Боян БиолчевФейсбук Мисля си и не от днес, че неосъзнатата

Боян Биолчев

Facebook

Мисля си и не от през днешния ден, че неосъзнатата свирепост на децата е доверчив блян да реализират по-бързо света на огромните. Тази детска болест въпреки всичко е лечима. Но наблюзавам все по-отчетливо, че все-по детската ни възрастност сякаш я възражда, без мисълта, че осъзнатата свирепост е грях, за който няма лекуване...

ПУХ

Двата лебеда не напускаха залива към този момент трети ден.
Само за индивида тия птици наподобяват не на място в солена вода. На самите тях тя по никакъв начин не им пречи; очевидно не са слушали сълзливия вик на съчинителите на песни, за които лебедът в качеството на белоснежно леке се рее само в езеро.

Двата лебеда не напускаха залива и това притегли вниманието на хората – това, мързеливото внимание след планиране за какво нещо не е някак.
Аз имах безспорно по-голяма опция да ги следя в сравнение с хората от брега. Подводният лов на риба ти дава взор изпод, от дълбокото – красивата птица се трансформира в бяла тава с два смешно разчекнати крайници, които непрестанно махат към дъното, като че ли пращат довиждане на попчетата преди политане.

Но лебедите не излитаха. Под повърхността можех да ги наближа задоволително, без да ме усетят. И забелязах, че лявото крило на единия лебед е непрестанно потопено във водата. Птицата не успяваше да го прибере към тялото си.

Вече от брега, когато следях бавното придвижване на неразделните пришълци в залива на дребното крайморско село, си дадох сметка, че макар дистанцията неестественото състояние на крилото проличава доста ясно.

- Това е женската – сподели един от локалните хора, като чу какво тъкмо съм видял под водата, - щом й е счупено крилото, не може да излети и мъжкият не я изоставя.
- Как разбра, че е женската? – попитах аз.
- Ако беше мъжкият, щеше да е самичък. Женските отлитат и в никакъв случай не чакат. А мъжкият ще остане с нея, до момента в който тя се оправи или до момента в който почине.

Той дълги години бе работил като фаропазач и пред очите му се бяха изредили десетки двойки лебеди в подветрените заливчета на носа, върху който фарът стърчи сходно на обърната удивителна.
Бе възрастен като всичките тридесет коренни поданици на селото, които необичайно наподобяваха чужденци измежду курортистите и надошлите във почивка внуци. Шепа изкривени от артрит и смлени от мемоари хора - изнурени черни лебеди в морето на един нов свят.

Вечерта в кръчмата той още веднъж загатна за ранената женска. Няколкото мъже, приседнали за обща ракия, кимаха в единодушие. После заваляха небивалици за влюбени делфини, издъхващи от тъга вълци и безконечните нелепи мъдрости, че хората не са способни на такава честност. Всичките бяха или вдовци, или бягаха под паника от бабичките си. И не можеха да се досетят за ясната истина, че човек просто живее прекомерно дълго, че не е обдарен с къс живот, та да няма време да се отегчи.
Кръчмарската дума става притежание на цялото село, когато и да се каже.
И резултатът не закъсня.

След няколко дни раненият лебед изчезна.
Децата бяха съумели да настигнат във водата изтощената птица.
И с присъщата детска свирепост, която в действителност е любознание и подражателство на света на възрастните, се бяха пробвали да я изпекат на огън.

Чух ги по какъв начин подвикват, че месото на лебеда не става за ястие, колкото и да го печеш.
На пустия бряг видях следите от тази кървава детска прищявка. Изпъкналата канара приличаше на олтар. Вятърът бе сграбчил незабавно перата и ги бе запратил в кротките води на реката.

Но върху камъка бе останал залепен от кръвта пух.

Това ли е любовта – пух, нагизнат с кръв. Това ли е любовта - единственото, което остава след вълната от безтегловна свирепост, разлюляла ни в падините, висините и възрастите на живота ни.
Мъжкият лебед се задържа в залива още няколко дни. Плуваше трескаво, влизаше в реката и незабавно излизаше назад, спираше и се оглеждаше, преди да се устреми още веднъж. Видимо търсеше женската, без която не искаше да си тръгне.

И въпреки всичко отлетя. Имах тъжната удача да видя по какъв начин разперва криле, по какъв начин тежко се издига с протегната към новия полет глава.

Когато изхвърчат гълъби, се чува тон като от ръкопляскане. Само след момент, към този момент издигнали се те се трансформират в безшумни трептящи запетайки.
Голямата птица мощно свистеше с крилете си, размятайки приморския въздух.

Извиси се, обиколи залива, след това внезапно зави и прелетя над главата ми към различен залив на юг.

Лебедът се стопи в маранята като в износена сантиментална ария, а в мен единствено отекна последният мах на крилете му – като че ли някакъв насълзен господ ръкопляскаше с длани, цялостни с кървясъл пух.