Ицо Хазарта: Как не набих в парламента Тошко Йорданов
Бившият към този момент народен представител от " Продължаваме Промяната " Христо Петров, по-известен като Ицо Хазарта, написа документален роман, в който споделя по какъв начин е протекъл един юнски ден в Народното събрание. От текста излиза наяве, че Десислава Атанасова от ГЕРБ дава указания на Тошко Йорданов по какъв начин би трябвало да гасува парламентарната група на Има Такъв Народ. Разказът на Ицо Хазарта е оповестен в уеб страницата e-vestnik с автентично заглавие " Един ден в Народното събрание ". Препечатваме го в цялостния му тип. Заглавията тук са на Lupa.bg:
ИЦО ХАЗАРТА
Тоя юлски петък в София е прелестен – температурата е малко под 40С, младежите бързат да изпреварят тапите към двете морета, а възрастните употребяват сянката на кестените към Университета и си приказват добродушно по пейките. Дори и най-големите черногледци към този момент са не запомнили отминалата зима и най-малко още месец няма да разискват идната.
Радостта от летния следобяд търпи известни вреди, в случай че го прекарвате на третия ред седалки в Народното събрание, а моят случай е точно подобен. Седя и деля вниманието си сред скучния отчет, който някакъв човек чете от трибуната, и една муха, летяща над оная част от залата, дето бди за европейското развиване на България. Познанията ми по отношение на насекомите са относително бегли, въпреки да имам своите съмнения за какво мухата е избрала тъкмо този маршрут.
Докладът е прочетен, индивидът слиза от трибуната и стартира гласоподаване. След минута на таблото се изписва резултатът – предлагането е признато. В тоя момент на три метра от мен слушам глас, спасявал ме нееднократно през тия осем месеца както от запек, по този начин и от положително въодушевление.
– Кво вършиме бе, нали се разбрахме?
Гласът е на Деси Атанасова, а упрекът ѝ е ориентиран към Тошко, който също седи на три метра от мен. Той се размърдва сепнато в стола си и бързо подвиква към ръководителя Миро Иванов: „ Прегласуване! “. После се обръща към задните редове и вика по депутатите от неговата група: „ Против, срещу! “. Настъпва къса блъсканица, след което отново гласуваме. Предложението не е признато.
Дали поради скуката, дали тъй като моят другар Жоро Гвоздейков напусна Народното събрание предния ден и няма с кого да си приказвам, или просто тъй като виждам тая сцена за стотен път – не знам, само че вземам решение да получа малко повече информация.
– Какво стана бе, Тошко? Шефката ви се скара и нещата се трансформираха бързо, а?
Той почервенява, а до него Станислав Балабанов прехапва устни тъкмо по маниера на оня другия Станислав, дето отсъства. След секунда Тошко ненадейно става, потегля по коридорчето сред седалките и минавайки около мен процежда през зъби: „ Шефка ше викаш на майка ти! “, след което се изнизва нанякъде. Минута по-късно обаче го виждам да се връща. Премествам се една седалка по-близо и когато се изравнява с мен среща погледа ми, а аз му споделям добродушно:
– Тошко, майка ми през днешния ден има рожден ден. Предлагам ти да не я споменаваш.
– Извинявай за това за майка ти, само че никак не се обаждай, пич. Готини песни правиш, само че другояче си тъп и от политика нищо не разбираш.
Премествам се с още една седалка по-близо и се обръщам към него с допустимо най-учтивия си звук:
– Бройлер, в случай че ти отвъртя един пестник, ще се приземиш пред „ Ялта “. Или единствено да те препикая и да те разпоря като влажен вестник?
Той отново почервенява, само че не споделя нищо, а отива и сяда на първия ред. После се обръща внезапно към мен и отсича:
– Тъп си беше още в учебно заведение, пич. Знаеш си го.
– Ти си 10 години по-голям от мен, Тошко. Не знам по какъв начин си съумял да ме видиш какъв съм в учебно заведение. Сигурно съм тъп, просто виждам по какъв начин Деси ви се кара и вие си променяте гласуването. И ми наподобява като да ви е шефка. А това, че сега трепериш ме кара да си мисля, че знаеш, че съм прав.
– Коя е шефка, бе, Лена ли е шефка? – обръща се Станислав към мен с оня присъщ диалект. На него аз малко му съчувствам, тъй като си представям какво е да живееш с това непрекъснато изпитание да имитираш Трифонов.
– Не, Стенли, Лена не ми е шефка. Тя не ми споделя по какъв начин да гласоподавам. Просто виждам какво става и го посочвам. Не е била задачата ми да наскърбявам някого.
Ситуацията видимо се успокоява. След минута Тошко се обръща към мен и ме гледа триумфално. Ясно, измислил го е.
– Аз най-малко в никакъв случай не съм пял на концерт на ГЕРБ, пич. И не съм взимал пари от ГЕРБ.
Аргументът е пагубен, а евентуално и на половина правилен, по тази причина вземам решение единствено да подвигна палец в символ на утвърждение. Седя и си мисля – като знам по какъв начин го обича народът тоя, в случай че му вкарам в този момент една тупалка – несъмнено ще взема 100 хиляди гласа от горната страна на идващите избори. Не, не, стига тъпотии. В Народното събрание си.
Младен от ГЕРБ, някогашният министър на вътрешните работи, следи цялата тая сцена с наяве любознание. Той, в полза на истината, постоянно се държи добре с мен и дори малко ми симпатизира. Казано по-просто – решил е към този момент да не ме бие. Ставам да се поразтъпча и минавайки около него му споделям:
– Оценяваш ли какъв брой сдържано подобавам? Виждали сме се преди петнайсет години и знаеш, че в случай че бях оня човек оттогава – друго щеше да се случи, нали?
– Така е, правилно е – кима той одобрително и потъва в диалог с сътрудника до себе си, а аз се отправям към изхода на залата.
Първото, което сварвам в коридорите, е панорама, която поразително ми припомня за една моя среща с възрастно диво прасе в Странджа. Викам си – в този момент я втасахме. Сигурно има митинг на животновъди и са нахлули вътре. Изумлението ми нараства, когато виждам, че бозайникът пред мен е облечен с риза с пай ръкав и щом ме вижда – вади отнякъде мобилен телефон, завира го в лицето ми и стартира да вика:
– Господин Петров, за какво ни съ изказвати? Сидимдисе хиляди лв. взехти от нашити пари, откогато сти тука. Нищо ни правити.
Знам го тоя, Караколев се споделя. По някакъв метод се е сдобил с журналистическа карта. Когато не е в бюфета – виси по през целия ден пред стаята ни или пред стаите на „ Демократична България “ и на Българска социалистическа партия, чака някой да излезе оттова и почва да го наскърбява. Веднъж ме пита за какво съм посочил междинен пръст на целия български народ, а различен път – „ за какво оплюхти всичкити си сътрудници музиканти “. Понеже не съм правил нито едно от тези неща, виждам да го отминавам, без да му давам отговор. Обективен публицист е, просто внимава да не се върти към депутатите на ГЕРБ и на Движение за права и свободи, или към тия на Копейката. Някой по-мнителен от мен би си помислил, че Пеевски го е конфигурирал там с вярата оня да изкара отвън нерви някого и да получи примерно един лакът в корема, а след това да ореве света по тоя мотив.
Подминавам го безмълвно, до момента в който той крещи „ за какво ма бутати? “, и излизам в юлския зной на открито. Страшна горещина. Броени минути по-късно желанието за здравословен живот ме довежда пред магазинчето за цигари в подлеза на Университета. Пет години не пуших, след това ведрата конюнктура в новата месторабота ме пречупи и отново ги почнах. През април се ядосах и ги стопирах, а в този момент хайде отначало тая нелепост.
Стоя извън, изправен до задния вход на Народното събрание като цялостен простак и жадно гълтам гадния тютюнев пушек, като че ли желая да обезщетявам неналичието му в последните три месеца. Другите сътрудници си пушат горе в дребната зала до балкона, на климатиче и на мира. Веднъж имах неблагоразумието да попитам не ги ли смущава дребната детайлност, че това е неразрешено, а въпреки всичко сме депутати, и персоналния образец, и по този начин нататък. По-искрен смях от дълго време не бях чувал.
– Ти отново ли си пропушил, бе? – слушам зад тила си прочут глас и се обръщам. Младен Маринов ме гледа благожелателно, само че и с лек упрек.
– Ами… да, нещо се поизнервих – фъфля отговорно под носа си, до момента в който изгасям фаса в огромния железен пепелник до входа.
– Ама ти поради тия вътре ли бе? Абе я им… – тегли им една хубава нашенска той и се насочва към сенчестата алея с кестените, а аз влизам назад вътре, укротен и подготвен да извърша съвета му
ИЦО ХАЗАРТА
Тоя юлски петък в София е прелестен – температурата е малко под 40С, младежите бързат да изпреварят тапите към двете морета, а възрастните употребяват сянката на кестените към Университета и си приказват добродушно по пейките. Дори и най-големите черногледци към този момент са не запомнили отминалата зима и най-малко още месец няма да разискват идната.
Радостта от летния следобяд търпи известни вреди, в случай че го прекарвате на третия ред седалки в Народното събрание, а моят случай е точно подобен. Седя и деля вниманието си сред скучния отчет, който някакъв човек чете от трибуната, и една муха, летяща над оная част от залата, дето бди за европейското развиване на България. Познанията ми по отношение на насекомите са относително бегли, въпреки да имам своите съмнения за какво мухата е избрала тъкмо този маршрут.
Докладът е прочетен, индивидът слиза от трибуната и стартира гласоподаване. След минута на таблото се изписва резултатът – предлагането е признато. В тоя момент на три метра от мен слушам глас, спасявал ме нееднократно през тия осем месеца както от запек, по този начин и от положително въодушевление.
– Кво вършиме бе, нали се разбрахме?
Гласът е на Деси Атанасова, а упрекът ѝ е ориентиран към Тошко, който също седи на три метра от мен. Той се размърдва сепнато в стола си и бързо подвиква към ръководителя Миро Иванов: „ Прегласуване! “. После се обръща към задните редове и вика по депутатите от неговата група: „ Против, срещу! “. Настъпва къса блъсканица, след което отново гласуваме. Предложението не е признато.
Дали поради скуката, дали тъй като моят другар Жоро Гвоздейков напусна Народното събрание предния ден и няма с кого да си приказвам, или просто тъй като виждам тая сцена за стотен път – не знам, само че вземам решение да получа малко повече информация.
– Какво стана бе, Тошко? Шефката ви се скара и нещата се трансформираха бързо, а?
Той почервенява, а до него Станислав Балабанов прехапва устни тъкмо по маниера на оня другия Станислав, дето отсъства. След секунда Тошко ненадейно става, потегля по коридорчето сред седалките и минавайки около мен процежда през зъби: „ Шефка ше викаш на майка ти! “, след което се изнизва нанякъде. Минута по-късно обаче го виждам да се връща. Премествам се една седалка по-близо и когато се изравнява с мен среща погледа ми, а аз му споделям добродушно:
– Тошко, майка ми през днешния ден има рожден ден. Предлагам ти да не я споменаваш.
– Извинявай за това за майка ти, само че никак не се обаждай, пич. Готини песни правиш, само че другояче си тъп и от политика нищо не разбираш.
Премествам се с още една седалка по-близо и се обръщам към него с допустимо най-учтивия си звук:
– Бройлер, в случай че ти отвъртя един пестник, ще се приземиш пред „ Ялта “. Или единствено да те препикая и да те разпоря като влажен вестник?
Той отново почервенява, само че не споделя нищо, а отива и сяда на първия ред. После се обръща внезапно към мен и отсича:
– Тъп си беше още в учебно заведение, пич. Знаеш си го.
– Ти си 10 години по-голям от мен, Тошко. Не знам по какъв начин си съумял да ме видиш какъв съм в учебно заведение. Сигурно съм тъп, просто виждам по какъв начин Деси ви се кара и вие си променяте гласуването. И ми наподобява като да ви е шефка. А това, че сега трепериш ме кара да си мисля, че знаеш, че съм прав.
– Коя е шефка, бе, Лена ли е шефка? – обръща се Станислав към мен с оня присъщ диалект. На него аз малко му съчувствам, тъй като си представям какво е да живееш с това непрекъснато изпитание да имитираш Трифонов.
– Не, Стенли, Лена не ми е шефка. Тя не ми споделя по какъв начин да гласоподавам. Просто виждам какво става и го посочвам. Не е била задачата ми да наскърбявам някого.
Ситуацията видимо се успокоява. След минута Тошко се обръща към мен и ме гледа триумфално. Ясно, измислил го е.
– Аз най-малко в никакъв случай не съм пял на концерт на ГЕРБ, пич. И не съм взимал пари от ГЕРБ.
Аргументът е пагубен, а евентуално и на половина правилен, по тази причина вземам решение единствено да подвигна палец в символ на утвърждение. Седя и си мисля – като знам по какъв начин го обича народът тоя, в случай че му вкарам в този момент една тупалка – несъмнено ще взема 100 хиляди гласа от горната страна на идващите избори. Не, не, стига тъпотии. В Народното събрание си.
Младен от ГЕРБ, някогашният министър на вътрешните работи, следи цялата тая сцена с наяве любознание. Той, в полза на истината, постоянно се държи добре с мен и дори малко ми симпатизира. Казано по-просто – решил е към този момент да не ме бие. Ставам да се поразтъпча и минавайки около него му споделям:
– Оценяваш ли какъв брой сдържано подобавам? Виждали сме се преди петнайсет години и знаеш, че в случай че бях оня човек оттогава – друго щеше да се случи, нали?
– Така е, правилно е – кима той одобрително и потъва в диалог с сътрудника до себе си, а аз се отправям към изхода на залата.
Първото, което сварвам в коридорите, е панорама, която поразително ми припомня за една моя среща с възрастно диво прасе в Странджа. Викам си – в този момент я втасахме. Сигурно има митинг на животновъди и са нахлули вътре. Изумлението ми нараства, когато виждам, че бозайникът пред мен е облечен с риза с пай ръкав и щом ме вижда – вади отнякъде мобилен телефон, завира го в лицето ми и стартира да вика:
– Господин Петров, за какво ни съ изказвати? Сидимдисе хиляди лв. взехти от нашити пари, откогато сти тука. Нищо ни правити.
Знам го тоя, Караколев се споделя. По някакъв метод се е сдобил с журналистическа карта. Когато не е в бюфета – виси по през целия ден пред стаята ни или пред стаите на „ Демократична България “ и на Българска социалистическа партия, чака някой да излезе оттова и почва да го наскърбява. Веднъж ме пита за какво съм посочил междинен пръст на целия български народ, а различен път – „ за какво оплюхти всичкити си сътрудници музиканти “. Понеже не съм правил нито едно от тези неща, виждам да го отминавам, без да му давам отговор. Обективен публицист е, просто внимава да не се върти към депутатите на ГЕРБ и на Движение за права и свободи, или към тия на Копейката. Някой по-мнителен от мен би си помислил, че Пеевски го е конфигурирал там с вярата оня да изкара отвън нерви някого и да получи примерно един лакът в корема, а след това да ореве света по тоя мотив.
Подминавам го безмълвно, до момента в който той крещи „ за какво ма бутати? “, и излизам в юлския зной на открито. Страшна горещина. Броени минути по-късно желанието за здравословен живот ме довежда пред магазинчето за цигари в подлеза на Университета. Пет години не пуших, след това ведрата конюнктура в новата месторабота ме пречупи и отново ги почнах. През април се ядосах и ги стопирах, а в този момент хайде отначало тая нелепост.
Стоя извън, изправен до задния вход на Народното събрание като цялостен простак и жадно гълтам гадния тютюнев пушек, като че ли желая да обезщетявам неналичието му в последните три месеца. Другите сътрудници си пушат горе в дребната зала до балкона, на климатиче и на мира. Веднъж имах неблагоразумието да попитам не ги ли смущава дребната детайлност, че това е неразрешено, а въпреки всичко сме депутати, и персоналния образец, и по този начин нататък. По-искрен смях от дълго време не бях чувал.
– Ти отново ли си пропушил, бе? – слушам зад тила си прочут глас и се обръщам. Младен Маринов ме гледа благожелателно, само че и с лек упрек.
– Ами… да, нещо се поизнервих – фъфля отговорно под носа си, до момента в който изгасям фаса в огромния железен пепелник до входа.
– Ама ти поради тия вътре ли бе? Абе я им… – тегли им една хубава нашенска той и се насочва към сенчестата алея с кестените, а аз влизам назад вътре, укротен и подготвен да извърша съвета му
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ