Бойният строй на западните рицари в средновековна Европа не се

Бойният строй на западните рицари в средновековна Европа не се отличавал с изключително многообразие. Обикновено те се строявали в една, най-вече две редици на необятен фронт, след което нетърпеливо очаквали сигнал да нападат. Причината била тривиална: всеки рицар считал за неприлично да се „ крие “ зад тила на другите в борбата и бързал да се отличи с персоналните си подвизи в идното стълкновение. Това, естествено, не спомагало за подсилване на дисциплината и намалявало опциите на пълководеца да употребява разнообразни бойни обединения против съперника.

Малко по-различно било ситуацията измежду воините от другите отшелнически рицарски ордени. Там дисциплината нормално била на висота. Магистрите на ордените се стремели към нашарване бойния строй за приемане на повече благоприятни условия за друго маневриране на бойното поле.

Една от известните новости при рицарите от Тевтонския медал бил бойният строй „ чеп “ или, както още го наричали, „ глиганска муцуна “. Той представлявал клиновидно изграждане на бойната групировка за „ разрязване “ на неприятелските редици и прахосване на вражеските сили.

По този въпрос обаче измежду историците се водят оживени разногласия.

Причината някои от тях да се съмняват в преимуществата на „ глиганската муцуна “, е в очевидният минус на този метод на изграждане. Най-известният исторически епизод с потребление на клиновидния военен строй е фамозното „ Ледовое побоище “ – борбата на св. Александър Невски против Тевтонския медал на Чудското езеро, където рицарите биват разгромени върху ледената повърхнина.

Има обаче и отзиви, че описанието на „ глиганската муцуна “ се схваща погрешно от актуалните историци. Някои от тях считат, че с помощта на тясното, надълбоко изграждане „ клинът “ разрешавал да бъдат „ пробити “ вражеските редици. Очевидно последователите на тази догадка считат, че в този случай се получава нещо като удар на секира върху цепеница.

Достатъчно е обаче да се замислим по-задълбочено, с цел да установим, че това просто е мъчно за осъществяване – в този случай нападателите сами си основават проблем. Защото по този начин върхът на „ глиганската муцуна “ навлиза измежду вражеския строй – т.е., бойците там непринудено се озовават обкръжени от три страни. В изискванията на гневна ръкопашна битка това е равно на самоубийство.

Второ: когато се сблъска с затруднение (вражески воин), конят от първата, най-тясната, редица на „ клина “ ще спре, което значи автоматизирано прекъсване и на всички конници подире му.

Трето, при тази групировка в началния стадий на борбата вземат участие единствено неколцина рицари от първата редица на „ зурлата “. Другите на процедура бездействат. Повече от очевидно е, че в такава тактичност няма никаква военна логичност. Неприятелските удари („ удари “ в дословен смисъл!) се стоварват върху малцината бойци от тази първа редица, които се оказват обречени на гибел.

Но, следователно, защо се употребила „ глиганската муцуна “?

„ Клинът “ представлявал колона, която леко се стеснявала към предната си част. В първата редица имало от 3 до 9 воини (в взаимозависимост от общата бройка на отряда). Във всяка последваща редица броят им се увеличавал с двама – по този начин образували равнобедрен трапец, ориентиран с тясната си част към неприятеля. Дълбочината на построяването достигала 5-7 реда. Например, в първата редица – 3 рицари, във втората – 5, в третата – 7, в четвъртата – 9, в петата – 11. Широкият заден завършек на „ зурлата “ се състоял от най-опитните и добре въоръжени рицари.

Отзад „ клинът “ бил подсилен с правоъгълна колона конници, дълбока десетина редици. В средата на колоната се намирали редовите бойци: оръженосци, конни арбалетчици и пехотинци. Отляво и отдясно те били прикрити с колони тежковъоръжени рицари. Основната задача на клина била да се преодолее зоната на вражеския обстрел с минимални загуби. Добре предпазените рицари прикривали пехотинците от вражеските стрели с щитовете и личните си брони.

Някои създатели, обаче, не са съгласни с това. Според тях, уязвимостта на колоната е доста по-висока от тази на разгърната атакуваща редица – тъй като по този начин съперникът обстрелва гъста маса конници, които се движат доста близко един до различен. Тесният преден фронт на „ клина “ може да понижи резултата от насрещен обстрел с мощни и постепенно зареждащи се артилерийски оръдия, само че не и да защищити от маса стрели, падащи „ навесно “.

Други откриватели считат, че „ клинът “ изглеждал по следния метод: 12 редици с общо 504 бойци. Първата редица се състои от двадесет конници. Във всяка последваща се прибавят 4 души (по двама отляво и отдясно), достигайки в последната 64 бойци. Във вътрешната си част, започвайки от 5-та редица, „ клинът “ включвал стрелци. По този метод „ глиганската муцуна “, в действителност, била не колона, а трапец, извърнат с тясната си страна против врага. Когато първата редица серпантина, сблъсквайки се с съперника, фланговите бойци от идващите редици автоматизирано се присъединявали към нея, тъй като пред тях имало празно пространство. Така се оформяла уголемена и единна първа редица. В това време конниците от центъра на „ клина “ отивали по фланговете или заменяли падналите в предните редици. По този метод „ зурлата “ се превръщала в разпрострат строй.

Сам по себе си „ клинът “ не дава кой знае както преимущество. Той не е нищо повече от средство за минимализиране на загубите в процеса на постигане до бойното поле. А след началото на борбата се появявали други фактори, които и решавали изхода на сражението.

„ Клинът “ неслучайно се употребявал най-много в Тевтонския медал. Той се сражавал постоянно с съветската конница, която била по-маневрена от тежките рицари и в състава си имала огромен брой конни стрелци. При тези условия рицарите трябвало да доведат оръженосците и пехотинците с минимум загуби до линията на конфликта с главните сили на съветската войска – което и се опитвали да реализират посредством бойния строй „ глиганска муцуна “.