Заплатата си тече. А тя, според медийни публикации, е около

Заплатата си тече. А тя, съгласно медийни изявления, е към 17 000 евро на месец

В България политическият котел ври и кипи. Температурата се повишава с всеки минал ден, макар календара и макар зимата. Под капака на този остарял, опушен съд непрестанно се прибавят нови съставки, а последната от тях е Румен Радев с неговия към момента предстоящ политически план. Съставка мощна, тежка и, най-малко към този момент, мъчно съчетаема с останалите. Вместо да уравновеси усета, тя ускорява кипенето. Манджата стартира да образува пяна.

А когато една политическа гозба се запени, е ясно какво следва: част от наличието изплува безпомощно на повърхността и бива отстранено с съдбоносен жест.

Около казана интернационалните готвачи, говорещи на британски с американски акцент, съветски и турски, се надвикват, спорят, размахват черпаци и упорстват, че точно тяхната фалшификация е достоверната, вярната, избавителната. И гледат да поръсят с нея българската гозба. Публиката гледа, мирише, мръщи се и чака някой да разгласи, че яденето най-накрая е готово.

И в цялата тази шумна, задъхана блъсканица има една особена група политици, които следят от отдалеченост, с леко отегчен взор и с изцяло постоянен пулс. На тях, в най-буквалния смисъл, им е през… какво се случва у нас. Избори през пролетта? Политически земетресения? Нови партии, остарели компромати? Драматургия за вътрешна консумация.

Това са българските евродепутати. Хора с дълготраен контракт до 2029 година. От началото на тази година те мълчат като риби. Всичките. А това са същите тези хора, които в миналото бяха блестящи оратори, непрекъснати посетители в студиа, специалисти по всичко – от геополитика до локален тръбопровод. Някои от тях безусловно не млъкваха, преди да бъдат определени. Днес обаче, изцяло разбираемо, са избрали най-разумната тактика: да си траят и да гледат сеир отдалеко. Защо да се напъват? Защо да притеглят ненужно внимание? Заплатата си тече.

А тя, съгласно медийни изявления, е към 17 000 евро на месец. Чисти, подредени, европейски. Към тях се прибавя и още една внушителна сума – 29 557 евро месечно за сътрудници. Храна, превоз, логистика – съвсем всичко им е поето. Националните драми не влизат в длъжностната характерност. Те са звук изпод, надалеч под прозорците на брюкселските кабинети.

Да са живи и здрави. И аз да бях на тяхното място, и аз щях да си търпя. Щях да виждам деликатно, да клатя глава дипломатично и да спестявам бели евро за черни дни. Не от цинизъм, а от натурализъм. Защото политическият морал има свойството да става все по-философски, когато е добре заплатен.

Се ля ви, както споделят французите. А казанът тук ще продължи да ври. С или без българските евродепутати.

Повече от Стефан Минчев четете тук: