Бившият учител Халибрям Дикме, който по време на е бил

Бившият преподавател Халибрям Дикме, който по време на е бил пратен в лагера в Белене, тъй като отказвал да смени името си, осъди прокуратурата за рекордно обезщетение от 70 000 лв., съобщи профилираният юридически уебсайт.
Той е един от петимата потърпевши от насилствената промяна на имената на българските мюсюлмани, който заведе дело против прокуратурата по Закона за отговорността на страната и общините за вреди (ЗОДОВ) поради постепенно правораздаване и го завоюва на първа инстанция.
Увеличават се исковете против прокуратурата поради Възродителния развой
Само през юни седем души, потърпевши по време на Възродителния развой, са завели каузи против прокуратурата по закона за отговорността на...
Искът му е поради невиждано забавеното дело против отговорните за Възродителния развой, което не е завършило към този момент 29 години и към този момент няма никаква опция да бъдат осъдени , защото безспорната отминалост от дълго време изтече, единствено един от обвинените е още жив, само че все пак делото се води спряно, с цел да бъдат разпитани всички 446 потърпевши.
До момента Софийският градски съд (СГС) присъди компенсации от 5000 до 40 000 лв. на четирима потърпевши, които са се надявали на правдивост около делото против отговорните за Възродителния развой. Наскоро арбитър Богдана Желявска от Софийски градски съд обаче осъди прокуратурата да заплати на Халибрям Дикме 70 000 лв. за породени морални вреди от нарушение на правото му за привършване на делото в рационален период.
От решението излиза наяве, че Дикме в живял със фамилията си в кърджалийското село Ненково, където той и брачната половинка му били учители. През 1984 година, когато почнала акцията на тоталитарната власт по насилствената смяна на турските имена с български, Дикме се възпротивил, а също по този начин отказал да спре да приказва на майчиния си език, както и да не помни етнокултурните си обичаи.
Затова при започване на януари 1985 година бил арестуван и пратен в лагера в Белене. Дошлите в дома му чиновници на Държавна сигурност споделили единствено, че го водят за информация в Кърджали и че вечерта ще се върне. Дикме обаче не се върнал в идващите близо 4 години, а в първите 4 месеца брачната половинка му и двете дребни деца не знаели даже дали е жив и къде е.
След като напуснал Белене, Дикме не се прибрал при фамилията си, а бил изпратен в село Доктор Йосифово, където до есента на 1988 година работил в текстилна фабрика, без да има право да напуща селото. През лятото на 1989 година той и фамилията му били изселени единствено за няколко часа в Турция.
Карадайъ: Последиците от възродителния развой да бъдат решени със закони
" В момента в България към момента на тези, на които принудително им бяха заменени имената, им се желае документ за еднаквост на имената ", по...
В исковата си молба до съда, мъжът декларира, че „ личната му страна го е прогонила и се наложило да стартира живота си отначало в една непозната страна “ . В Турция траял да се среща с други изселени от България и всички били обнадеждени след демократичните промени, че ще стартира следствие и отговорните ще бъдат осъдени. Дикме бил и разпитан като очевидец, само че по-късно му била отказвана всякаква информация по делото, тъй като било секретно.
След измененията в Наказателно-процесуален кодекс преди 3 години, други потърпевши желаеха ускорение на процеса и градският съд на два пъти даваше едномесечен период на прокуратурата за привършване на делото. В резултат на това обаче то беше спряно с разпореждане на Софийската военно-окръжна прокуратура до търсене на всички потърпевши. Дикме обжалвал това разпореждане, само че производството по жалбата му било прекъснато, а преписката върната на прокуратурата, с цел да бъде и то връчено на всички потърпевши и тогава още веднъж да бъде изпратено в съда за изговаряне по жалбата.
„ Постановлението за прекъсване е лишено от смисъл и води до в допълнение закъснение на делото, а до момента в който прокуратурата не го заяви на потърпевшите, съдът няма да реализира надзор над него по подадената от мен тъжба. Не е ясно дали и какви дейности са подхванати за това, само че наподобява в скоро и обозримо бъдеще не може да се чака жалбата ми против постановлението за прекъсване да бъде прегледана “, написа Дикме. Според него е неприемливо и безпричинно продължителността на наказателното произвеждане да трае десетилетия, защото това е „ самобитна форма на отвод и отнемане от достъп до съд и правораздаване “.
Показания по делото е дала и щерка му, която била единствено на 9 години, когато татко ѝ бил отведен от вкъщи им. Тя споделя, че до момента в който Дикме бил в Белене, имали единствено две срещи и то през стъкло, без да могат да се допрян. Можели да поддържат връзка с него едвам в село Доктор Йосифово, при въдворяването му там, като за 26 месеца получили позволение единствено за 4 визити от по една седмица. Жената свидетелства, че когато татко ѝ се върнал, към този момент бил различен човек – отпаднал, измършавял и нервозен, не общувал с околните си както преди, а косата му била побеляла. Отношенията му със брачната половинка и дъщерите се трансформирали, не се разбирали добре като преди, а претърпели доста компликации и около насилственото им изселване в Турция.
Показания е дал и другар на Дикме, който е бил с него в Белене, а по-късно също бил изселен в Турция и там до през днешния ден дружно наблюдават развиването на делото. Той споделя по какъв начин дружно ходили и до прокуратурата, подавали сигнали и даже учредили съдружие, с цел да защитят правата си, само че нямало резултат. Според него Диме изгубил вяра и се разболял – ходил на психолози, на психиатър, вдигал високо кръвно и бил диагностициран с диабет.
Прокуратурата търси 35 души, с цел да завърши с Възродителния развой след 27 години
Военната прокуратура упорства да разпита последните 35 души, потърпевши от Възродителния развой, с цел да завърши следствието, което се...
Съдът е изслушал умозаключение и на съдебно-медицинска експертиза, съгласно което прекомерно огромната дълготрайност на делото пречи на Дикме да преработи травматичните следи от случилото се, а безкрайният развой непрестанно актуализира прекарването му за жертва и чувството за изтощение от безнаказаността на директните причинители.
„ Посттравматичното стресово разстройство, което се следи при Дикме, е страдалчество, което визира всички страни на живота на страдащия – сензитивно понижава качествата му за акомодация към нови обществени условия, нарушава качеството на живот, отразява се върху успешността както на професионалните, по този начин и на персоналните връзки. Той претърпява извънредно мъчително обстоятелството, че тези, които са директно виновни за случилото се с него, няма да бъдат осъдени и няма изгледи за обективен развой, който да удовлетвори потърпевшите и да им върне възприятието за правдивост “, написа в заключението вещото лице.
Съдия Желявска пък приема за потвърдени дейностите и бездействията на прокуратурата, които опонират на главния принцип в Европейската спогодба за правата на индивида за разглеждане и решение на делото в рационален период.
„ В резултат на това, ищецът Халибрям Дикме е понесъл неимуществените вреди, в детайли разказани нагоре, потвърдени със заключението на съдебно-психологическата експертиза и показанията на двамата разпитани очевидци в хода на производството “, написа съдът, само че преценя, че справедливото обезщетение е 70 000 лв., а не 100 000 лв., колкото е изискал Дикме.
Решението не е дефинитивно и може да бъде обжалвано пред Софийския апелативен съд.