път основен воин бяха непознати мръвки освен това не натъпкани в прилепващ чеп, а накълцани в паница.
На масата към този момент се водеше жарък спор дали би трябвало да стартираме пеенето на коледни песни с “Лиляно, моме ” или “Кога зашумят шумите ”, и когато взехме решение да желаяме обективен арбитраж от вуйна Вили се усетихме, че тя не е при нас.
Нашата стопанка стоеше облегната на мивката в кухнята и ни гледаше усмихнато със замислени очи.
-Мамо, къде се мотаеш? Ела при нас. Защо си забила там в кухнята – прикани я Мишо, който знаеше какъв брой хубаво пее майка му.
-Радвам ви се деца. Де, да беше татко ви тук, с цел да ви види.
– Ама, той е тук бабо- обади се отнякъде дребния бандит Крум – Сигурно е отишъл да се преоблече отново като Дядо Коледа, сигурен съм, че е тук в близост. Видях ботушите му на прага.
Източник: flashnews.bg
КОМЕНТАРИ