The New York Times: Комунизмът през розови очила
Брет Стивънс, The New York Times
«През пролетта на 1932 година, намиращите се в невъзможност служители, които се страхували да не изгубят освен работата, само че и живота си, разбирайки, че Съюз на съветските социалистически републики е на ръба на нов апетит, почнали да се запасьяват със зърно по всевъзможни способи. Масовата конфискация на храни стартира по цялата територия на Съюз на съветските социалистически републики. А в Украйна тя се ползва с фанатична последователност».
Това е откъс от книгата на Ан Апълбаум «Червеният глад», отдадена на политиката на всеобщ апетит, която Йосиф Сталин постанова по отношение на Украйна при започване на 30-те години. Пет милиона, може би даже и повече, умират от апетит. Уолтър Дюранти, корреспондент на вестник New York Times в Съветския съюз по това време, твърди, че историята за глада е подправена и разгласява редица репортажи, които впоследстквие са избрани като «напълно недостоверни».
Възниква въпросът: какъв брой читатели са осведомени с тази историята на тези злодеяния и какъв брой имат единствено мъглява визия за тези събития? Но какъв брой хора е познато името на Лазар Каганович, един от основните сподвижници на Сталин и проводник на политиката, която довежда до всеобщия апетит? А какво може да се каже за другите, огромни и дребни закононарушения на комунистическия смут - от депортацията на кримските татари, безчинствата на «Сендеро луминосо» в Перу, до
психиатриите от брежневската ера,
в които са затваряни и измъчвани политическите дисиденти?
Защо хора, които знаят всичко за пандиза на остров Робен в Южна Африка, не знаят нищо за кубинските затвори? Защо на марксизма към момента се гледа съществено в университетите и пресата? Защо хората, които упорстват да бъдат отстранени статуите на Конфедерацията не изпитват възприятие на вътрешно омерзение, когато срещат хора с фланелки с облиците на Ленин или Мао Дзе Дун?
Тези въпроси би трябвало да се задават, тъй като мнозина от днешните прогресисти не престават да резервират рисковото двойствено полуотрицание във връзка с наследството на комунизма цялостен век след неговото раждане в Русия.
Не, те не са истинно вярващи комунисти.
Но упорстват, че съществува кардинална разлика сред нацизма и комунизма – сред расовата ненавист и класовата злоба, сред Бухенвалд и ГУЛАГ, която в «морално отношение» слага
комунистическите лагери над нацистките концлагери
Те се пробват да отделят теорията на комунизма от комунистическата процедура в опит да оправдаят самото обучение. Опитват се да «уравновесят» репресиите и всеобщите убийства при комунизма с позоваване на неговите «реални достижения и успехи».
«Прогресивната интелигенция се изявява като честен арбитър във връзка с една част от света, само че към революциите демонстрират безгранична търпимост», написа френският академик Раймон Арон в излязлата през 1955 година книга «Опиумът на интелектуалците».
Но доста по-опасни са последствията от това, което представителите на левите пазят през днешния ден. Венецуела се намира в оковите на социалистическа тирания и е превърната в филантропични руини, до момента в който обичайните «прогресивни» обвинени възприемаха с екстаз предсказеумия и скръбен политически курс, воден от нейните водачи.
Джереми Корбин, един от тези «заподозрени» може да стане идващият английски министър председател и това, в известна степен, може да се случи с помощта на това, че към този момент имаме потомство британци, които нямат визия за това, че пътят от «прогресивните обществени задължения» до пагубните стопански последствия е директен и пай.
През предходната година Бърни Сандърс беше превзел, в случай че не мозъците, то сърцата на последователите на Демократическата паритя, като представяше «демократическия социализъм» като продължение на демократичната политика на «Новия курс» на Труман. Той също по този начин твърдеше, че бизнес-модела на Уолстрийт е «построен върху измама».
Горчивият факт е, че не успяхме да предадем на другите уроците от най-поразителната стратегическа победа на Запада през предишното столетие, а още по малко ги научихме ние самите.
Тази идеология, която в избран миг беше поробила една трета от света и работеше за неговото обедняване, беше разрушена без принуждение и всички можеха да видят това. И все пак, ние имаме проблеми, когато се опитваме да осъдим, както вършим с други сходни проявления на злото.
А към нейните последователи се отнасяме като към романтици и идеалисти, а не като към
глупци, фанатици и циници,
каквите в действителност са те – били са и пордължават да бъдат.
Уинстън Чърчил е разказал за това, по какъв начин германците са разрешили на болшевиките през 1917 година да преминат от Швейцария до Санкт Петербург и по този начин «използвали срещу Русия най-страшното от всички типове оръжия. Те транспортирали Ленин в пломбиран вагон като чумен бацил».
Столетие по-късно този микроб по този начин и не е изцяло изтребен, а нашият имунитет към него продължава да буди подозрение./faktor.bg
«През пролетта на 1932 година, намиращите се в невъзможност служители, които се страхували да не изгубят освен работата, само че и живота си, разбирайки, че Съюз на съветските социалистически републики е на ръба на нов апетит, почнали да се запасьяват със зърно по всевъзможни способи. Масовата конфискация на храни стартира по цялата територия на Съюз на съветските социалистически републики. А в Украйна тя се ползва с фанатична последователност».
Това е откъс от книгата на Ан Апълбаум «Червеният глад», отдадена на политиката на всеобщ апетит, която Йосиф Сталин постанова по отношение на Украйна при започване на 30-те години. Пет милиона, може би даже и повече, умират от апетит. Уолтър Дюранти, корреспондент на вестник New York Times в Съветския съюз по това време, твърди, че историята за глада е подправена и разгласява редица репортажи, които впоследстквие са избрани като «напълно недостоверни».
Възниква въпросът: какъв брой читатели са осведомени с тази историята на тези злодеяния и какъв брой имат единствено мъглява визия за тези събития? Но какъв брой хора е познато името на Лазар Каганович, един от основните сподвижници на Сталин и проводник на политиката, която довежда до всеобщия апетит? А какво може да се каже за другите, огромни и дребни закононарушения на комунистическия смут - от депортацията на кримските татари, безчинствата на «Сендеро луминосо» в Перу, до
психиатриите от брежневската ера,
в които са затваряни и измъчвани политическите дисиденти?
Защо хора, които знаят всичко за пандиза на остров Робен в Южна Африка, не знаят нищо за кубинските затвори? Защо на марксизма към момента се гледа съществено в университетите и пресата? Защо хората, които упорстват да бъдат отстранени статуите на Конфедерацията не изпитват възприятие на вътрешно омерзение, когато срещат хора с фланелки с облиците на Ленин или Мао Дзе Дун?
Тези въпроси би трябвало да се задават, тъй като мнозина от днешните прогресисти не престават да резервират рисковото двойствено полуотрицание във връзка с наследството на комунизма цялостен век след неговото раждане в Русия.
Не, те не са истинно вярващи комунисти.
Но упорстват, че съществува кардинална разлика сред нацизма и комунизма – сред расовата ненавист и класовата злоба, сред Бухенвалд и ГУЛАГ, която в «морално отношение» слага
комунистическите лагери над нацистките концлагери
Те се пробват да отделят теорията на комунизма от комунистическата процедура в опит да оправдаят самото обучение. Опитват се да «уравновесят» репресиите и всеобщите убийства при комунизма с позоваване на неговите «реални достижения и успехи».
«Прогресивната интелигенция се изявява като честен арбитър във връзка с една част от света, само че към революциите демонстрират безгранична търпимост», написа френският академик Раймон Арон в излязлата през 1955 година книга «Опиумът на интелектуалците».
Но доста по-опасни са последствията от това, което представителите на левите пазят през днешния ден. Венецуела се намира в оковите на социалистическа тирания и е превърната в филантропични руини, до момента в който обичайните «прогресивни» обвинени възприемаха с екстаз предсказеумия и скръбен политически курс, воден от нейните водачи.
Джереми Корбин, един от тези «заподозрени» може да стане идващият английски министър председател и това, в известна степен, може да се случи с помощта на това, че към този момент имаме потомство британци, които нямат визия за това, че пътят от «прогресивните обществени задължения» до пагубните стопански последствия е директен и пай.
През предходната година Бърни Сандърс беше превзел, в случай че не мозъците, то сърцата на последователите на Демократическата паритя, като представяше «демократическия социализъм» като продължение на демократичната политика на «Новия курс» на Труман. Той също по този начин твърдеше, че бизнес-модела на Уолстрийт е «построен върху измама».
Горчивият факт е, че не успяхме да предадем на другите уроците от най-поразителната стратегическа победа на Запада през предишното столетие, а още по малко ги научихме ние самите.
Тази идеология, която в избран миг беше поробила една трета от света и работеше за неговото обедняване, беше разрушена без принуждение и всички можеха да видят това. И все пак, ние имаме проблеми, когато се опитваме да осъдим, както вършим с други сходни проявления на злото.
А към нейните последователи се отнасяме като към романтици и идеалисти, а не като към
глупци, фанатици и циници,
каквите в действителност са те – били са и пордължават да бъдат.
Уинстън Чърчил е разказал за това, по какъв начин германците са разрешили на болшевиките през 1917 година да преминат от Швейцария до Санкт Петербург и по този начин «използвали срещу Русия най-страшното от всички типове оръжия. Те транспортирали Ленин в пломбиран вагон като чумен бацил».
Столетие по-късно този микроб по този начин и не е изцяло изтребен, а нашият имунитет към него продължава да буди подозрение./faktor.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ