Британският бежанец: Да обиколиш България за 1 ден
Британският емигрант през днешния ден ще опише по какъв начин д а обиколиш България за 1 ден. Здравей mate!
Много се веселя, че харесахте последната ми история за паметника в Перущица although това не е същински пътепис за някое от визитите ми из прелестните български забележителности, а малко философско размишление извиращо непосредствено от изтерзаната ми английска душа.
Anyway, този път желая да ви описвам за пътешестване, пътешестване и отново пътешестване. Well, то отново не е тъкмо пътешестване в класическия смисъл на думата, само че беше учудващо прелестно и вълнуващо. Да стартира, обаче от неприятната част – времето.
You know mate, времето в България е по едно и също време моята най-голяма обич (sorry Додо) и най-тежката ми тъга. Казвал съм доста пъти, че прелестният климат или най-малко естественият климат в България е едно от нещата, които същински ме очароваха. Вие, може и да не осъзнавате този същински подарък от природата тъй като сте родени и израснали с него, само че за бледен луничав лондончанин като мен е същинско чудо да можеш да се наслаждаваш на четири ясно различими сезона в годината. Знаете изтъркания британски анекдот, че в UK лятото всякога идва по друго време, ето предходната година да вземем за пример беше в четвъртък. Well, тук за благополучие ноември е единствено 1 месец в годината, а не както на Мъгливия Албион – 364 дни.
И тук идва неприятната част. Когато в България пристигна ноември, по мое непретенциозно мнение най-гадният месец at all, времето застудява, влажно, мъгливо, дъждовно, абе с една дума британско. И аз се усещам персонално предаден от българския климат, тъй като точно от такова непоносимо време съм се опитал да избягам.
И по този начин в България е classic ноември, времето е непоносимо, а пред вас стои един grumpy old англичанин, който желае да пътува, да събира печати от 100-те национални туристически обекта и да учи знайни и незнайни български забележителности.
За такива случаи mate, надълбоко в ръкава си паза един жокер. Толкова пъти съм бил на косъм да го употребявам и постоянно съм намирал метод да го избегна до този исторически миг. Денят, в който посетих Националния исторически музей!
Да I know, не звучи изключително рисковано да посетиш Националния исторически музей. Неведнъж съм споделял, че музеите като цяло не са ми обичаните туристически забележителности. С доста по-голям интерес бих съзерцавал антични остатъци от тракийска външна тоалетна или древен бор израснал до тъч линията на селски стадион.
Ако има музей в България, който обаче би трябвало да бъде посетен (не единствено тъй като си има щемпел за него), това безусловно е Националния исторически музей. Това е най-големият музей в страната въпреки всичко.
И по този начин ноември ни запрати на лов за елементарен щемпел в резиденция „ Бояна “, където в постройката, в която в миналото комунистическите вождове са посрещали непознати държавни глави и са провеждали приеми, през днешния ден е ситуирана най-богатата сбирка от артефакти свързани с богатата история на моята нова татковина.
Пътуването до там не беше нищо изключително – запушване като запушване. Настроението ми малко се усъвършенства от типа на огромния безвъзмезден паркинг, а неприятното време беше изцяло обезвредено от общителната касиерка на входа, която стремително ни оказа помощ да си ангажираме екскурзовод.
Няма да укривам, че Додо по никакъв начин не беше впечатлена от концепцията ми да прекараме неделния следобяд в музея. 3-годишното ни дяволче Ева също внезапно изгуби интерес откакто научи, че е неразрешено да се катери по каменните артефакти с антични надписи по тях, ситуирани към алеята пред основния вход.
Аз самият в никакъв случай не съм чувствал особена обвързаност към екскурзоводите, само че в този случай бях решен, че откакто ще поосещаваме the biggest музей в страната, е добре с нас да има някой, който въпреки всичко знае какво да забележим. Най-малкото ще ми спести отегчените погледи и сумтене на моите девойки.
За да съм изцяло спокоен, че ще схвана всичко, което ни се споделя, ангажирах детски екскурзовод. Старателната и общителна дама, която беше нашия guide през историята на България, леко се озадачи, когато видя, че детето в нашата група е много надалеч от учебна възраст, само че с течение на разходката ни последователно осъзна, че не Ева, а аз съм „ ученикът “ на който ще споделя, а в моментите, в които не се постановяваше да се саморазправя с непослушното ни дете, изключително разпален слушател беше и моята брачна половинка Додо.
Постоянната експозиция на НИМ е ситуирана в пет зали разпределени по столетия. Започва се от най-древната – праисторическа, след това Древна Тракия, Средновековие (Първо и Второ Българско царство), Турско иго и последната е Трета Българска страна.
Първото място, на което ни заведе нашият guide естествено беше с експонатите от Варненското злато. Не знам какъв брой е известно mate, само че златните украшения открити в праисторическия некропол край Варненското езеро съставляват най-древното обработено от човешка ръка злато в света!
Тези златни украшения са доказателство, че на мястото на днешната циганска махала „ Максуда “ и към мол „ Варна “, преди повече от 6000 години е живяла развита цивилизация по-древна от шумерската и египетската.
По времето на Халколита или Медно-каменната ера някаква тайнствена цивилизация е живяла в Морската столица на България и е обработвала злато толкоз висококачествено, че археолозите и до през днешния ден се удивляват на уменията им.
Не е ясно каква е била тази цивилизация, нито за какво е изчезнала, с цел да направи място по-късно на античните траки и гърците, само че „ просвета Варна “, както е наречена от учените е била задоволително развита и публикувана по цялото Северно Черноморие и даже по Горнотракийската равнина.
По времето, в което варненци към този момент са си правили украшения от злато в Египет, да вземем за пример още и през акъла не им е минавало да си назовават владетеля фараон, че и да строят пирамиди.
Само някои от артефактите от Варненския некропол са изложени в НИМ, по-голямата част от впечатляващите открития се намират в Морската столица, където ние за наш позор, въпреки и постоянно да вървим избираме да прекараме времето си на Шадраваните до Катедралата или на плажните питейни заведения в Морската, вместо да ги забележим онлайн.
Обещахме си при идващото странствуване във Варна, да жертваме дюнерите на Севастопол за сметка на посещаване в некропола на най-древната цивилизация в Европа.
Следващата спирка беше най-голямото златно богатство откривано в България. Може би сте виждали фотоси от него по рекламни материали, кутии с бонбони и даже в някоя бордова игра. Едва ли, обаче бихте се сетили, че това е Вълчитрънското тракийско богатство. 13 великански съда от злато с общо тегло 12 кг и половина. Тройният ритуален съд с дребните чучури по наши груби сметки коства в тежестта си три пъти повече от нашия апартамент в „ Овча купел “.
След Варна и Плевен, пътуването ни във времето и из територията на България ни води към несъмнено най-известното владеене на НИМ – Панагюрското златно богатство. По чиста случайност се оказа, че сме уцелили един от късите интервали, в които артефактите не пътуват за изложения по света, а са тук под носа ни в София. Съкровището се състои от ритони и амфора, за които се счита, че са принадлежали на държател на тракийското племе Одриси. Ритоните са доста охолно направени, а макар забавните истории за метода им на прилагане, детайлите, които се виждат по тях, мен персонално най-вече ме впечатли Фиалата. Това е ниска необятна обредна чаша с тип на тава, върху която са изобразени освен венец от жълъди, и три реда с общо 72 африкански глави. Да, тъкмо по този начин – на тракийския златен съд направен 4 века преди Исус да тръгне да се разхожда по вода, са изобразени африкански глави.
По пътя, с изключение на срама, че по този начин и не сме ходили в Панагюрище и решението, че повече няма да го отлагаме, незабелязано се изместихме в обичания на додо Созопол. Изящните глинени съдове с претекстове от Старогръцката митология, които сме виждали в созополския музей, бяха изложени и тук.
Девет копия открити на гроба на Хан Кубрат ни посрещнаха в идната зала на музея. Освен, че копията си бяха здрави (което е доказателство, че или Кубрат е бил доста умен или синът му Баян прекомерно недъгав, че да може да ги счупи), оказа се, че спомените ни от пътешествията до Плиска и Преслав също са устояли на времето. Видяхме доста артефакти от старите столици и си спомнихме за lovley разходката ни край Шумен.
Следващите експонати ни върнаха в родния град на Додо – Велико Търново. Легендарният Калоянов пръстен, за който историците и до ден сегашен спорят дали близо двуметровия скелет, до който е открит е принадлежал на кошмара на кръстоносците и популярен български държател Калоян.
Пренесохме се и в Рилския манастир откъдето имаше артефакти в идната зала. спомнихме си пътешествията си до възрожденските градчета, видяхме персонални движимости на обичания ми български публицист Алеко Константинов, а тефтерчето на Левски ни подсети, че в Карлово още не сме били.
На последния етаж, където е са експозициите на национални носии и сбирката артефакти от Третата българска страна, екскурзоводката ни се сбогува с нас. Оказа се, че без да се усетим едночасовата сказка, за която сме я заели е свършила. Додо беше същински разчувствана от спомените, които си върнахме от всичките ни разходки през последните 4 години. Двамата дружно се заехме да чертаем нови направления за дестинации, към които артефактите от музея са провокирали интереса ни. Малката Ева пък към момента споделя усещанията си от пингвините от арктическата експозиция, която се обитава в края на маршрута на НИМ.
Има си и хубави страни на това да е ноември. Ако не беше неприятното време, надали щяхме да посетим Националния исторически музей. И нямаше да знаем, че когато и да ни се прииска странствуване из България, тук тъкмо под носа ни има прелестно място, на което постоянно можем да отидем и единствено за час-два да преживеем още веднъж или пък да помечтаем за всички красиви места, която тази прелестна страна може да ни предложи.
PS.
Историите от пътешествията ни из България можете да видите на фейсбук-страницата ми:
Много се веселя, че харесахте последната ми история за паметника в Перущица although това не е същински пътепис за някое от визитите ми из прелестните български забележителности, а малко философско размишление извиращо непосредствено от изтерзаната ми английска душа.
Anyway, този път желая да ви описвам за пътешестване, пътешестване и отново пътешестване. Well, то отново не е тъкмо пътешестване в класическия смисъл на думата, само че беше учудващо прелестно и вълнуващо. Да стартира, обаче от неприятната част – времето.
You know mate, времето в България е по едно и също време моята най-голяма обич (sorry Додо) и най-тежката ми тъга. Казвал съм доста пъти, че прелестният климат или най-малко естественият климат в България е едно от нещата, които същински ме очароваха. Вие, може и да не осъзнавате този същински подарък от природата тъй като сте родени и израснали с него, само че за бледен луничав лондончанин като мен е същинско чудо да можеш да се наслаждаваш на четири ясно различими сезона в годината. Знаете изтъркания британски анекдот, че в UK лятото всякога идва по друго време, ето предходната година да вземем за пример беше в четвъртък. Well, тук за благополучие ноември е единствено 1 месец в годината, а не както на Мъгливия Албион – 364 дни.
И тук идва неприятната част. Когато в България пристигна ноември, по мое непретенциозно мнение най-гадният месец at all, времето застудява, влажно, мъгливо, дъждовно, абе с една дума британско. И аз се усещам персонално предаден от българския климат, тъй като точно от такова непоносимо време съм се опитал да избягам.
И по този начин в България е classic ноември, времето е непоносимо, а пред вас стои един grumpy old англичанин, който желае да пътува, да събира печати от 100-те национални туристически обекта и да учи знайни и незнайни български забележителности.
За такива случаи mate, надълбоко в ръкава си паза един жокер. Толкова пъти съм бил на косъм да го употребявам и постоянно съм намирал метод да го избегна до този исторически миг. Денят, в който посетих Националния исторически музей!
Да I know, не звучи изключително рисковано да посетиш Националния исторически музей. Неведнъж съм споделял, че музеите като цяло не са ми обичаните туристически забележителности. С доста по-голям интерес бих съзерцавал антични остатъци от тракийска външна тоалетна или древен бор израснал до тъч линията на селски стадион.
Ако има музей в България, който обаче би трябвало да бъде посетен (не единствено тъй като си има щемпел за него), това безусловно е Националния исторически музей. Това е най-големият музей в страната въпреки всичко.
И по този начин ноември ни запрати на лов за елементарен щемпел в резиденция „ Бояна “, където в постройката, в която в миналото комунистическите вождове са посрещали непознати държавни глави и са провеждали приеми, през днешния ден е ситуирана най-богатата сбирка от артефакти свързани с богатата история на моята нова татковина.
Пътуването до там не беше нищо изключително – запушване като запушване. Настроението ми малко се усъвършенства от типа на огромния безвъзмезден паркинг, а неприятното време беше изцяло обезвредено от общителната касиерка на входа, която стремително ни оказа помощ да си ангажираме екскурзовод.
Няма да укривам, че Додо по никакъв начин не беше впечатлена от концепцията ми да прекараме неделния следобяд в музея. 3-годишното ни дяволче Ева също внезапно изгуби интерес откакто научи, че е неразрешено да се катери по каменните артефакти с антични надписи по тях, ситуирани към алеята пред основния вход.
Аз самият в никакъв случай не съм чувствал особена обвързаност към екскурзоводите, само че в този случай бях решен, че откакто ще поосещаваме the biggest музей в страната, е добре с нас да има някой, който въпреки всичко знае какво да забележим. Най-малкото ще ми спести отегчените погледи и сумтене на моите девойки.
За да съм изцяло спокоен, че ще схвана всичко, което ни се споделя, ангажирах детски екскурзовод. Старателната и общителна дама, която беше нашия guide през историята на България, леко се озадачи, когато видя, че детето в нашата група е много надалеч от учебна възраст, само че с течение на разходката ни последователно осъзна, че не Ева, а аз съм „ ученикът “ на който ще споделя, а в моментите, в които не се постановяваше да се саморазправя с непослушното ни дете, изключително разпален слушател беше и моята брачна половинка Додо.
Постоянната експозиция на НИМ е ситуирана в пет зали разпределени по столетия. Започва се от най-древната – праисторическа, след това Древна Тракия, Средновековие (Първо и Второ Българско царство), Турско иго и последната е Трета Българска страна.
Първото място, на което ни заведе нашият guide естествено беше с експонатите от Варненското злато. Не знам какъв брой е известно mate, само че златните украшения открити в праисторическия некропол край Варненското езеро съставляват най-древното обработено от човешка ръка злато в света!
Тези златни украшения са доказателство, че на мястото на днешната циганска махала „ Максуда “ и към мол „ Варна “, преди повече от 6000 години е живяла развита цивилизация по-древна от шумерската и египетската.
По времето на Халколита или Медно-каменната ера някаква тайнствена цивилизация е живяла в Морската столица на България и е обработвала злато толкоз висококачествено, че археолозите и до през днешния ден се удивляват на уменията им.
Не е ясно каква е била тази цивилизация, нито за какво е изчезнала, с цел да направи място по-късно на античните траки и гърците, само че „ просвета Варна “, както е наречена от учените е била задоволително развита и публикувана по цялото Северно Черноморие и даже по Горнотракийската равнина.
По времето, в което варненци към този момент са си правили украшения от злато в Египет, да вземем за пример още и през акъла не им е минавало да си назовават владетеля фараон, че и да строят пирамиди.
Само някои от артефактите от Варненския некропол са изложени в НИМ, по-голямата част от впечатляващите открития се намират в Морската столица, където ние за наш позор, въпреки и постоянно да вървим избираме да прекараме времето си на Шадраваните до Катедралата или на плажните питейни заведения в Морската, вместо да ги забележим онлайн.
Обещахме си при идващото странствуване във Варна, да жертваме дюнерите на Севастопол за сметка на посещаване в некропола на най-древната цивилизация в Европа.
Следващата спирка беше най-голямото златно богатство откривано в България. Може би сте виждали фотоси от него по рекламни материали, кутии с бонбони и даже в някоя бордова игра. Едва ли, обаче бихте се сетили, че това е Вълчитрънското тракийско богатство. 13 великански съда от злато с общо тегло 12 кг и половина. Тройният ритуален съд с дребните чучури по наши груби сметки коства в тежестта си три пъти повече от нашия апартамент в „ Овча купел “.
След Варна и Плевен, пътуването ни във времето и из територията на България ни води към несъмнено най-известното владеене на НИМ – Панагюрското златно богатство. По чиста случайност се оказа, че сме уцелили един от късите интервали, в които артефактите не пътуват за изложения по света, а са тук под носа ни в София. Съкровището се състои от ритони и амфора, за които се счита, че са принадлежали на държател на тракийското племе Одриси. Ритоните са доста охолно направени, а макар забавните истории за метода им на прилагане, детайлите, които се виждат по тях, мен персонално най-вече ме впечатли Фиалата. Това е ниска необятна обредна чаша с тип на тава, върху която са изобразени освен венец от жълъди, и три реда с общо 72 африкански глави. Да, тъкмо по този начин – на тракийския златен съд направен 4 века преди Исус да тръгне да се разхожда по вода, са изобразени африкански глави.
По пътя, с изключение на срама, че по този начин и не сме ходили в Панагюрище и решението, че повече няма да го отлагаме, незабелязано се изместихме в обичания на додо Созопол. Изящните глинени съдове с претекстове от Старогръцката митология, които сме виждали в созополския музей, бяха изложени и тук.
Девет копия открити на гроба на Хан Кубрат ни посрещнаха в идната зала на музея. Освен, че копията си бяха здрави (което е доказателство, че или Кубрат е бил доста умен или синът му Баян прекомерно недъгав, че да може да ги счупи), оказа се, че спомените ни от пътешествията до Плиска и Преслав също са устояли на времето. Видяхме доста артефакти от старите столици и си спомнихме за lovley разходката ни край Шумен.
Следващите експонати ни върнаха в родния град на Додо – Велико Търново. Легендарният Калоянов пръстен, за който историците и до ден сегашен спорят дали близо двуметровия скелет, до който е открит е принадлежал на кошмара на кръстоносците и популярен български държател Калоян.
Пренесохме се и в Рилския манастир откъдето имаше артефакти в идната зала. спомнихме си пътешествията си до възрожденските градчета, видяхме персонални движимости на обичания ми български публицист Алеко Константинов, а тефтерчето на Левски ни подсети, че в Карлово още не сме били.
На последния етаж, където е са експозициите на национални носии и сбирката артефакти от Третата българска страна, екскурзоводката ни се сбогува с нас. Оказа се, че без да се усетим едночасовата сказка, за която сме я заели е свършила. Додо беше същински разчувствана от спомените, които си върнахме от всичките ни разходки през последните 4 години. Двамата дружно се заехме да чертаем нови направления за дестинации, към които артефактите от музея са провокирали интереса ни. Малката Ева пък към момента споделя усещанията си от пингвините от арктическата експозиция, която се обитава в края на маршрута на НИМ.
Има си и хубави страни на това да е ноември. Ако не беше неприятното време, надали щяхме да посетим Националния исторически музей. И нямаше да знаем, че когато и да ни се прииска странствуване из България, тук тъкмо под носа ни има прелестно място, на което постоянно можем да отидем и единствено за час-два да преживеем още веднъж или пък да помечтаем за всички красиви места, която тази прелестна страна може да ни предложи.
PS.
Историите от пътешествията ни из България можете да видите на фейсбук-страницата ми:
Източник: flashnews.bg
КОМЕНТАРИ