Тато към Радой: Кенеди ли ви плаща да правите такива филми!
Богомил Райнов громи епиграмите му – били „ снесени яйца, въпреки и не толкоз пресни ”
Повече от 60 години в литературата ни звучеше един глас: “Не съм склонен! ”… Той не се съобразяваше с ръководещите, нито с сътрудниците писатели, той апострофираше съидейниците си в Съюз на демократичните сили, най-остро подлагаше на критика и остарелия си другар Желю Желев, даже със себе си беше несъгласен… За Радой Ралин се носеха митове, народът го обичаше, без да знае действително за ударите, нанесени му от властта през 60-те и 70-те години. Добре би било да напомним някои от тях.
Дори най-близки другари ненадейно излизат съдници над авторския му избор, “другарската им рецензия ” хапе, заповядва, заплашва с отделяне от “правата религия ”. По мотив на няколко Ралинови епиграми в “Стършел ” (1958) Ангел Тодоров взема решение да даде урок на “развилнелия ” се млад сътрудник. В идващия брой излиза тази негова “творба ”: Не, не е рецензия това, а каша / от непознати клюки, от малоумен намек – / и мисълта ти в тях – тя не е наша, / а в нашата градина хвърляш камък. / За нашите писатели приказваш, /че с достове и постове живеят – / не виждаш ти големите простори, / които в новите им песни греят.
През 1961 година Ралин е уволнен от в. “Стършел ” след 9-годишна работа. Някому не се харесва книгата с епиграми “Безопасни игли ” (1960). Този Някой следи през лупа дейностите на сатирика и дългата му ръка нееднократно ще го стиска за гърлото. Баща на две деца, зарязан от брачната половинка си самичък да се оправя по битовизмите за развъждането им, писателят с възторг стартира работа във в. “Литературни вести ”. Но и тук отново го потискат. Изпълнен с удивление към класика на рецензията ни Владимир Василев, Ралин дава ход на неговата публикация “Сливенски Парнас ”. Тодор Павлов незабавно стачкува за какво се възражда това име. И сатирикът на часа е освободен от работа.
В началото на 1963 година Ралин постъпва в Студията за игрални филми “Бояна ”. Междувременно в сп. “Киноизкуство ”, кн. 12/1963 година, излиза публикацията му “Нашата кинокомедия ”, в която той е предусетил комичния завършек на социалистическия диктат и бавната, само че сигурна подмолна роля на сатирата: “Поначало сатирата и култът към едноличността са се мразели кръвно и непримиримо. След като един фетиш стигне до равнището на персоналния или всеобщия майтап, той бива назъбен фетиш и престава да плаши и провокира почит.
Ако господ Апис, споделя Херцен, стане за посмешище, той към този момент се трансформира от господ в елементарен бик. ”
Няколко месеца по-късно ще забележим деянията на бика. 1963 година е пикова в това отношение и последствията за битието на поета са прекомерно неприятни, само че не и за сатиричната му муза, която забива все по-остро красивите си нокти в деформираната плът на обществото. В началото на годината са премиерните представления на “Импровизация ” (автори Р. Ралин и В. Петров).
Независимо от възторжените мнения на публиката спектакълът е цензуриран, сакат и скоро спрян. Немалка заслуга има самият Т. Живков, чиято тирада пред дейците на културата от 15 април 1963 година йезуитски го очерня. Уж Централен комитет на Българска комунистическа партия го одобрявал, само че, видите ли, той бил поначало неправилен: “Ние сме длъжни обаче да поговорим с създателите на “Импровизация ” и въобще с нашите сатирици. Не може да се бие по този начин по нашите фрагменти, да се показват в негативна светлина нашите дейци, да се обобщава по този метод. Ние не можем да се съгласим с такава “сатирична ” линия ”.
След това височайше нападение ще последва друго. Филмът “Невероятна история ” по Ралинов сюжет се появява през 1963 година и цар Тодор незабавно откликва в типичния за него жанр на злокобна подигравка. Посреща създателите с думите: “Кенеди ли ви заплаща, с цел да вършиме такива филми! ” Прожекциите са спрени, а след гибелта на Хрушчов – обновени. Така се дава късмет на отрицателите да стартират да го хвалят без скрупули на съвестта.
Още в 1963 година обаче тези удари изтласкват Радой в Студията за документални филми. Оттук той следи разгарящите се борби към неговото име. В бр. 5/1963 година на сп. “Ново време ” излиза уводна публикация, в която се споделя: “Нихилистично и черногледо всъщност отношение към действителността се вижда през последните години в редица творби на поезията, драмата, киноизкуството и прочие Най-характерен образец е постановката на Сатиричния спектакъл “Импровизация ”. В тази режисура нашето общество е показано в погрешно огледало… ” Същата публикация незабавно е препечатана в сп. “Коммунист ”, бр. 9/1963 година, Москва.
Независимо от предначертаната “генерална линия ”, намират се и създатели, криволичещи отвън нея. Сергей Муратов написва похвална критика в руското списание “Театр ” (кн.6/1963), изтъквайки новаторските детайли на “Импровизация ”. Този факт раздразва още повече догматиците. Наредено е да се стопират творбите на Ралин в периодиката. Ако той занесе 10 епиграми, пускат му една-две. Дългите ръце на цензурата обаче не могат да спрат мълниеносното разпространяване на епиграмите, които народът повтаря на ухо.
Между житейските несгоди и догматичния контрол поетът се радва като дете на всяка обява в чужбина. В Прага излизат преведени епиграми и жънат огромен триумф. Поетът Лифшиц написа с екстаз за фейлетоните на Ралин в сп. “Октябрь ” (кн.1/1964). Лирични и сатирични стихове се превеждат на немски, френски, аглийски и сръбски език. Преводите порастват и по този начин до през днешния ден творчеството му е преведено общо на 37 езика.
През 1964 година Радой стартира да прави документалната поредност “Фокус ”. Около него се образува надарен колектив: Б. Димовски, Р. Вълчанов, М. Левиев, Дж. Пенков, Яна Пипкова, Ст. Цанев, Кл. Денчев, Св. Пеев, Ив. Ничев.
С бюджет за 8 “Фокуса ” те вършат 40. Новата поредност е адмирирана. Но като всяка остра ирония е прекратена след двегодишно битие. Причина става “Селска хроника ” – новела (сц. Ст. Цанев, реж. Ив. Ничев), разобличаваща партийната номенклатура в Сливен. Митко Григоров стопира излъчването на кино лентата, Павел Матев, ръководител на Комитета за просвета, подрежда хрониките да се сведат до миниатюри. В знак на митинг Ралин си подава оставката. По това време фигурата му на писател-дисидент е позната към този момент на Запад. В редица обзорни публикации се загатва името му с изключителни суперлативи.
В западногерманския вестник “Франкфурктер Алгемайне Цайтунг ” (1966) е оповестена публикацията “Между традиция и бъдеще ” с подзаглавие “Закъсняло, само че дълготрайно топене на литературния живот в България ”. Волфганг Краус преглежда творчеството на В. Петров, Й. Радичков, Бл. Димитрова и други, само че най-вече място отделя на феномена Р. Ралин: “Когото и да запитате в България, кой е най-известният и най-интересен публицист, незабавно ще чуете едно име: Радой Ралин. Той е сходно събитие, каквото е в Полша Станислав Йежи Лец, с тази разлика, че в Полша наред с Лец има още доста истински, остроумни, злостни персони. Р. Ралин е по-млад от Лец, към средата на 40-те, само че неговата ирония надали отстъпва по заостреност на полската. ”
И у нас стартират да осъзнават, че сатиричните произведения на Ралин не са краткотраен вестникарски факт. Отчита се голямото му въздействие в литературните среди, съществуващият мълчешком Ралинов салон на свободомислещи млади интелектуалци, които той събира на чаша чай, провокира удивление у едни и злоба у други. Мастити критици, които малко или доста са го отричали, търсят някакво “извънидейно ” опрощение, с цел да признаят качествата на неговата поезия и ирония.
Самият Р. Ралин през целия си живот не си е разрешавал да отмъщава персонално на хулителите си. Превърнал личната си житейска драма в извор на оптимизъм, той декларира: “Колекционирам човешки драми и нека възрастта не ме спре. ”
През 1967 година той постъпва на работа в издателство “Български публицист ”. Тази година е знаменателна и с един жест на “благоволение ”: Живков стартира да праща приветствени картички на създателя на “Личен контакт ”, “За реда на нещата ”, “Сказание за Атила ”, на книгите с епиграми “Безопасни игли ” и “Моля, заповядайте! ”, предсказал още в 1964 година, че “зад всяка идилия / се крият насилия ”.
Истинското лице на Харун ал Рашид ще се покаже зад маската прекомерно скоро, на идната година, когато излиза книгата с епиграми “Люти чушки ” (1968). Атаката е масирана. Комунизмът в Източна Европа е изплашен от чешките събития. Книга като “Люти чушки ” няма по какъв начин да не бъде изгорена на клада и тя бързо ще се трансформира в най-търсеният апокрифен текст в нашата литература.
Първото наказване е уволнението. От 1968 до 1976 година Р. Ралин е без работа. Всеки, който си изкарва хляба с перото, знае какво значи това. Пусната е в ход и машината за клюки и неистини. Верни чиновници на Държавна сигурност “информират ”, че Радой имал шестстаен апартамент, че Людмила Живкова персонално го покровителствала, че фондът на Съюз на българските писатели всеки месец му плащал 160 лв. издръжка… Ето и Живков продължава доброжелателно да му праща честитки! Какви по-ясни доказателства, че известният епиграмист се радва на обичта на диктаторите!
Управляващите обаче бяха не запомнили, че народът ни е дисциплиниран, само че не и доверчив. Народът знае, че “Люти чушки ” е конфискувана, че на Р. Ралин и Б. Димовски са неразрешени всевъзможни публични изяви, неразрешено им е даже да си покажат носа в столицата. Редакторите зачертават всеки ред в обзорни публикации, където се загатва името му, даже цели кoли падат от книгите.
Широко прочут е казусът, когато: в. “Народна юноша ” разгласява диалог сред Р. Ралин и Б. Димовски. Цензурата мигновено реагира: конфискувани са всички броеве, уволнени са шест души! Или казусът с уволнението на Пламен Цонев от сценарната комисия към Българска кинематография единствено тъй като си е разрешил да внесе два сюжета от този абсурден създател.
По същото време излиза книгата на Васил Акьов “Светове ”, която съдържа един великолепен експресивно-есеистичен портрет. “Поета не можеш да го свалиш, в случай че е същински стихотворец. В тежки минути той се обляга само на оръжието си. Всяка негова дума придобива особена цена. Двата реда на епиграмата работят като снаряд. Едно четиристишие е към този момент батареен огън. Идват моменти, когато словото става меч. В сатирата то няма друга орис. ”
Тези думи фактически се оказват батареен огън против пазителите на идеологическите скрижали. Богомил Райнов излиза с грамадна публикация в “Литературен фронт ”, озаглавена “Сатирата – партийно оръжие ”. След като се стопира на “борческия ” възторг в творбите на А. Константинов, Хр. Ботев, Г. Кирков, Хр. Смирненски, откакто цитира Добролюбов, Маяковски, Т. Живков (няколко пъти!), Гогол, Ленин и други, Б. Райнов се заема с основната си задача: да разгроми неверните български сатирици в лицето на Р. Ралин, Г. Тихолов и К. Грозев. Цитирайки три Ралинови епиграми, Б. Райнов ги оприличава на “току-що снесени яйца, въпреки и не толкоз пресни ”.
Хубаво е, когато имаш самочувствието да преценяваш качеството на непознатите яйца, само че май е редно първо да прецениш ти какво яйце си снесъл… А в тази ситуация неговото яйце е кухо. То има единствено една лъскава, омазнена от угодничество черупка, а наличието е празна словосъчетание, от която през днешния ден не остана нищо. Нима има цивилизован човек, който не би се изсмял на заключителния акомпанимент в тази публикация: “Ние можем да признаем за наша ирония единствено такова изкуство, което се твори със съзнателната цел да служи за партийно оръжие в историческата борба, която водим за светлото бъдеще на човечеството. ”
Не е належащо през днешния ден да опровергаваме Райнов. Направил го е още В. Акьов в упомената книга: “Силата на Радой Ралин е в това, че не извършва ролята на шут. Силата му е, че слага пръста върху раната и споделя: Боли ли? Нека боли. Така е по-добре. Това може да го направи човек, на който е скъпо освен предишното, само че още повече бъдещето… Защо се опасяваме от сатирата? ”
АФОРИЗМИ И ЕПИГРАМИ
Единствената безспорна истина са некролозите. ”
“Журналистиката стане ли ялова, ражда всекидневно сензации. ”
Лидерска невзискателност: дано да сме по-малко, че да си поделим по помножко. ”
Търпението е незабележима форма на гниенето! ”
С щикове може да ръководи и едно магаре. ”
Тоз, който падне в пердах за независимост – не умира, а не му увира главата. ”
По-страшен от СПИН-а, по-опасен от рака – в този момент към този момент си остава простака. ”
Ако народът не може да бъде непокътнат, елементарно ще стане напълно платен! ”
Дошло е едно време, нито да те стопират, нито да те започват… ”
Държавниците докарат ли поданиците си до цялостно плячкосване, ги упражняват за нашествия в непознати страни… ”
Един народ не трябва да бъде безпределно огромен – ще му се разсее националното схващане. ”
Влезеш ли в историята, гледай да не се заседяваш – ще й станеш скучен. ”
Повече от 60 години в литературата ни звучеше един глас: “Не съм склонен! ”… Той не се съобразяваше с ръководещите, нито с сътрудниците писатели, той апострофираше съидейниците си в Съюз на демократичните сили, най-остро подлагаше на критика и остарелия си другар Желю Желев, даже със себе си беше несъгласен… За Радой Ралин се носеха митове, народът го обичаше, без да знае действително за ударите, нанесени му от властта през 60-те и 70-те години. Добре би било да напомним някои от тях.
Дори най-близки другари ненадейно излизат съдници над авторския му избор, “другарската им рецензия ” хапе, заповядва, заплашва с отделяне от “правата религия ”. По мотив на няколко Ралинови епиграми в “Стършел ” (1958) Ангел Тодоров взема решение да даде урок на “развилнелия ” се млад сътрудник. В идващия брой излиза тази негова “творба ”: Не, не е рецензия това, а каша / от непознати клюки, от малоумен намек – / и мисълта ти в тях – тя не е наша, / а в нашата градина хвърляш камък. / За нашите писатели приказваш, /че с достове и постове живеят – / не виждаш ти големите простори, / които в новите им песни греят.
През 1961 година Ралин е уволнен от в. “Стършел ” след 9-годишна работа. Някому не се харесва книгата с епиграми “Безопасни игли ” (1960). Този Някой следи през лупа дейностите на сатирика и дългата му ръка нееднократно ще го стиска за гърлото. Баща на две деца, зарязан от брачната половинка си самичък да се оправя по битовизмите за развъждането им, писателят с възторг стартира работа във в. “Литературни вести ”. Но и тук отново го потискат. Изпълнен с удивление към класика на рецензията ни Владимир Василев, Ралин дава ход на неговата публикация “Сливенски Парнас ”. Тодор Павлов незабавно стачкува за какво се възражда това име. И сатирикът на часа е освободен от работа.
В началото на 1963 година Ралин постъпва в Студията за игрални филми “Бояна ”. Междувременно в сп. “Киноизкуство ”, кн. 12/1963 година, излиза публикацията му “Нашата кинокомедия ”, в която той е предусетил комичния завършек на социалистическия диктат и бавната, само че сигурна подмолна роля на сатирата: “Поначало сатирата и култът към едноличността са се мразели кръвно и непримиримо. След като един фетиш стигне до равнището на персоналния или всеобщия майтап, той бива назъбен фетиш и престава да плаши и провокира почит.
Ако господ Апис, споделя Херцен, стане за посмешище, той към този момент се трансформира от господ в елементарен бик. ”
Няколко месеца по-късно ще забележим деянията на бика. 1963 година е пикова в това отношение и последствията за битието на поета са прекомерно неприятни, само че не и за сатиричната му муза, която забива все по-остро красивите си нокти в деформираната плът на обществото. В началото на годината са премиерните представления на “Импровизация ” (автори Р. Ралин и В. Петров).
Независимо от възторжените мнения на публиката спектакълът е цензуриран, сакат и скоро спрян. Немалка заслуга има самият Т. Живков, чиято тирада пред дейците на културата от 15 април 1963 година йезуитски го очерня. Уж Централен комитет на Българска комунистическа партия го одобрявал, само че, видите ли, той бил поначало неправилен: “Ние сме длъжни обаче да поговорим с създателите на “Импровизация ” и въобще с нашите сатирици. Не може да се бие по този начин по нашите фрагменти, да се показват в негативна светлина нашите дейци, да се обобщава по този метод. Ние не можем да се съгласим с такава “сатирична ” линия ”.
След това височайше нападение ще последва друго. Филмът “Невероятна история ” по Ралинов сюжет се появява през 1963 година и цар Тодор незабавно откликва в типичния за него жанр на злокобна подигравка. Посреща създателите с думите: “Кенеди ли ви заплаща, с цел да вършиме такива филми! ” Прожекциите са спрени, а след гибелта на Хрушчов – обновени. Така се дава късмет на отрицателите да стартират да го хвалят без скрупули на съвестта.
Още в 1963 година обаче тези удари изтласкват Радой в Студията за документални филми. Оттук той следи разгарящите се борби към неговото име. В бр. 5/1963 година на сп. “Ново време ” излиза уводна публикация, в която се споделя: “Нихилистично и черногледо всъщност отношение към действителността се вижда през последните години в редица творби на поезията, драмата, киноизкуството и прочие Най-характерен образец е постановката на Сатиричния спектакъл “Импровизация ”. В тази режисура нашето общество е показано в погрешно огледало… ” Същата публикация незабавно е препечатана в сп. “Коммунист ”, бр. 9/1963 година, Москва.
Независимо от предначертаната “генерална линия ”, намират се и създатели, криволичещи отвън нея. Сергей Муратов написва похвална критика в руското списание “Театр ” (кн.6/1963), изтъквайки новаторските детайли на “Импровизация ”. Този факт раздразва още повече догматиците. Наредено е да се стопират творбите на Ралин в периодиката. Ако той занесе 10 епиграми, пускат му една-две. Дългите ръце на цензурата обаче не могат да спрат мълниеносното разпространяване на епиграмите, които народът повтаря на ухо.
Между житейските несгоди и догматичния контрол поетът се радва като дете на всяка обява в чужбина. В Прага излизат преведени епиграми и жънат огромен триумф. Поетът Лифшиц написа с екстаз за фейлетоните на Ралин в сп. “Октябрь ” (кн.1/1964). Лирични и сатирични стихове се превеждат на немски, френски, аглийски и сръбски език. Преводите порастват и по този начин до през днешния ден творчеството му е преведено общо на 37 езика.
През 1964 година Радой стартира да прави документалната поредност “Фокус ”. Около него се образува надарен колектив: Б. Димовски, Р. Вълчанов, М. Левиев, Дж. Пенков, Яна Пипкова, Ст. Цанев, Кл. Денчев, Св. Пеев, Ив. Ничев.
С бюджет за 8 “Фокуса ” те вършат 40. Новата поредност е адмирирана. Но като всяка остра ирония е прекратена след двегодишно битие. Причина става “Селска хроника ” – новела (сц. Ст. Цанев, реж. Ив. Ничев), разобличаваща партийната номенклатура в Сливен. Митко Григоров стопира излъчването на кино лентата, Павел Матев, ръководител на Комитета за просвета, подрежда хрониките да се сведат до миниатюри. В знак на митинг Ралин си подава оставката. По това време фигурата му на писател-дисидент е позната към този момент на Запад. В редица обзорни публикации се загатва името му с изключителни суперлативи.
В западногерманския вестник “Франкфурктер Алгемайне Цайтунг ” (1966) е оповестена публикацията “Между традиция и бъдеще ” с подзаглавие “Закъсняло, само че дълготрайно топене на литературния живот в България ”. Волфганг Краус преглежда творчеството на В. Петров, Й. Радичков, Бл. Димитрова и други, само че най-вече място отделя на феномена Р. Ралин: “Когото и да запитате в България, кой е най-известният и най-интересен публицист, незабавно ще чуете едно име: Радой Ралин. Той е сходно събитие, каквото е в Полша Станислав Йежи Лец, с тази разлика, че в Полша наред с Лец има още доста истински, остроумни, злостни персони. Р. Ралин е по-млад от Лец, към средата на 40-те, само че неговата ирония надали отстъпва по заостреност на полската. ”
И у нас стартират да осъзнават, че сатиричните произведения на Ралин не са краткотраен вестникарски факт. Отчита се голямото му въздействие в литературните среди, съществуващият мълчешком Ралинов салон на свободомислещи млади интелектуалци, които той събира на чаша чай, провокира удивление у едни и злоба у други. Мастити критици, които малко или доста са го отричали, търсят някакво “извънидейно ” опрощение, с цел да признаят качествата на неговата поезия и ирония.
Самият Р. Ралин през целия си живот не си е разрешавал да отмъщава персонално на хулителите си. Превърнал личната си житейска драма в извор на оптимизъм, той декларира: “Колекционирам човешки драми и нека възрастта не ме спре. ”
През 1967 година той постъпва на работа в издателство “Български публицист ”. Тази година е знаменателна и с един жест на “благоволение ”: Живков стартира да праща приветствени картички на създателя на “Личен контакт ”, “За реда на нещата ”, “Сказание за Атила ”, на книгите с епиграми “Безопасни игли ” и “Моля, заповядайте! ”, предсказал още в 1964 година, че “зад всяка идилия / се крият насилия ”.
Истинското лице на Харун ал Рашид ще се покаже зад маската прекомерно скоро, на идната година, когато излиза книгата с епиграми “Люти чушки ” (1968). Атаката е масирана. Комунизмът в Източна Европа е изплашен от чешките събития. Книга като “Люти чушки ” няма по какъв начин да не бъде изгорена на клада и тя бързо ще се трансформира в най-търсеният апокрифен текст в нашата литература.
Първото наказване е уволнението. От 1968 до 1976 година Р. Ралин е без работа. Всеки, който си изкарва хляба с перото, знае какво значи това. Пусната е в ход и машината за клюки и неистини. Верни чиновници на Държавна сигурност “информират ”, че Радой имал шестстаен апартамент, че Людмила Живкова персонално го покровителствала, че фондът на Съюз на българските писатели всеки месец му плащал 160 лв. издръжка… Ето и Живков продължава доброжелателно да му праща честитки! Какви по-ясни доказателства, че известният епиграмист се радва на обичта на диктаторите!
Управляващите обаче бяха не запомнили, че народът ни е дисциплиниран, само че не и доверчив. Народът знае, че “Люти чушки ” е конфискувана, че на Р. Ралин и Б. Димовски са неразрешени всевъзможни публични изяви, неразрешено им е даже да си покажат носа в столицата. Редакторите зачертават всеки ред в обзорни публикации, където се загатва името му, даже цели кoли падат от книгите.
Широко прочут е казусът, когато: в. “Народна юноша ” разгласява диалог сред Р. Ралин и Б. Димовски. Цензурата мигновено реагира: конфискувани са всички броеве, уволнени са шест души! Или казусът с уволнението на Пламен Цонев от сценарната комисия към Българска кинематография единствено тъй като си е разрешил да внесе два сюжета от този абсурден създател.
По същото време излиза книгата на Васил Акьов “Светове ”, която съдържа един великолепен експресивно-есеистичен портрет. “Поета не можеш да го свалиш, в случай че е същински стихотворец. В тежки минути той се обляга само на оръжието си. Всяка негова дума придобива особена цена. Двата реда на епиграмата работят като снаряд. Едно четиристишие е към този момент батареен огън. Идват моменти, когато словото става меч. В сатирата то няма друга орис. ”
Тези думи фактически се оказват батареен огън против пазителите на идеологическите скрижали. Богомил Райнов излиза с грамадна публикация в “Литературен фронт ”, озаглавена “Сатирата – партийно оръжие ”. След като се стопира на “борческия ” възторг в творбите на А. Константинов, Хр. Ботев, Г. Кирков, Хр. Смирненски, откакто цитира Добролюбов, Маяковски, Т. Живков (няколко пъти!), Гогол, Ленин и други, Б. Райнов се заема с основната си задача: да разгроми неверните български сатирици в лицето на Р. Ралин, Г. Тихолов и К. Грозев. Цитирайки три Ралинови епиграми, Б. Райнов ги оприличава на “току-що снесени яйца, въпреки и не толкоз пресни ”.
Хубаво е, когато имаш самочувствието да преценяваш качеството на непознатите яйца, само че май е редно първо да прецениш ти какво яйце си снесъл… А в тази ситуация неговото яйце е кухо. То има единствено една лъскава, омазнена от угодничество черупка, а наличието е празна словосъчетание, от която през днешния ден не остана нищо. Нима има цивилизован човек, който не би се изсмял на заключителния акомпанимент в тази публикация: “Ние можем да признаем за наша ирония единствено такова изкуство, което се твори със съзнателната цел да служи за партийно оръжие в историческата борба, която водим за светлото бъдеще на човечеството. ”
Не е належащо през днешния ден да опровергаваме Райнов. Направил го е още В. Акьов в упомената книга: “Силата на Радой Ралин е в това, че не извършва ролята на шут. Силата му е, че слага пръста върху раната и споделя: Боли ли? Нека боли. Така е по-добре. Това може да го направи човек, на който е скъпо освен предишното, само че още повече бъдещето… Защо се опасяваме от сатирата? ”
АФОРИЗМИ И ЕПИГРАМИ
Единствената безспорна истина са некролозите. ”
“Журналистиката стане ли ялова, ражда всекидневно сензации. ”
Лидерска невзискателност: дано да сме по-малко, че да си поделим по помножко. ”
Търпението е незабележима форма на гниенето! ”
С щикове може да ръководи и едно магаре. ”
Тоз, който падне в пердах за независимост – не умира, а не му увира главата. ”
По-страшен от СПИН-а, по-опасен от рака – в този момент към този момент си остава простака. ”
Ако народът не може да бъде непокътнат, елементарно ще стане напълно платен! ”
Дошло е едно време, нито да те стопират, нито да те започват… ”
Държавниците докарат ли поданиците си до цялостно плячкосване, ги упражняват за нашествия в непознати страни… ”
Един народ не трябва да бъде безпределно огромен – ще му се разсее националното схващане. ”
Влезеш ли в историята, гледай да не се заседяваш – ще й станеш скучен. ”
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ