Радослав Бимбалов: гласът, писателят, човекът
„ Бог е разногласието в нас. И точно този спор ни прави по-добри или по-лоши хора “, споделя Радослав Бимбалов, до момента в който седим на една дълга, сива маса в просторния му офис.
Софийската августовска горещина извън натиска прозорците със своята делничност, само че на масата няма място за скучни диалози и празни тематики. Една отличителна характерност на забавните събеседници: small talk е неосъществим.
Поводът да се забележим е излизането на.
Романът на Бимбалов бързо се вписа в редиците на смислената модерна българска литература и беше припознат както от читателите, по този начин и от доста от критиците. От броени дни той към този момент е разполагаем в най-голямата платформа за аудио книги и звучи с гласа на Никола Стефанов. Водещият историята в книгата е… точно Бог.
„ Много хора дефинират „ Ти, сходство мое “ като смела книга поради разказвача, защото воденето на повествованието от името на Господ звучи прекомерно смело, безсрамно, доста рисковано. И за мен беше мъчно да вляза в тези обувки, в случай че въобще има такива. От друга страна обаче, това беше единственият метод да се отдалеча оптимално от себе си, тъй като тази книга в действителност не е за Бог, тя не е религиозна.
Това е книга за хората и в нея Бог е просто един очевидец на събитията “, споделя Бимбалов.
Онези от вас, които към този момент са чели „ Ти, сходство мое “, вероятно са забелязали, че създателят покрива значими човешки събития от последния век като лайтмотивът, който пресича действието през сърцевината, е откровеното авторово проучване на въпроса „ Къде изчезна съпричастността сред хората? “.
„ В края на книгата стигам до един извод, който не е извънреден и вероятно всеки е минал през него. Този извод е простоват: че в действителност Бог е този баланс, който ние намираме в себе си сред положително и зло. Бог е разногласието в нас. И точно този спор ни прави по-добри или по-лоши хора. “
В книгата си „ Човек търси Бог “ Ерик Уайнър приказва за това, че всеки има в себе си „ дупка с формата на Бог “. Радослав Бимбалов е от хората, които запълват празнините вместо с безапелационни отговори, с нови въпроси – и предава това любопитно търсене на истини на читателите си.
„ Запълних моята дупка с търсенето на един значим за мен въпрос: къде би трябвало да намеря Бог? Трябва ли да го диря там, където се пробват всички тези над 4000 религии? Или да го диря в старите книги, писани, дописвани, преписвани, наподобяващи си по своите положителни внушения, само че и по своите неприятни внушения, тъй като светите книги имат и от двете? Или би трябвало да го диря в спокоен диалог със себе си? “
Все въпроси, чийто отговор всеки би трябвало да откри самичък.
„ В тази книга главното нещо, за което приказва разказвачът, е по какъв начин индивидите са се построили сами. Ние се опитваме да се изкараме негови директни родственици, описвайки го по наш облик и сходство, с цел да простим своята безсърдечност, свирепост и жестокост. Приписваме му нашите грехове, с цел да намерим опрощение за себе си.
Сега читателите ще имат опция да чуят какво се е случило в душите на хората. Едно пояснение, което открих за нашето дебелокожие, са чисто еволюционните аргументи “, споделя писателят и акцентира нещо доста значимо:
„ Няма разнообразни полезности. Няма обичайни полезности и евроатлантически полезности. Има човешки полезности. И първата и съществена човешка полезност е животът. А на нея посягаме най-лесно “.
Живата антиутопия на деня
За жал, би трябвало да се съгласим, че живеем във времена, в които животът като най-висша полезност фактически се обезценява. Войната в Украйна, събитията в Газа, новините у нас – всичко звучи като антиутопията на Бимбалов да е прескочила рамките на фикцията и да се е въплътила в действителност.
И в действителност, „ Ти, сходство мое “ е антиутопия, която обаче не се подчинява на класическите „ правила “ за жанра.
„ Антиутопиите се основават като измисляш една среда, която е задоволително надалеч в бъдещето, тъй че читателят или слушателят да си намерения „ Това не може да ми се случи “. В моя случай обаче загубата на съчувствие у хората, дистопичният детайл в романа, те към този момент са факт. “
Книгата е безпределно забавна и заради друга причина: когато разказвачът е Бог, като че ли има риск създателят да залитне в морализаторстване и да прокара личните си визии през гласа на Всевишния: креативно клатушкане, което би могло да компрометира художествените качества на текста. Това обаче не е казусът с „ Ти, сходство мое “.
В книгата има ирония и тънка самоирония, а писателят споделя, че не му е било елементарно да написа от името на Бог, само че в никакъв случай не е възприемал себе си като последна инстанция.
„ Ако на читателите или слушателите им се стори мъчително това, за което приказва разказвачът в книгата, значи че съм ги докоснал. Че съм отключил нещо в индивида от другата страна “, споделя Бимбалов.
Собственият му път към „ Ти, сходство мое “ не е по никакъв начин къс. След издаването на първата му книга минават цели 23 години преди Радослав Бимбалов да издаде втората. Дълги години разгласява единствено в общи сборници, публикации в списания и блогове, само че през днешния ден романът му е измежду най-интересните заглавия, а следва и нова книга, по която работи от една година.
Бърз тийзър: в нея става дума за малко градче, където в един миг, в резултат на археологическо изобретение, хората схващат, че са разграничени в произхода си. Това отключва ужасяващ спор сред хората и в протичащото се създателят още веднъж търси аргументите за наболели публични процеси: разделянето, неналичието на състрадание, основаването на враждуващи лагери сред хората.
Българският народ: принудително разграничен, само че кадърен на състрадание
Разделението у нас, което следим по-ясно вероятно поради обществените мрежи, съгласно Бимбалов потегля доста отпреди коронавирус пандемията, когато някак стана по-видимо.
„ Големият проблем на българите е загубата на религия в себе си “, споделя той. „ Аз го назовавам „ чувство за куфар “. ” Българите постоянно мислят за себе си като за куфар, който постоянно бива зарязван, подритван, пропуснат, ограбен. Така се и държим. И това потегля доста отдалеко.
Може би още преди турското владичество у нас. Ние в никакъв случай не сме били плебеи, а се възприемаме като плебеи елементарно и това е по-страшното: поставили сме окови на съзнанието. Ние в никакъв случай не сме губили правото си да притежаваме и унаследяваме земя, само че сме били претопени за доста дълго време. След това Русия ни „ освобождава “ и също ни претопява и по този начин някак сме изгубили вярата в себе си “.
Руското въздействие у нас, както и политическите процеси въобще, са тематики, които мощно занимават Бимбалов. По думите на писателя „ да се интересуваш от политика, значи да се интересуваш от ръководството на процесите на едно общество, от разпределянето на богатствата на това общество и от разполагането на правилата. В този ред на мисли, той счита, че всеки човек на словото би трябвало да се ангажира с тези процеси и по някакъв метод да ги води. Той има вяра и че тези създатели, които са безмълвни на тематика политика в наши дни, имат какво да кажат и имат собствен взор към нещата, само че имат и своите съображения да не взимат обществено отношение. И те би трябвало да се почитат.
Според него пропагандата е повлияла на хората тук и това вероятно е част от казуса с неналичието на съчувствие, за който се приказва в „ Ти, сходство мое “.
„ Много хора станаха подвластни на внушения, че войната в Украйна е някакво подправено кино. Че Буча е Холивуд. В същото време обаче, държа да кажа, че съгласно мен българите са народ, кадърен на съпричастност.
Когато Путин нападна Украйна и украинците хукнаха насам, първите, които се затичаха да посрещнат тези хора, бягащи от война, бяха елементарните българи, не страната. Именно те отидоха и посрещнаха бежанците, те отидоха да ги настанят, подадоха им ръка, когато украинците бяха уплашени, в смут.
Така че аз, все пак и макар моята книга даже, имам вяра, че българите сме народ, кадърен на съпричастност. Проблемът е, че през последните години в обществото ни доста надълбоко се вклини езикът на омразата, който ни прави малко по-зли хора.
И изключително тези, които стават подвластни на езика на омразата. И бих споделил, че освен единствено едните или единствено другите. Това са хора и от двете страни на тази укрепление, която ни раздели през последните години, накъде гледаме – на изток или на запад. “
По думите на Бимбалов този развой на разделяне върви повече от десетилетие.
„ Вече повече от 15 години в българското обществено пространство се развиват процеси, ориентирани точно към разграждането на главната демократична тъкан на обществото.
Настройването против нашето решение да бъдем част от западните общества, внушенията против глобализма, внушенията за изгубените обичайни полезности – всички сме гледали тези конспирации, които заливаха пространството доста преди коронавирус. Това е хибридна война, в която ние сме жертви доста от дълго време. “
„ Социалните мрежи са просто естрада, и постоянно доста висока естрада, за всеки от нас ”, прибавя писателят.
За страдание, тази естрада доста постоянно се трансформира в ешафод, а ние – в палачи. Не бих споделил, че за това са отговорни обществените мрежи. Във времената, в които нямаше обществени мрежи, хората са постъпвали по еднакъв метод “, споделя Бимбалов.
„ Ще ви дам образец, който го има в книгата, за френските куртизанки, които биват обръснати обществено след края на войната, рисуват им едни пречупени кръстове по голите глави и ги пускат по улиците, с цел да може всички хора да ги унизят. Публичното оскърбление е съществувало и ще съществува: желанието на човек да задоволи най-долните си пристрастености. Това се пробвам да обясня в книгата, че и това приписваме на Бог “, добавя той.
Софийската августовска горещина извън натиска прозорците със своята делничност, само че на масата няма място за скучни диалози и празни тематики. Една отличителна характерност на забавните събеседници: small talk е неосъществим.
Поводът да се забележим е излизането на.
Романът на Бимбалов бързо се вписа в редиците на смислената модерна българска литература и беше припознат както от читателите, по този начин и от доста от критиците. От броени дни той към този момент е разполагаем в най-голямата платформа за аудио книги и звучи с гласа на Никола Стефанов. Водещият историята в книгата е… точно Бог.
„ Много хора дефинират „ Ти, сходство мое “ като смела книга поради разказвача, защото воденето на повествованието от името на Господ звучи прекомерно смело, безсрамно, доста рисковано. И за мен беше мъчно да вляза в тези обувки, в случай че въобще има такива. От друга страна обаче, това беше единственият метод да се отдалеча оптимално от себе си, тъй като тази книга в действителност не е за Бог, тя не е религиозна.
Това е книга за хората и в нея Бог е просто един очевидец на събитията “, споделя Бимбалов.
Онези от вас, които към този момент са чели „ Ти, сходство мое “, вероятно са забелязали, че създателят покрива значими човешки събития от последния век като лайтмотивът, който пресича действието през сърцевината, е откровеното авторово проучване на въпроса „ Къде изчезна съпричастността сред хората? “.
„ В края на книгата стигам до един извод, който не е извънреден и вероятно всеки е минал през него. Този извод е простоват: че в действителност Бог е този баланс, който ние намираме в себе си сред положително и зло. Бог е разногласието в нас. И точно този спор ни прави по-добри или по-лоши хора. “
В книгата си „ Човек търси Бог “ Ерик Уайнър приказва за това, че всеки има в себе си „ дупка с формата на Бог “. Радослав Бимбалов е от хората, които запълват празнините вместо с безапелационни отговори, с нови въпроси – и предава това любопитно търсене на истини на читателите си.
„ Запълних моята дупка с търсенето на един значим за мен въпрос: къде би трябвало да намеря Бог? Трябва ли да го диря там, където се пробват всички тези над 4000 религии? Или да го диря в старите книги, писани, дописвани, преписвани, наподобяващи си по своите положителни внушения, само че и по своите неприятни внушения, тъй като светите книги имат и от двете? Или би трябвало да го диря в спокоен диалог със себе си? “
Все въпроси, чийто отговор всеки би трябвало да откри самичък.
„ В тази книга главното нещо, за което приказва разказвачът, е по какъв начин индивидите са се построили сами. Ние се опитваме да се изкараме негови директни родственици, описвайки го по наш облик и сходство, с цел да простим своята безсърдечност, свирепост и жестокост. Приписваме му нашите грехове, с цел да намерим опрощение за себе си.
Сега читателите ще имат опция да чуят какво се е случило в душите на хората. Едно пояснение, което открих за нашето дебелокожие, са чисто еволюционните аргументи “, споделя писателят и акцентира нещо доста значимо:
„ Няма разнообразни полезности. Няма обичайни полезности и евроатлантически полезности. Има човешки полезности. И първата и съществена човешка полезност е животът. А на нея посягаме най-лесно “.
Живата антиутопия на деня
За жал, би трябвало да се съгласим, че живеем във времена, в които животът като най-висша полезност фактически се обезценява. Войната в Украйна, събитията в Газа, новините у нас – всичко звучи като антиутопията на Бимбалов да е прескочила рамките на фикцията и да се е въплътила в действителност.
И в действителност, „ Ти, сходство мое “ е антиутопия, която обаче не се подчинява на класическите „ правила “ за жанра.
„ Антиутопиите се основават като измисляш една среда, която е задоволително надалеч в бъдещето, тъй че читателят или слушателят да си намерения „ Това не може да ми се случи “. В моя случай обаче загубата на съчувствие у хората, дистопичният детайл в романа, те към този момент са факт. “
Книгата е безпределно забавна и заради друга причина: когато разказвачът е Бог, като че ли има риск създателят да залитне в морализаторстване и да прокара личните си визии през гласа на Всевишния: креативно клатушкане, което би могло да компрометира художествените качества на текста. Това обаче не е казусът с „ Ти, сходство мое “.
В книгата има ирония и тънка самоирония, а писателят споделя, че не му е било елементарно да написа от името на Бог, само че в никакъв случай не е възприемал себе си като последна инстанция.
„ Ако на читателите или слушателите им се стори мъчително това, за което приказва разказвачът в книгата, значи че съм ги докоснал. Че съм отключил нещо в индивида от другата страна “, споделя Бимбалов.
Собственият му път към „ Ти, сходство мое “ не е по никакъв начин къс. След издаването на първата му книга минават цели 23 години преди Радослав Бимбалов да издаде втората. Дълги години разгласява единствено в общи сборници, публикации в списания и блогове, само че през днешния ден романът му е измежду най-интересните заглавия, а следва и нова книга, по която работи от една година.
Бърз тийзър: в нея става дума за малко градче, където в един миг, в резултат на археологическо изобретение, хората схващат, че са разграничени в произхода си. Това отключва ужасяващ спор сред хората и в протичащото се създателят още веднъж търси аргументите за наболели публични процеси: разделянето, неналичието на състрадание, основаването на враждуващи лагери сред хората.
Българският народ: принудително разграничен, само че кадърен на състрадание
Разделението у нас, което следим по-ясно вероятно поради обществените мрежи, съгласно Бимбалов потегля доста отпреди коронавирус пандемията, когато някак стана по-видимо.
„ Големият проблем на българите е загубата на религия в себе си “, споделя той. „ Аз го назовавам „ чувство за куфар “. ” Българите постоянно мислят за себе си като за куфар, който постоянно бива зарязван, подритван, пропуснат, ограбен. Така се и държим. И това потегля доста отдалеко.
Може би още преди турското владичество у нас. Ние в никакъв случай не сме били плебеи, а се възприемаме като плебеи елементарно и това е по-страшното: поставили сме окови на съзнанието. Ние в никакъв случай не сме губили правото си да притежаваме и унаследяваме земя, само че сме били претопени за доста дълго време. След това Русия ни „ освобождава “ и също ни претопява и по този начин някак сме изгубили вярата в себе си “.
Руското въздействие у нас, както и политическите процеси въобще, са тематики, които мощно занимават Бимбалов. По думите на писателя „ да се интересуваш от политика, значи да се интересуваш от ръководството на процесите на едно общество, от разпределянето на богатствата на това общество и от разполагането на правилата. В този ред на мисли, той счита, че всеки човек на словото би трябвало да се ангажира с тези процеси и по някакъв метод да ги води. Той има вяра и че тези създатели, които са безмълвни на тематика политика в наши дни, имат какво да кажат и имат собствен взор към нещата, само че имат и своите съображения да не взимат обществено отношение. И те би трябвало да се почитат.
Според него пропагандата е повлияла на хората тук и това вероятно е част от казуса с неналичието на съчувствие, за който се приказва в „ Ти, сходство мое “.
„ Много хора станаха подвластни на внушения, че войната в Украйна е някакво подправено кино. Че Буча е Холивуд. В същото време обаче, държа да кажа, че съгласно мен българите са народ, кадърен на съпричастност.
Когато Путин нападна Украйна и украинците хукнаха насам, първите, които се затичаха да посрещнат тези хора, бягащи от война, бяха елементарните българи, не страната. Именно те отидоха и посрещнаха бежанците, те отидоха да ги настанят, подадоха им ръка, когато украинците бяха уплашени, в смут.
Така че аз, все пак и макар моята книга даже, имам вяра, че българите сме народ, кадърен на съпричастност. Проблемът е, че през последните години в обществото ни доста надълбоко се вклини езикът на омразата, който ни прави малко по-зли хора.
И изключително тези, които стават подвластни на езика на омразата. И бих споделил, че освен единствено едните или единствено другите. Това са хора и от двете страни на тази укрепление, която ни раздели през последните години, накъде гледаме – на изток или на запад. “
По думите на Бимбалов този развой на разделяне върви повече от десетилетие.
„ Вече повече от 15 години в българското обществено пространство се развиват процеси, ориентирани точно към разграждането на главната демократична тъкан на обществото.
Настройването против нашето решение да бъдем част от западните общества, внушенията против глобализма, внушенията за изгубените обичайни полезности – всички сме гледали тези конспирации, които заливаха пространството доста преди коронавирус. Това е хибридна война, в която ние сме жертви доста от дълго време. “
„ Социалните мрежи са просто естрада, и постоянно доста висока естрада, за всеки от нас ”, прибавя писателят.
За страдание, тази естрада доста постоянно се трансформира в ешафод, а ние – в палачи. Не бих споделил, че за това са отговорни обществените мрежи. Във времената, в които нямаше обществени мрежи, хората са постъпвали по еднакъв метод “, споделя Бимбалов.
„ Ще ви дам образец, който го има в книгата, за френските куртизанки, които биват обръснати обществено след края на войната, рисуват им едни пречупени кръстове по голите глави и ги пускат по улиците, с цел да може всички хора да ги унизят. Публичното оскърбление е съществувало и ще съществува: желанието на човек да задоволи най-долните си пристрастености. Това се пробвам да обясня в книгата, че и това приписваме на Бог “, добавя той.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ