Блестящ ум, гениален математик и физик, изобретател на първата сметачната

Блестящ разум, талантлив математик и физик, откривател на първата сметачната машина, набожен мъдрец, теолог и публицист, живял едвам 39 години. „ Разумът ни заповядва по-властно от господар; тъй като в случай че не се покорим на господаря, сме нещастни, а в случай че не се покорим на разсъдъка сме глупави ”, написа Блез Паскал в своите „ Мисли ”. А ние споделяме размишленията му по отношение на силата и ограничаването на разсъдъка, доводите на сърцето, истината и заблудата.

(Portrait of Pascal (1623 ~ 1662), unknown artist)

Само животът, най-уязвимото нещо на света, ни дели от пъкъла или небето.

Всички несгоди на индивида се дължат на неспособността му да стои безшумно в своята стая, уединен.

Човек е единствено тръстика, най-крехкото нещо в природата, само че той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата галактика да се въоръжи, с цел да го смаже: лек лъх, капка вода са задоволителни, с цел да го убият. Но даже когато природата го смазва, човек отново ще надвишава това, което го убива, тъй като той осъзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, до момента в който тя няма никаква визия за това. И по този начин цялото ни достолепие се свежда до мисълта ни.

Сърцето има доводи, които разсъдъкът не познава.

Силата управлява света, а не мисълта, само че мисълта ръководи силата.

Има задоволително светлина за тези, които копнеят да видят; и задоволително мрак за тези, склонни да отхвърлят.

Ако всички хора знаеха какво приказват един за различен, на света нямаше да има даже четирима другари.

Величието на индивида се корени в съзнанието за неговото безличие. Дървото не осъзнава нищожеството си. Следователно човек е незабележим, щом осъзнава нищожеството си, само че в същото време е популярен точно тъй като го осъзнава

Истината е толкоз забулена през днешния ден, а лъжата толкоз крепко открита, че в никакъв случай няма да разпознаем Истината, в случай че я обичаме.

Копнеем за истина, а съзираме в себе си единствено нерешителност. Стремим се към благополучие, а намираме единствено печал и гибел. Не можем да не жадуваме за истина и благополучие, а сме неспособни както за убеденост, по този начин и за благополучие. Този блян е останал у нас освен за наказване, само че и с цел да осъзнаем какъв брой низко сме паднали.

Самолюбие. – Същността на самолюбието и на човешкото „ аз “ е да обича единствено себе си и да мисли единствено за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да защищити обичания си обект от дефекти и премеждия: желае да бъде популярен, а се вижда нищожен; желае да бъде благополучен, а се вижда нещастен; желае да бъде идеален, а се вижда напълно несъвършен; желае да бъде обичан и скъп от хората, а осъзнава, че минусите му заслужават единствено омерзение и пренебрежение. Поради това несъгласие у него поражда най-несправедливата и допустимо най-престъпната страст; той стартира да изпитва смъртна ненавист към истината, която безапелационно изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и защото не може да посегне на нея самата, разрушава я, доколкото му се удава, в личното си схващане и в съзнанието на околните; с други думи, той усърдно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е отвратително освен когато му ги покажат, само че и когато ги виждат.

Ако желаете хората да повярват във вашите добродетели, не се хвалете с тях.

Величието на индивида е в мисълта.

Времето лекува скръбта и обидата, тъй като човек се трансформира: той към този момент не е подобен, какъвто е бил. И обиждащият, и афектираният са станали други хора.

Както се развращава мозъкът, по този начин се похабява и възприятието. Умът и възприятията се усъвършенстват в диалозите ни с другите хора. Пак в диалозите те се похабяват. Полезните диалози ги оформят, а нездравословните ги скапват. Затова най-важно от всичко е да умеем да сортираме събеседниците си, с цел да се развиваме, а не да похабяваме мозъка и възприятието си. А не можем да създадем този асортимент, в случай че мозъкът и възприятието не са към този момент усъвършенствувани, а не похабени. Така се получава обаян кръг и блажени ония, които се измъкват от него!

Колкото е по-умен и по-добър човек, толкоз повече вижда положителното у другите хора.

Най-непоносим е за индивида покоят, не нарушаван нито от пристрастености, нито от каузи, нито от развлечения, нито от познания. Тогава той усеща своята незначителност, изоставеност, несъвършенство, взаимозависимост, своето изтощение и празнина.

Обичаят диктува справедливостта, както диктува и развлечението.

Обичта или омразата променят радикално понятието за правдивост.

Справедливостта и истината са две толкоз тънки остриета, че нашите принадлежности са прекомерно тъпи, с цел да ги допрян тъкмо. Ако съумеят, те единствено ще ги притъпят и безусловно ще се опрат на всичко към тях, освен това по-скоро на лъжливото, а не на същинското.

Две крайности: да изключим мозъка и да се уповаваме единствено на него.

Последната стъпка на разсъдъка е да признае, че безпределно доста неща надвишават опциите му. Не стигне ли до този извод, той потвърждава слабостта си.

Не единствено посредством мозъка, само че и посредством сърцето доближаваме до истината; посредством него точно стигаме до първоначалата. Разсъждението, което няма никаква заслуга за това, на вятъра се пробва да ги обори. Умът би трябвало да се опира на познанията на сърцето и инстинкта и да ги употребява като изходна точка на доводите си… И еднообразно ненужно и смешно е мозъкът да желае от сърцето да потвърди тия първична, с цел да ги одобри, както би било смешно сърцето да желае от мозъка вътрешен глас за доказателствата, до които е стигнал, с цел да може то да ги одобри. Тази беззащитност би трябвало единствено да внуши примирение на мозъка, който би желал да съди за всичко, а не да разколебава увереността ни: освен посредством мозъка можем да се образоваме.

Човек не е нито ангел, нито животно, и за злощастие, в устрема си да постъпва като ангел, той се държи като животно.

Ако подчиняваме всичко на разсъдъка, в религията ни няма да има нищо тайнствено и свръхестествено. Ако нарушим правилата на разсъдъка, религията ни ще бъде безсмислена и смешна.

Подчинение. – Трябва да знаем по кое време е належащо да проявим подозрение, твърда убеденост или послушание. Който постъпва иначе, не схваща силата на разсъдъка. Някои хора нарушават тези три правилото: те или показват всичко като явно, тъй като не умеят да го потвърдят, или се съмняват във всичко, тъй като не знаят по кое време би трябвало да се подчинят, или одобряват безропотно всичко, тъй като не знаят по кое време би трябвало да преценяват сами.

Вярващите се опасяват да не изгубят Бога, а невярващите – да не би да Го намерят.

Колкото и да е хубаво представлението в първите дейности, последното е постоянно кърваво: няколко лопати пръст върху главата и край. Навеки!

Изображение: Portrait of Pascal (1623 ~ 1662), unknown artist commons.wikimedia.org