Преходът приключи отдавна, надеждите – също
Близо три десетилетия след края на режима, правото на независимост, собствеността и равенството пред закона са с напреднали гангрени
Група българи попитали радио „ Ереван “: „ Кога животът ни ще стане по-добър? “. Радиото дълго мълчало, а сетне изсъхнало дало отговор: „ Вече беше! “.
Близо три десетилетия след измененията не престават някакви разногласия дали при комунизма е било по-добре или при демокрацията. Това е неправилен спор, тъй като единствено малко на брой биха се върнали в оня строй, само че единствено при изискване, че им върнат и младостта. Това няма по какъв начин да стане. Въпреки това сравненията и носталгията с „ това време “ не престават. Настанило се е някакво трайно минорно въодушевление измежду българския народ. Дълбока несподелена горест, както би заключил някой психолог.Не би следвало да бъдем песимисти, а сме на дъното на класацията по благополучие.
Реално видяно през днешния ден би трябвало да бъдем повече оптимисти от всеки път. България е толкоз богата, колкото не е била в цялата си история. Част сме от свят, за който мечтаехме. Извървяхме път, който ни се струваше неосъществим. Само за 28 години след рухването на комунистическия режим, ние можем да обикаляме света, да притежаваме парцели, да строим заводи, да творим, да бъдем на международния пазар, без никакви условности. Би следвало да сме удовлетворени и надъхани за повече и повече.
Няма никакво подозрение, че това беше и е верният път за България. Нищо по-добро не можеше да ни се случи от демокрацията, влизането в Европейската общественост и стикерът НАТО. Това задоволително ли е за един субект, за един елементарен човек? Едва ли. Това е опаковката на страната, а не стандартът на живот на жителя.
Би било задоволително, в случай че животът ни става все по-уреден, по-добър, по-сигурен. Не приказвам за страната – тя си е добре, а за всеки един от нас, всяко едно семейство. Традиционно около такива дни, като 10 ноември, началото на демокрацията у нас, обществото се разделя и се спори дали в този момент е по-добре или по времето на комунизма, а политиците изкусно употребяват разделянето и даже настойчиво го задълбочават за лична полза.
Няма носталгия по комунизма у нас, просто няма с какво да съпоставяме живота си. А щом вършим съпоставения, нещо не е наред.
Неудовлетворението през днешния ден не идва от демокрацията, а от практиките, които господстват в България. Това не са практики, а уродливи прояви на груба, дива лакомия, на хората, които ръководят страната. Видими и не забележими сили.
Това, което липсва в една тоталитарна система, е свободата. Има и още доста елементи.
Покойният президент доктор Желю Желев споделяше, че комунизмът е по-лош от фашизма, тъй като с изключение на всичко зло, което е сторил, той е протегнал ръка на частната благосъстоятелност. Тя бе ликвидирана и преразпределена в панелни кутийки. Демокрацията върна собствеността, само че какво се случи по-късно. Тя не е предпазена. Днес живеем в една много извратена среда, в която се трудим за своята частна благосъстоятелност, а тя може с лекост да бъде добита от други – предмети, коли, жилища, пари. При това безнаказано, освен това с отчайваща липса на отмъщение.
Припомнете си единствено, че когато имаме пандемия на телефонни измами, властта не се пробва даже да се пребори с мафията, а трансформира Министерство на вътрешните работи в едно пухкаво Неправителствени организации, което би трябвало да ни раздава брошури, с които да се научим да се пазим от измамниците. Не е ли задачата на репресивните апарати, които всяка година получават повече и повече, да смажат главата на змията (образно казано, по възрожденски… да не се засягат природозащитниците, б.а.), а не да ни приспиват с евтини приказки.
Държавата ни е разпределена сред хищници. Телефонните измамници са дребни помияри, въпреки да са част от огромната хранителна верига на диващината, в която сме сложени. Днес можеш да притежаваш апартамент, къща, парцел и на идващия ден да почукат джентълмени от имотната мафия и да ти дават документ, с който да ти кажат, че това към този момент е тяхна благосъстоятелност. Зад тях стои законният нотариален акт, арбитър изпълнителят, полицията, която би трябвало да приведе закона в деяние. Чий закон, по дяволите? Нима това е обикновено цялостен един живот да бъде зачеркнат с една систематична машинация и всички, които са посочени да въдворяват правдивост, да са на страната на измамниците? Това е проблем. Проблемът е роден от върхушката. Такъв е законът, тъй като по този начин са го написали и са го написали по този начин, тъй като са знаели какво желаят да реализират.
Наскоро ми обясниха, че ипотеката е най-хубавата отбрана против имотната мафия. Просто ипотекираш жилището си за 100 лв., на висока рента, за 20 години и внасяш всеки месец по лев-два, само че никой не може да трансферира парцел с ипотека. Най-вероятно и на това ще намерят цаката, само че истината е, че хиляди хора изгоряха. Изгоряха, само че не даже с пари, а с живот, тъй като всеки квадратен метър е месец работа, месец ограничения, месец тормоз. Изгарят и с насладата, щастието, което им се поставя, тъй като всяка мебел, всеки предмет е купуван в разногласия, в сметки, само че с вяра, че това ще е дом, изпълнен с уют и обич.
С подправени, само че предпазени от закона документи, шмекери си присвоиха общинска земя, държавни парцели, предприятия и няма разследване, няма отмъщение, тъй като на върха стоят недосегаемите.
Министерски съвет излезе с решение (звучи като декрет на Централен комитет на БКП) за опазване на държавната благосъстоятелност. Нито дума за частната благосъстоятелност, за нашата благосъстоятелност, въпреки че тя е 98 на 100. А е толкоз елементарно.
Частната благосъстоятелност би трябвало да бъде неприкосновена. Не може да ти влизат в дома, не могат да го пипат мошеници, не може да те ограбват. Точка. Да не приказваме за по-елементарните неща като електронно държавно управление (каквото и да значи това в България), система, която да подсигурява чистотата на покупко-продажбите. Нима е мъчно да се направи? Не, просто е надалеч по-пропагандно да се приказва за „ ограбената страна “, а не за теб, не за мен, не за нас.
Свободата пристигна с вярата да подредим живота си тук, в родината, а не да мечтаем да избягаме там, където преди време твърдяха, че съществува „ развален капитализъм “. Гнил като мушмулите – колкото по-гнил, толкоз по-сладък, както подхвърляха скептиците на комунистическата агитация.
Свободата отвори вратите и като виждаме емиграцията, се трансформира в евакуация (по кино лентата „ Посоки “, реж. Стефан Командарев). Евакуацията не се случва поради бедността, а поради неналичието на вяра, че животът ще стане организиран, обективен, с опция да реализираш себе си. Всеки втори бежанец ще ви каже, че би се върнал, в случай че имаше свободата да прави това, което може.
Демокрацията се роди през 1989-а и отвори вратата към свободната самодейност. Възможността да бъдеш бизнесмен, да опредметиш концепциите си в произвеждане, в благосъстояние и задоволство – морално и материално, това липсваше по времето на комунистическия режим. Клишето, че всички тогава бяхме равни, тъй като бяхме по равно небогати, илюстрираше тъкмо неналичието на независимост в бизнеса.
Новият свободен свят потегли и с избухлив обсег на търговия, покупко-продажби, предприятия. Наистина тогава можеше да се случи всичко, а и хората бяха толкоз наивни, че незабавно се случиха финансовите пирамиди, излъганите притежатели на непостроени парцели, „ тука има, тука нема “. Но пък имаше възторг и вяра. Днес компании се крадат, по този начин както и парцели. Принуждават те посочени от ръководещата партия хора да влязат в борда на шефовете, а когато си в отпуск, усилват капитала, оставаш миноритарен притежател и те изхвърлят от предприятието. Могат да те смажат, като ти лишават извоювани публично-държавни поръчки, могат всичко.
Демокрацията донесе най-важното нещо в човешкия живот – свободата. Правото на избор, правото на самодейност, правото на живот.
Голяма част от българската нация гледа свободата през стъклен капак. Не може да я пипне, не може да я употребява. В провинцията, където е цялостно с табели „ Държавата отсъства за неопределен срок “, нещата са още по-драстични. Най-важното, скъпото предписание на демокрацията за правото на живот, е застрашено. Не е пресилване, тъй като в столицата сме слепи за издевателството. Тормоз ли споделих, скърбя. Терорът, който залива дребните села, с останалите ни баби и дядовци, родители е вцепеняващ на моменти. Убийства, систематичен тормоз над възрастните хора, побоища, барикадиране по домовете тук-там е норма. Това е структурно принуждение, за което в днешно време, в страна, която единствено след месеци ще ръководи Съвета на Европейския съюз, звучи като присъда над качествата на страната. И то присъда за несръчност, без право на обжалване.
Прякото доказателство за тази некадърност е нежеланието да се реформира радикално Министерство на вътрешните работи. Репресивният уред, който може да смаже битовата престъпност, проведената такава. Не е по този начин ли? Вие познавате ли някой, който да не е бил обиран? Аз – не.
В тази картина по-добрият живот наподобява като в арменски анекдот. Беше.
И още нещо. Демокрацията унищожи и Член първи от Конституцията на Народна република България. За водещата роля на Българска комунистическа партия. Дали през днешния ден ръководещите партии не мечтаят за този член? Макар че тъкмо това заслужават.
Група българи попитали радио „ Ереван “: „ Кога животът ни ще стане по-добър? “. Радиото дълго мълчало, а сетне изсъхнало дало отговор: „ Вече беше! “.
Близо три десетилетия след измененията не престават някакви разногласия дали при комунизма е било по-добре или при демокрацията. Това е неправилен спор, тъй като единствено малко на брой биха се върнали в оня строй, само че единствено при изискване, че им върнат и младостта. Това няма по какъв начин да стане. Въпреки това сравненията и носталгията с „ това време “ не престават. Настанило се е някакво трайно минорно въодушевление измежду българския народ. Дълбока несподелена горест, както би заключил някой психолог.Не би следвало да бъдем песимисти, а сме на дъното на класацията по благополучие.
Реално видяно през днешния ден би трябвало да бъдем повече оптимисти от всеки път. България е толкоз богата, колкото не е била в цялата си история. Част сме от свят, за който мечтаехме. Извървяхме път, който ни се струваше неосъществим. Само за 28 години след рухването на комунистическия режим, ние можем да обикаляме света, да притежаваме парцели, да строим заводи, да творим, да бъдем на международния пазар, без никакви условности. Би следвало да сме удовлетворени и надъхани за повече и повече.
Няма никакво подозрение, че това беше и е верният път за България. Нищо по-добро не можеше да ни се случи от демокрацията, влизането в Европейската общественост и стикерът НАТО. Това задоволително ли е за един субект, за един елементарен човек? Едва ли. Това е опаковката на страната, а не стандартът на живот на жителя.
Би било задоволително, в случай че животът ни става все по-уреден, по-добър, по-сигурен. Не приказвам за страната – тя си е добре, а за всеки един от нас, всяко едно семейство. Традиционно около такива дни, като 10 ноември, началото на демокрацията у нас, обществото се разделя и се спори дали в този момент е по-добре или по времето на комунизма, а политиците изкусно употребяват разделянето и даже настойчиво го задълбочават за лична полза.
Няма носталгия по комунизма у нас, просто няма с какво да съпоставяме живота си. А щом вършим съпоставения, нещо не е наред.
Неудовлетворението през днешния ден не идва от демокрацията, а от практиките, които господстват в България. Това не са практики, а уродливи прояви на груба, дива лакомия, на хората, които ръководят страната. Видими и не забележими сили.
Това, което липсва в една тоталитарна система, е свободата. Има и още доста елементи.
Покойният президент доктор Желю Желев споделяше, че комунизмът е по-лош от фашизма, тъй като с изключение на всичко зло, което е сторил, той е протегнал ръка на частната благосъстоятелност. Тя бе ликвидирана и преразпределена в панелни кутийки. Демокрацията върна собствеността, само че какво се случи по-късно. Тя не е предпазена. Днес живеем в една много извратена среда, в която се трудим за своята частна благосъстоятелност, а тя може с лекост да бъде добита от други – предмети, коли, жилища, пари. При това безнаказано, освен това с отчайваща липса на отмъщение.
Припомнете си единствено, че когато имаме пандемия на телефонни измами, властта не се пробва даже да се пребори с мафията, а трансформира Министерство на вътрешните работи в едно пухкаво Неправителствени организации, което би трябвало да ни раздава брошури, с които да се научим да се пазим от измамниците. Не е ли задачата на репресивните апарати, които всяка година получават повече и повече, да смажат главата на змията (образно казано, по възрожденски… да не се засягат природозащитниците, б.а.), а не да ни приспиват с евтини приказки.
Държавата ни е разпределена сред хищници. Телефонните измамници са дребни помияри, въпреки да са част от огромната хранителна верига на диващината, в която сме сложени. Днес можеш да притежаваш апартамент, къща, парцел и на идващия ден да почукат джентълмени от имотната мафия и да ти дават документ, с който да ти кажат, че това към този момент е тяхна благосъстоятелност. Зад тях стои законният нотариален акт, арбитър изпълнителят, полицията, която би трябвало да приведе закона в деяние. Чий закон, по дяволите? Нима това е обикновено цялостен един живот да бъде зачеркнат с една систематична машинация и всички, които са посочени да въдворяват правдивост, да са на страната на измамниците? Това е проблем. Проблемът е роден от върхушката. Такъв е законът, тъй като по този начин са го написали и са го написали по този начин, тъй като са знаели какво желаят да реализират.
Наскоро ми обясниха, че ипотеката е най-хубавата отбрана против имотната мафия. Просто ипотекираш жилището си за 100 лв., на висока рента, за 20 години и внасяш всеки месец по лев-два, само че никой не може да трансферира парцел с ипотека. Най-вероятно и на това ще намерят цаката, само че истината е, че хиляди хора изгоряха. Изгоряха, само че не даже с пари, а с живот, тъй като всеки квадратен метър е месец работа, месец ограничения, месец тормоз. Изгарят и с насладата, щастието, което им се поставя, тъй като всяка мебел, всеки предмет е купуван в разногласия, в сметки, само че с вяра, че това ще е дом, изпълнен с уют и обич.
С подправени, само че предпазени от закона документи, шмекери си присвоиха общинска земя, държавни парцели, предприятия и няма разследване, няма отмъщение, тъй като на върха стоят недосегаемите.
Министерски съвет излезе с решение (звучи като декрет на Централен комитет на БКП) за опазване на държавната благосъстоятелност. Нито дума за частната благосъстоятелност, за нашата благосъстоятелност, въпреки че тя е 98 на 100. А е толкоз елементарно.
Частната благосъстоятелност би трябвало да бъде неприкосновена. Не може да ти влизат в дома, не могат да го пипат мошеници, не може да те ограбват. Точка. Да не приказваме за по-елементарните неща като електронно държавно управление (каквото и да значи това в България), система, която да подсигурява чистотата на покупко-продажбите. Нима е мъчно да се направи? Не, просто е надалеч по-пропагандно да се приказва за „ ограбената страна “, а не за теб, не за мен, не за нас.
Свободата пристигна с вярата да подредим живота си тук, в родината, а не да мечтаем да избягаме там, където преди време твърдяха, че съществува „ развален капитализъм “. Гнил като мушмулите – колкото по-гнил, толкоз по-сладък, както подхвърляха скептиците на комунистическата агитация.
Свободата отвори вратите и като виждаме емиграцията, се трансформира в евакуация (по кино лентата „ Посоки “, реж. Стефан Командарев). Евакуацията не се случва поради бедността, а поради неналичието на вяра, че животът ще стане организиран, обективен, с опция да реализираш себе си. Всеки втори бежанец ще ви каже, че би се върнал, в случай че имаше свободата да прави това, което може.
Демокрацията се роди през 1989-а и отвори вратата към свободната самодейност. Възможността да бъдеш бизнесмен, да опредметиш концепциите си в произвеждане, в благосъстояние и задоволство – морално и материално, това липсваше по времето на комунистическия режим. Клишето, че всички тогава бяхме равни, тъй като бяхме по равно небогати, илюстрираше тъкмо неналичието на независимост в бизнеса.
Новият свободен свят потегли и с избухлив обсег на търговия, покупко-продажби, предприятия. Наистина тогава можеше да се случи всичко, а и хората бяха толкоз наивни, че незабавно се случиха финансовите пирамиди, излъганите притежатели на непостроени парцели, „ тука има, тука нема “. Но пък имаше възторг и вяра. Днес компании се крадат, по този начин както и парцели. Принуждават те посочени от ръководещата партия хора да влязат в борда на шефовете, а когато си в отпуск, усилват капитала, оставаш миноритарен притежател и те изхвърлят от предприятието. Могат да те смажат, като ти лишават извоювани публично-държавни поръчки, могат всичко.
Демокрацията донесе най-важното нещо в човешкия живот – свободата. Правото на избор, правото на самодейност, правото на живот.
Голяма част от българската нация гледа свободата през стъклен капак. Не може да я пипне, не може да я употребява. В провинцията, където е цялостно с табели „ Държавата отсъства за неопределен срок “, нещата са още по-драстични. Най-важното, скъпото предписание на демокрацията за правото на живот, е застрашено. Не е пресилване, тъй като в столицата сме слепи за издевателството. Тормоз ли споделих, скърбя. Терорът, който залива дребните села, с останалите ни баби и дядовци, родители е вцепеняващ на моменти. Убийства, систематичен тормоз над възрастните хора, побоища, барикадиране по домовете тук-там е норма. Това е структурно принуждение, за което в днешно време, в страна, която единствено след месеци ще ръководи Съвета на Европейския съюз, звучи като присъда над качествата на страната. И то присъда за несръчност, без право на обжалване.
Прякото доказателство за тази некадърност е нежеланието да се реформира радикално Министерство на вътрешните работи. Репресивният уред, който може да смаже битовата престъпност, проведената такава. Не е по този начин ли? Вие познавате ли някой, който да не е бил обиран? Аз – не.
В тази картина по-добрият живот наподобява като в арменски анекдот. Беше.
И още нещо. Демокрацията унищожи и Член първи от Конституцията на Народна република България. За водещата роля на Българска комунистическа партия. Дали през днешния ден ръководещите партии не мечтаят за този член? Макар че тъкмо това заслужават.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ