Богомил Бонев публикува днес кратък житейски пътепис на една странна

Богомил Бонев разгласява през днешния ден „ къс житейски пътепис на една странна кариера “. SafeNews.bg разгласява четивото без редакторска интервенция: Кратък житейски пътепис на една странна кариера. Всичко е почнало от брак при започване на петдесетте години на един хубав и ученолюбив към техниката 27 годишен радомирски юноша с една супер красива и бедна госпожица на 16 година чиито родители са избягали от „ братските “ бомбардировки в София (убийците имат монумент сега). Точно от кв. Хаджи Димитър, където Чърчил праща доста гибел. Поради беднотия и двамата остават с главно обучение. Той мечтае да учи в фамозния колеж по електротехника в Радомир (българската енергетика му дължи доста на това училище), само че няма пари. И след това надминава по умения преподавателите в техникума. През петдесетте е правил самичък радиоапарати. Нещо, което тогава е било повече от това да сглобиш в този момент компютър. Тя се омъжва, както по обич, по този начин и поради беднотия. И приключва образованието си. Много години по-късно го приключва ослепително. Баща ѝ, талантлив дърводелец, е работил в царския замък във Врана. Комунист, който е изтъкнат функционер през 1934 година и по-късно се разочарова. Времето на тесни и необятни социалисти. Но в никакъв случай не е кандидатствал за привилегиите на деен герой. Дори от мен пазеше още тайните на конспирацията. Но пък имаше доста книги. Само това ни остави. Даваше ми ги спестовно, когато узрея за някоя. Беше голямо снизхождение. А по какъв начин миришеха на остаряла хартия! Криеше ги в едни куфари. Заключени. Като най-голямото благосъстояние. Тази обич към книгите май оттова идва. Баща ми беше по майсторенето. За да ни устоя, стартира да прави коли, радиоапарати, да поправя първите тв приемници в Радомир през шейсетте години. С неговото главно обучение. Гениален занаятчия. Нищо не съумях да прихвана от него. Майка ми, преди да запише още веднъж да учи, стартира да шие рокли на дамите от махалата. За да оказва помощ в оскъдния бюджет. Правеха ни обиски от общината и ни глобяваха. За нетрудови приходи. Нетрудови! Имаше такива практики. Не ми хвалете това време. Със златните си ръце татко ми изкарваше заплата от 60 лева Сега доста носталгици си мислят, че е бил издигнат комунизма. Не, не за всички. Затова татко ми е преместил фамилията в новостроящия се Димитровград. А през 1964 и 65-а в Мадан. Миньорите печелеха повече. Живеехме в Конски дол. Близо до Мадан. Обичах си учителката, само че усвоих мьекичкото говорене. Като се върнахме в Радомир ме спукваха от подбив. Там диалектът е граовски. После обикновено детство. В учебното заведение в Родопите ни оценяваха за отлична оценка с нарисувано патенце. По средата на първи клас се преместихме в Радомир. Пусти патенца! Съсипаха ме от подбив. Тогава пеех в час по пеене правилно и добре. Всичко завърши, когато гласът ми стартира да мутира. Не можах да преживея, че ме реалокираха в хора от първи глас във втори. Никой не ми изясни, че това не е неуспех и намаляване, че не съм се провалил. Тогава млъкнах и не съм мъцнал повече да пея. После минаха бързо 6-ти и 7-и клас и аз станах пакостник. Отличната ми тапия се срина. И в осми клас, по гледище на татко ми, поради несбъднатата му фантазия, аплайвах в Техникум по електротехника Радомир. Споменах към този момент, че енергетиката на България дължи доста на това учебно заведение. И приключих със златен орден. Но огромната ми обич – Радка – отиде в гимназията. Любов от четвърти клас още. Тя в никакъв случай не разбра. После тя, чух от други хора, е приключила нуклеарна физика и нямам визия къде работи. Може би в Козлодуй. И несъмнено това прелестно момиче, нека да е живо и крепко, още не подозира какъв простак е бил влюбен тогава в нея. А аз имах неустоимо увлечение към физиката и математиката. И мечтаех да стана нуклеарен физик. Всеки божи ден откривах нови закони и спорех с Айнщайн и Нилс Бор. Добре че учителката ми по физика в техникума беше умна жена и не ми се подиграваше. И по този начин, по какъв начин станах полицай. Мразех тъпанарщините в Комсомола. Едвам ме избраха да давам отговор за спорта в класа. Още в първи курс в техникума. Защото бях дангалак, несъмнено. И съпротива на всичко. Даже май ме наказаха за непокорство с мъмрене. Но в лятото след първи курс на техникума ме пратиха на бригада в Родопите. Залесявахме борчета на бент. Васил Коларов. Мен пък, кой знае за какво, ме направиха началник на някаква дребна група. И знамение! Бригадката ми стана първа в България. И, в мое лице – осъденият физкултурник -, внезапно в Радомир взеха решение, че са разкрили огромния уредник. Така, от съвсем изключен от Комсомола, ме избраха за началник на организацията за цялото учебно заведение. Щото съм бил станал народен победител в мотивацията да копат хората и да засаждат борчета. Надявам се в този момент да не са изсъхнали, но несъмнено е хубава гора на добра възраст. Бе, мотиватор уредник и началник, който у горите на бент. Васил Коларов не го бръснеха за слива по-отхлупените мацки. Глупакът в мен си е пазел „ репутацията “. И позор да си желая. Или здравето. Ама още скърбя. Нона, не ревнувай! Не знаех тогава, че си на съвсем 8 годинки и би трябвало да те очаквам. Та по този начин с най-ранното участие в Българска комунистическа партия. Дотук с детството. Бяхме четворка другари в махалата. Единият стана електроинженер, другият – ветеринарен доктор. С него откраднахме първите коне от Трудово-кооперативно земеделско стопанство да ги яздим. Третият – Николай – беше обещаващ художник. Беше най-талантливият от приятелите. Бяхме романтици, всеки искаше да стане нещо от фантазиите си. При мен всичко се промени, когато Николай, който рисуваше добре, захапа дулото на автомата си. Самоуби се в казармата в Гоце Делчев, тъкмо когато аз се уволних от Плевен. И месец преди той да излезе от казармата. Защото схванал, че приятелката му от Радомир не го е дочакала. Беше кандидатствал за Симеоново, само че не го одобриха, тъй като майка му, партиен секретар в едно дружество, била споделила нещо неопределено за „ правата линия “. Тогава взех решение да му осъществя фантазията на Николай. Напълно ирационално. Баща ми мечтаеше да стана инженер. Скъсах с фантазията за нуклеарен физик и авиатор, и ме одобриха за полицай. Чак след това разбрах, че съм във факултета за полицаи, а няма да ставам Емил Боев. Понеже „ огромна “ съм бил партийна съчка. Част от посредствените калпазани, които имаха родственици в Министерство на вътрешните работи, бяха във факултета по Държавна сигурност. Приеха ме и Право в СУ, само че имах дълг – първо да завърша неговото учебно заведение. После приключих Право в СУ. Като зубър, да не се заблуждавате. С триумф, за който могат да мечтаят Гнома и Деса. После с кариерата ми се случиха някои чудеса. И напуснах милиционерницата. Но получих предварителни покачвания и награди за разкрити серия от закононарушения. Не е било на вятъра. Обичах тази работа. Отговарях за тежки престъпни закононарушения, осъществени серийно. На територията на цялата страна. Но ме накараха в един миг да стартира да пиша разбори и да заставам в София. Точно тогава се въвеждаха автоматизираните осведомителни системи, само че паметта на един настоящ Iphone беше по-голяма от цялата техника в супер секретната постройка зад х. Хемус. Станах следовател, тъй като не желаех единствено да проучвам, а да разгадавам закононарушения. Както до момента. Тръгнах от 4-то РПУ по мое предпочитание. Не желаех още веднъж централно ръководство. Те пък бързо ме пратиха в Централния затвор. Споко! Повишиха ме да проверявам убийства. Там са кабинетите на следователите по тежки закононарушения. Вкарах в пандиза няколко неразкрити убийци. И после… напуснах Министерство на вътрешните работи. След промяната в Наказателно-процесуален кодекс, която направи невероятно да се съдят виновниците за следващата национална злополука. Бях гневен на Луканов тогава. Неговото държавно управление в Лукановата зима ликвидира справедливостта и опцията за отмъщение. Започнах в частна компания за гранити и мрамори. И в този момент съм специалист по камъните. После ненадейно ме върнаха за началник в Министерство на вътрешните работи, тъй като имах ясна визия какво да се реформира. Мой другар от Дирекция не полицията ме предложил, тъй като съм бил писмовен и тъй като не съм бил в Държавна сигурност. При Соколов не беше елементарно, само че той най-малко нищо не разбираше. После при Беров отново напуснах. После към този момент ме назначиха за министър. Първата ми стъпка беше да дам ултиматум – очаквам на цялото управление на Министерство на вътрешните работи оставките до един час. За който реша, остава. Останаха много. После насвих мутрите. Да помните по кое време изчезнаха стикерите?! Рекетът тогава го ликвидирахме. Напук на медиите, дирижирани от мутрите. И на самите мутри. Както и на любовниците им – мисирки, които в този момент ми се вършат на справедливи журналистки. После вкарах първата в централна и източна Европа DNK лаборатория и база данни. После, отново да се похваля, внедрих първата автоматизирана дактилоскопна система. Защото знам какво е с лупа да сравняваш хиляди следи от местопрестъпления с пръстови регистрирани отпечатъци. В този дух реформирах цялата система на Министерство на вътрешните работи (от войски някои станаха европейски полицейски служби), само че кой да помни. Мими, който беше и е второкласен юрист, ме наследи. И до момента не е схванал какво съм направил. Разбрал е единствено за документите за идентичност и регистрационните табели на колите. И това е доста. По-лошото е, че и идващите министри не схванаха. Лабораторията за DNK не работи, както беше замислена, системата за документите за идентичност, построена без един лев от страната, колкото да работи и с големи закъснения, няма връзка сред осведомителните системи… Нищо не остана. Отплеснах се. И след това реализирах махане на визите за българските жители. Една година преди Румъния. Никаква Надка! После ме изгониха поради интриги и по-висок рейтинг от Костов. И след това проксито на Костов направи политическа кариера и стартира още веднъж да потвърждава, че злото е неизкоренимо. Това джудже и в този момент е в сглобката. Та, това е преходът в Министерство на вътрешните работи. След мен мутрите взеха властта. Затова в никакъв случай няма да простя на оня комарджия от Мадрид. И на отвратителното Съюз на демократичните сили, което с цел да краде, ме разгласи за зложелател. А в този момент е с мутрите, против които се борех цялостен живот. To be continued…, може би.

Още новнии четете в секция „ Живот “