Болестта ми не е била тайна. Не съм я крила,

Болестта ми не е била загадка. Не съм я крила, само че не съм я и афиширала, тъй като за мен тези неща не са мотив за пиар, споделя известната тв водеща
През всичките тези години бях на върха в новините като водеща на централната емисия, а новините са върхът на малкия екран. Оттук нататък би трябвало да диря нещо друго
Най-красивата водеща на “По света и у нас ” слезе от телевизионния екран преди повече от година, откакто води емисията от 1995-а. Цялата кариера е обвързвана с Българска национална телевизия и до ден сегашен за нея това е Телевизията. Когато стартира работа там, се учи от легендата Бригита Чолакова. Признателна е освен на нея, само че и на ориста си, която я среща с всички значими хора в Българска национална телевизия, трансформирали се в институция.

Много искрено и тактично Радина Червенова споделя за живота и кариерата си само в “24 часа ”.
– Повече от година не сте на екрана на Българска национална телевизия, г-жо Червенова. Вярно ли е, че сте уволнена?
– Никой не ме е уволнявал, нито някогашният, нито актуалният общоприет шеф. Решението е персонално мое.
– Дори и външно изглеждате друго. На какво се дължи цялостната ви смяна?
– Ако преди година и половина някой ми беше споделил, че ще си потегли от Българска национална телевизия, че този факт няма да ме накара да пострадвам за малкия екран, която беше значима част от моя живот, въобще нямаше да допускам. Някак си нещата пристигнаха от единствено себе си. Просто нуждая се от нещо друго, нещо ново.

– С какво се занимавате?
– С всичко, за което не съм имала време до момента и не съм си дала сметка какъв брой хубави неща има в живота. Усетих го и тази година с Коко (съпруга ѝ Константин Каменаров – б.а.) си казахме – зарязваме всичко и ще имаме едно хубаво лято.
Човек не се нуждае от доста – къща на брега, слънце, пясък и обичани хора.
– Мандатът на Константин Каменаров като общоприет шеф на Българска национална телевизия беше преустановен предварително. Това евентуално се е оказала много стресова обстановка за фамилията ви. Как го подкрепихте?
– Когато нещата са естествени и връзките същински, тогава минаваш и през хубавото, и през неприятното, излизаш от него и продължаваш.

– Как се чувствахте, до момента в който той беше общоприет шеф?
– Радвах се, тъй като това беше една негова фантазия. Освен това съм безусловно уверена, че е човек с качества за тази позиция. Нищо не е съдбовно, нищо не е вечно. Човек би трябвало да минава през това, което му предлага ориста, да взема каквото би трябвало да вземе, и да продължи.
– По това време вие се разболяхте, това разследване от напрежението ли беше?
– Не съм експерт, с цел да кажа сходно нещо. Божа работа! Трябвало е и през това да се мине. Важното е по какъв начин го приемаш. Може би това, през което прекосих, ме убеди, че човек в действителност би трябвало да гледа по-леко на нещата, би трябвало да се радва на това, което има, на дребните неща. Всъщност те не са дребни – прелестни деца, прелестно семейство, родил си се да живееш този живот. Изживей го хубаво!

Всички одобряваме като даденост здраве, другари, в случай че щеш, че живеем в Европа. Това са неща, с които по този начин привикваме, че не им се радваме.
– Бяхте ли уплашена?
– Не знам дали това е думата. Беше потрес, само че по-късно си споделих “Окей, това ни се падна в този момент, ще го преборим! ”. За секунда не съм изпадала в безтегловност. От самото начало имах готовността, желанието и силата да се оправя. Съвсем умишлено избягвах да чета каквото и да е в интернет.
Смятам, че човек е толкоз напълно изработен, че в такива моменти самичък усеща пътя, схваща дали ще върви напред, или е дотук.
– Имахте ли предпочитание да скриете какво се случва с вас?
– Това не е било загадка. Не съм го крила, само че не съм го и афиширала, тъй като за мен тези неща не са мотив за пиар. Това е нещо персонално.

– Години наред за вас естественото нещо е било да работите в Българска национална телевизия. Как стартира кариерата ви в малкия екран?
– Имаше конкурс за представители – звездите на малкия екран тогава. Състезанието беше за едно място, за което се явиха 2000 претенденти. Не съм имала вяра, че иска ми се случи. Конкурсът беше в продължение на година. Стигнах до финала, само че изглеждах доста дребна, а това беше интервалът, в който младостта не се толерираше толкоз доста. Хачо Бояджиев, господ да го елементарни, на който съм доста признателна, ми сподели: “Ти имаш качества. Оставаш. Просто изчакай малко да пораснеш, тъй като по този начин, като те виждам, няма кой да ти повярва ”
Започнах да работя на хонорар. Ето от този момент е упоритостта ми, желанието, любознанието и ползата към малкия екран. Това беше най-модерната медия, там работеха най-хубавите. Тогава фактически имаше същинска конкуренция, избираха най-хубавото измежду хиляди. Сега при толкоз доста малките екрани сякаш най-хубавите към този момент не търсят малкия екран. Може би е обикновено, тъй като времето е друго.

– Дълги години бяхте на най-високата позиция в Българска национална телевизия – водеща на централната емисия “По света и у нас ”. Колко огромно е самочувствието ви?
– Това, за което имам самочувствие, е, че откакто минах през всички състезания, ме оцениха хора митове, които малкия екран беше трансформирала в институции. Научих, че такива персони основават престижа на медията и я трансформират във власт. Смятам, че човек, когато реализира нещо, за което е мечтал, е същински благополучен, когато го направи самичък. Много е значимо, стигайки до един връх, да си казваш – а, има още един, желая и него да изкача. Трябва да имаш цел, към която да вървиш, постоянно да се стремиш, в никакъв случай да не казваш: “Аз съм най-великият, реализирах всичко ”. Тогава всичко се срутва.
Това е моята логичност и може би по тази причина стигнах в този миг до решението да приключа с малкия екран. През всичките тези години бях на върха в новините като водеща на централната емисия, а новините са върхът на малкия екран. Сега оттук насетне би трябвало да диря нещо друго.

– Колко години водихте централната емисия?
– В новините съм от 1993 година, а централната емисия повеждам от 1995-а.
– Бяхте ли обезпокоена на първия си новинарски ефир?
– Какво приказваш!Няма такова терзание, на идващия ден имах мускулна тресчица. Когато започнах в новините, бях по едно и също време обезпокоена и щастлива. Много сътрудници смятаха, че ще изкарам 3-5 години, другояче, споделяха, ще полудееш. Но мисля, че това е една от най-хубавите специалности на света. Първата огромна крачка за мен към централните вести беше емисията в 19 ч в Ефир 2 – една от най-хубавите излъчвания до ден сегашен. Напрежение има, само че пък по този начин се научаваш всеки ден да се доказваш.

– Защо е толкоз огромно напрежението? Все отново пред вас има една камера и един оператор, милионите фенове не ги виждате.
– Винаги съм имала терзание преди емисия, само че си бях построила режим.
Когато ходя на грим – минути преди 20,00 ч, сядам на стола и си затварям очите, нещо като медитация, с цел да бъдеш пресен и отпочинал пред феновете. Секундите, преди да се завърти шапката, са най-стресиращи. В мига, в който кажа “Добър вечер ”, към този момент удоволствието стартира – ставаш плячка на живото предаване, изпълващо те с адреналин.
– Има ли стряскащи обстановки, за които феновете въобще не схващат?
– Хиляди. Какво ли не се е случвало – да ти се откачи микрофон, в това време да си в кадър и индивидът, който би трябвало да ти го закачи, да е долу в краката ти.
Последното беше, когато водех със Спас (Кьосев – б.а.) емисия по време на олимпиадата в Пьонгчанг в Южна Корея.

Първата дума, която споделих в първия бланк, беше Пянгчонг.
Как сме изкарали до края, единствено ние си знаем. Имах възприятието, че иска ми се пръсне сърцето. Нали знаеш какъв е оня инфекциозен смях, който не можеш да потиснеш по никакъв метод, който се предава на операторите, виждам в апаратната всичко живо подскача. Беше призрачен сън. Емисията е 45 минути. До края това нещо не спря.
– Помните най-вече положителните неща, а имало ли е обстановки, в които сте желали да си тръгнете вечно?
– Казвам, че съм извървяла някакъв път, само че всяка крачица има и сълзи. Изстрадан триумф, само че страданието няма значение, то просто е част от нещата.
Благодарна съм, че имах неповторимия късмет да работя в Телевизията. Да бъдеш определен, е наслаждение и горделивост, само че щастието да го задържиш изисква да дадеш доста от себе си.

– Как се държат хората на улицата с вас?
– Пак ще кажа, че ориста е била благосклонна към мен. Спирали са ме хора с усмивка и положително възприятие. Дори в този момент, когато визията ми е напълно друга, ме познават по гласа. В магазин да вземем за пример, сега, в който проговоря, индивидът си подвига главата и се усмихва – това за мен е най-важното. Какво повече?
Много пъти ми се е случвало, отивайки на работа, да ме срещне някой комшия или прочут сутринта и да ме попита къде съм тръгнала. Като чуе, реакцията постоянно е: “Защо бе, нали си в 20 часа, какво ще правиш през целия ден? ” Трудно е да обясниш.
Има и смешни обстановки. Когато с Коко ходехме в Синеморец, съседи срещат брат ми: “Вярно ли е, че сестра ти и шурей ти са пристигнали?
А бе, може ли да минат около нас, че не ни работи тв приемникът, да го погледнат ”.
Смешни обстановки, само че като цяло първата естествена реакция, която виждам у хората, които не ме познават, е усмивката. Това за мен е благополучие.

– Имате доста деца, които към този момент пораснаха. Какво вършат в този момент?
– Децата ми са огромни хора към този момент, те би трябвало да описват за себе си. Засега единствено огромната ми щерка е в чужбина. Анастасия – най-малката, е тука, Софи също е тук – към този момент. Валди се върна през декември след 8 години във Англия.
– Защо се върна? Напоследък като че ли има нова наклонност – доста млади се завръщат в родината, откакто са учили на открито.
– Един ден се обади и сподели: “Виж в този момент, аз трябваше да натрупам опит, натрупах, само че това не е мястото за живеене на един човек от нашето семейство. Тука си машина, не усещаш по какъв начин минава животът ти, имам сътрудници – от негова позиция възрастни – на 40 години, които не престават да живеят по този начин, както аз пребивавам сега – като робот. И те по този начин ще живеят, до момента в който се пенсионират. Нищо не им се случва, няма страсти, няма наслада. ”

– Демократична майка ли сте?
– Много демократична. Категорична съм, че децата се учат не от думите, не от това, което им казваш, а от това, което виждат и усещат у дома. Има ли обич и здрави връзки в едно семейство, децата ги попиват. И се надявам да ги пренесат и в своите фамилии.
Инфо: 24 часа