Покъртителната изповед на звезда на Ман Юнайтед
Бившият съотборник на Димитър Бербатов в Манчестър Юнайтед - Луиш Нани, описа трогателна история за своето детство и за това по какъв начин е станал футболист. Португалецът изля душата си пред "The Players Tribune ".
Разказът на Нани:
"Цялата тази история стартира, тъй като гладувахме.
Един ден, когато още бях доста дребен, се убедих, че Бог е решил от мен да излезе футболист. Живеех с майка си и осем от братята и сестрите ми в къща със единствено едно спално помещение, през дупките на пода пълзяха плъхове и гущери.
Нямахме нищо за ястие.
Борехме се да оцелеем.
И тогава един от по-големите ми братя измисли метод, с помощта на който да хапнем нещо гратис.
Но преди да ви опиша какво се случи, ми се коства вярно да обясня по какъв начин се озовахме в онази обстановка. Няколко години по-рано, когато бях на седем, живеехме в къща, напълно направена от дърво, която татко ми беше построил. Покривът течеше, само че го залепяхме с тиксо, когато валеше. Един ден татко ми събра задоволително пари, с цел да ни построи същинска къща.
Но преди да я приключи, трябваше да пътува до Кабо Верде, откъдето са и двамата ми родители.
Мислех си, че ще отсъства единствено няколко седмици, само че минаха месеци и той все по този начин не се прибираше.
Не знаех какво се е случило. Той имаше още няколко синове там, по тази причина си помислих, че може и да е останал при тях. Обичах го прекалено много, с цел да му се нервирам.
Но в негово неявяване за майка ми стана извънредно мъчно.
Тя имаше четири дъщери и петима синове, от които аз бях най-малкият. Имаше много деца, за които да се грижи. Живеехме в спокоен квартал на Амадора, град наоколо до Лисабон. Но на пет минути от нас - в Санта Филомена, имаше общински жилища, където се случваха всевъзможни неприятни неща. Районът беше много мултикултурен - в него живееха хора от Кабо Верде, от Ангола и роми, които постоянно се спречкваха между тях.
Често в квартала идваха полицейски коли и коли за спешна помощ. От време на време се чуваше и че някой е бил убит. Но майка ми не се опасяваше. Ако някой дръзнеше да ме допре, тя щеше да го смачка. Наричахме я mae galinha (майка орлица - в свободен превод), тъй като бе подготвена постоянно да ни отбрани.
Правеше всичко допустимо, с цел да ни изхранва. През деня работеше в пожарната, а вечер - като певица в един ресторант. Но едвам свързваше двата края и след няколко години си откри нов другар. Все още живеехме в огромната къща, която татко ми стартира да строи, само че новият ѝ другар искаше да отидем да живеем при него. Той искаше да живеем в неговата къща, която беше отвратителна! Тъй като искахме да останем дружно, трябваше да се преместим. 10 души деляхме една спалня, една всекидневна, една кухня и една тоалетна. Аз трябваше да дремя на канапето.
Впоследствие свикнахме с плъховете и гущерите. Невероятно е към какви неща можеш да се адаптираш, когато си дете.
Но това, на което не можеш да свикнеш, е гладът.
Гладът е сложен за пояснение. Хората непрекъснато съжаляват децата в Африка. Да, резултатът от глада е изтъкнат, само че би трябвало да го изпиташ. Представете си по какъв начин устата ви е пресъхнала, до момента в който стомахът ви крещи по какъв начин болката от глада е толкоз голяма, като че ли някой те реже с нож.
Често ми се случваше да го изпитвам.
Предполагам, че единственото позитивно от глада е, че те кара да търсиш решение.
Един ден един от братята ми - Пауло Роберто, изскочи с концепция. Мисля, че бях на към 10 тогава. Брат ми беше с пет години по-голям от мен, тъй че се беше трансформирал в нещо като втори татко за мен. Учеше ме на всичко, което знаеше. И един ден предложи да отидем в квартала на богатите в Лисабон и да стартираме да молим за храна.
Не бях сигурен. Дали в действителност можеше да бъде толкоз елементарно? Но Пауло чудесно знаеше, че тези хора могат да си разрешат да разделят залъка си, че и повече. И беше прав. Не можех да допускам. Дадоха ни самун, чорба и бисквити. Някои даже ни поканиха в домовете си. Дадоха ни и пари сами да си купим още храна. Дори успяхме да завържем няколко нови другарства.
Мисля, че ни харесваха, тъй като бяхме почтени и не крадяхме, а молехме.
Един ден с Пауло играехме футбол и забелязахме Pizza Hut. Когато ги помолихме за храна, ни дадоха отговор, че нямат за нас. Но тъкмо когато излизахме, една жена ни настигна: "Ей! Ехо, ехтене, ехтене! Изчакайте секунда! "
Две минути по-късно излезе с една пица, която беше направена наскоро.
Ле-ле, дребосъче, тази пица... беше толкоз вкусна!
Ако не познавате същинския апетит, ще си помислите, че пресилвам. Но в случай че сте го изпитвали, знаете, че ви описвам истината, когато кажа, че към момента чувствам усета на онази пица.
Жената ни попита какво вършим. С брат ми отговорихме, че просто играем футбол. Тогава, по някаква причина, тя ни сподели да се върнем още веднъж на идващия ден. Искала да ни види по какъв начин играем.
Така и направихме. Веднъж щом видя брат ми в деяние, незабавно сподели: "Еха, ти доста добър! "
След това добави: "Слушайте, имам другар, който е професионален футболист. Може би той ще може да ви помогне. "
Приятелят ѝ беше Марко Аурелио. Той съумя да уреди Пауло да стартира тренировки в Спортинг Лисабон. И по този начин, в един миг брат ми молеше за пица, а в идващия получи опция за проби в един от най-големите клубове в Португалия! Не е неприятно, нали!!!
Това беше опция, която получаваш един път в живота си. Но Пауло закъсня за тренировките с цялостен месец!
Наистина, почтено ви споделям.
Не с час. Не с 20 минути. С МЕСЕЦ!!!
Пауло беше доста друг от мен. Той беше по-добрият футболист, без подозрение, само че не мислеше вярно. Вече бе попаднал в неприятна компания. Бе почнал и да пуши. След като не се появи в точния момент, отиде да тренира в Спарта Ротердам в Нидерландия, само че по този начин и нямаше постоянството да стане експерт.
Когато разбрах, че е пропилял шанса си да заиграе в Спортинг, осъзнах, че Бог е избрал мен да устоявам фамилията ни и е желал от мен да стана футболист.
На всичките ми братя им липсваше нещо, което можеше да ги задържи на верния път: дисциплинираност. отдаденост и оптимизъм.
По някаква причина, аз притежавах всичко това.
Убеден съм и че Бог ме е обкръжил с верните хора по пътя ми. Първият от тях е Сабино, който ме води на първата ми подготовка, когато бях на седем. Потърсих у дома някакви облекла за подготовка, само че открих единствено някакви остарели къси панталони за тичане. Облякох си дънките, сложих и една риза, след което обух кожените си обувки - такива, с които вървиш на купони. Излязох, а на открито валеше из ведро. Сабино ми беше споделил да хвана влака, само че нямах пари за билет, по тази причина бягах по целия път.
Когато дойдох на подготвителното игрище, се съблякох по къси панталони и влязох на терена. Останалите деца ми се смееха поради външния това, което бях облякъл, само че когато започнахме да играем, което не беше елементарно, тъй като теренът беше чакълен и подгизнал от дъжда, започнах да дриблирам около останалите и БАМ! Гол. Стрелях отдалече. БАМ! Още един. Накрая един от треньорите ме хвана за ръката.
Каза ми: "Ей, ти! Ела тук. Кой си ти? Как пристигна тук? "
Отговорих му, че съм тичал по целия път.
Той единствено поклати главата си. "Ела на следващия ден, момче. Ще ти дадем същинска екипировка. "
Следващият човек, с който Бог ме срещна по пътя ми, бе Мустафа. Спомняте ли си за Санта Филомена - общинските жилища, които бяха единствено на пет минути от нашия квартал? В средата на тази зона имаше игрище за футбол на дребни малки врати, където всички играеха. Мустафа живееше на върха на хълма, тъкмо до игрището. Той беше възрастен мъж от Африка, който непрекъснато ни гледаше през прозореца си. Често идваше при нас и ни показваше по какъв начин да вършим разнообразни неща. Обясняваше ни: "Не! Трябва да подаваш по този метод! "
Повечето от децата му се дразнеха и като го видеха, постоянно споделяха: "О, не, отново ли този... " Но аз желаех да се изучавам от Мустафа. Той знаеше доста неща. Никога не ме наричаше Нани - с прякора, който ми дадоха сестрите ми, тъй като им звучало благо. Не. За Мустафа аз постоянно бях Луиш.
"Не, Луиш! Използвай вътрешната част на крайници си. Вътрешната! "
Не след дълго Мустафа събра няколко деца в един тим и стартира да провежда мачове сред тимове от другите групички в квартала. Спомням си, че децата от Санта Филомена бяха доста здрави. Но Пабло ме беше научил по какъв начин да оставам жив на улицата. Той беше голям. Стряскаше всички. Веднъж едно момче се опита да ме нервира, по тази причина споделих на Пауло: "Виждаш ли оня там? Той ме закача. "
Тогава Пауло отиде при него и го зашлеви право през лицето!
С мен също беше доста непоколебим. Винаги ме биеше, когато правех бели. Но нямаше да оцелея без него, тъй като той ме пазеше от неприятните неща - неща, на които самият той не съумя да устои. Когато бях на 10, аз не пушех като доста от връстниците ми. Вече играех за тим, който се споделяше Реал Масама.
Отборът също беше благословия. Ходех на тренировки с градския превоз. Возех се без билет, тъй като нямах пари да си купя. Когато контрольорите ме хващаха, ми споделяха: "Не го прави още веднъж, момче. "
Аз отговарях просто: "Добре, няма проблеми. "
И на идващия ден го правех още веднъж.
По-късно треньорите започнаха да ми дават пари за билети. Даваха ми и храна, тъй като виждаха, че не се храня задоволително у дома. Някои от съотборниците ми ми подаряваха облекла, други ме приютяваха в къщите си за по към седмица.
За благополучие, фамилията ни най-сетне се реалокира от къщата с плъховете и гущерите. Въпреки че на мен към този момент не му пукаше къде пребивавам. Аз просто желаех да играя.
Моят дом беше калното игрище.
Бях захласнат. Ставах в седем сутринта и отивах да върша спринтове. Тренирах самичък в дъжда удари както с левия, по този начин и с десния крайник. Мустафа ме хвалеше пред останалите: "Я го вижте това хлапе. Не яде. Не пие. Само тренира. Не се интересува от нищо друго. "
Изведнъж станах толкоз добър, че започнаха да ме спрягат за топ тимовете. "Спортинг те желае! Бенфика те желае! " Всяка година споделяха едно и също, само че нищо не се случваше. Тогава, през 2003-та, когато бях на 16, един другар ми сподели: "Нани, би трябвало да отидеш в различен тим скоро. Не съм чувал Спортинг или Бенфика да взимат някой над 17 години. "
Беше прав. По това време се радвах на страховит сезон с Реал Масама. Бях отбелязал 22 гола. Преди последния ни мач за сезона, един прочут треньор ме уреди да упражнявам с Бенфика. Там един от треньорите ми сподели: "Нани, кажи на треньора си в Реал Масама да те пусне да играеш в неделя. Някой от Бенфика ще пристигна да те гледа. "
Бях на седмото небе. Проблемът беше, че към този момент бяхме спечелили шампионата си и треньорът искаше да даде късмет на момчета, които не са играли доста през акцията. Затова започнах да го апелирам да играя.
Той ме попита: "Защо? Нали към този момент спечелихме... "
"Да, само че ще дойдат да ме гледат от Бенфика! ", отговорих аз.
Той стартира да мисли, а аз крещях: "МОЛЯ ТЕ! МОЛЯ ТЕ! МОЛЯ ТЕ! "
Накрая той се съгласи: "Добре! Но ще играеш единствено първото полувреме и това е! "
Когато стартира мачът, бях прекомерно нервозен. Нищо не ми се получаваше. Но три минути преди почивката получих топката в средата на терена, прекосих през всички играчи на противниковия тим, след което потанцувах и към вратаря, преди да вкарам. Всички по трибуните станаха и ме приветстваха. Помислих си, че това е голът, който ще ме избави.
След мача един от шефовете на нашия клуб пристигна и ми сподели: "Да знаеш, Нани... никой от Бенфика не пристигна през днешния ден. "
МОЛЯ?!?
Най-лошото беше, че той не се майтапеше. Бях сломен. Едва не се разплаках. Загубих вкус. Но единствено няколко дни по-късно той още веднъж пристигна при мен с писмо. Изненадааа!
В плика имаше покана от Спортинг да упражнявам с тима в границите на две седмици. Веднага благодарих на Бог.
Винаги съм чувствал, че някой от горната страна се грижи за мен. Сякаш Бог бе поставил ръка на рамото ми. Дори в най-трудните ми моменти, той намираше метод да оправи нещата.
В края на лятото на 2003-та започнах да упражнявам със Спортинг. Но упражнявах и с Бенфика, тъй като оня треньор още веднъж ми беше разрешил да се сготвям с тима. Беше налудничаво: в понеделник упражнявах с един то най-големите тимове в Лисабон, а в сряда и четвъртък - с другия.
След края на пробния интервал в Спортинг един от треньорите, който беше преподавател по физическо в моето учебно заведение, ми сподели, че няма по какъв начин да ме задържат. Но добави, че може да отпътува с тима за предсезонната подготовка.
Сигурно доста играчи биха си споделили: "Вървете по дяволите! Ако няма да ме вземете, за какво да упражнявам с вас? " Но аз познавах този човек. Не желаех да му сътворявам проблеми. Затова одобрих поканата. А след края на лятото получих известие: "Утре в 10 да си на линия! "
Интересното беше, че получих същото известие и от Бенфика.
Отговорих с "добре " и на двете.
Вече беше пристигнало време за същинската подготовка, по тази причина нямаше по какъв начин да продължа да упражнявам с двата тима. Може би трябваше да избера Бенфика - оттова най-малко не бяха ме отхвърляли. Но имах доста другари в Спортинг, познавах и треньора. Затова отидох там, а на шампионата в края на лятната подготовка играх сносно. Два дни по-късно треньорът ме похвали: "Нани, постоянно съм знаел, че ще останеш с нас. "
След като подписах със Спортинг през лятото на 2003-та, всичките ми финансови проблеми изчезнаха. Дори съумях да отида до Кабо Верде, където открих татко ми. Имал някакви проблеми с документите си, поради което не му разрешили да се върне назад в Португалия и в къщата ни в Амадора. Помогнах му да се оправи, с цел да може да идва да ме посещава, когато изиска. Това значеше доста за мен.
Но към момента имах един проблем. Бях прекомерно слабоват, с цел да се трансформира в суперзвезда.
Беше много тъпо. Не можех да подвигна даже 20 кг. Затова в идващите две години живеех във фитнеса. И се трансфорах в крило, което имаше както мощ, по този начин и мощност. През 2005-а дебютирах в първия тим.
Само две години по-късно вестниците започнаха да ме пращат в най-големите тимове в света.
Малко от тях обаче включваха Манчестър Юнайтед. Но сътрудникът ми - Жорже Мендеш, написа имената на всички клубове, които ме желаеха, и сподели: "Виж. За мен, най-хубавият тим, който можеш да избереш, е този. "
И уточни Ман Юнайтед.
"Говорих със сър Алекс Фъргюсън и той желае да те развие по същия метод, по който го направи с Кристиано. "
Преди да се осъзная, към този момент бях почнал да си диря къща в Манчестър.
В началото трябваше да отседна в хотел, само че Жорже ме попита дали не желая да заживея при Кристиано. Жорже беше и негов сътрудник, а Кристиано живееше самичък. Затова дружно с Андерсон, който също преди малко бе дошъл в Манчестър, се пренесохме при него.
Тримата си живяхме ужасно. И тримата бяхме млади момчета, които говорехме един и същи език и непрекъснато се забавлявахме. Кристиано имаше басейн, маса за тенис и тенис корт - всеки ден си организирахме надпревари по нещо. Веднъж даже пристигна Карлош Кейрош - помощникът на сър Алекс, и си организирахме викторина. Двамата с Роналдо давахме секрети отговори, само че аз знаех, че моят е верният. И знаете ли какво направи Кейрош? Опита се да подмени отговора на Кристиано, че да излезе и той прав. Смях!
Така беше постоянно с Кристиано. Той не приемаше загубата. Никога!
Но всички харесвахме това му качество и научихме доста от него. Когато с Андерсон напуснахме къщата му, и двамата също към този момент бяхме станали алергични към загубата.
В началото се плашех от тренировките в Ман Юнайтед. Нивото беше доста високо и знаех, че би трябвало бързо да се изучавам. Ако не показваш напредък всеки ден, е свършено с теб. Така беше в Манчестър.
Сър Алекс ми беше като татко. Рио Фърдинанд и Райън Гигс непрекъснато ми даваха препоръки. Сприятелих се с Антонио Валенсия, Фабио и Рафаел, Кристиано, Андерсон и още доста други. Но индивидът, с който споделях най-вече, беше Патрис Евра. Той ми беше като брат.
Имаше един интервал, в който не се представях добре. Феновете не бяха удовлетворени от мен, сър Алекс също. Аз се дразнех на себе си. Един ден избухнах в сълзи. Затова отидох при Пат, който се възстановяваше до джакузито на подготвителната база, и започнах да изливам тъгата си.
"Пат, за какво работата в тренировките ми не се отплаща? Пат, за какво съдиите постоянно са срещу мен? - започнах да го запитвам, само че скоро самичък взех решение да оправя нещата. - Пат, всичко ще бъде наред! Знам какъв брой съм мощен! Сега ще им покажа! "
Пат единствено стоеше и слушаше. След което стана, прегърна ме и сподели: "Знам. Знам. Феновете още веднъж ще те обикнат. Скоро още веднъж ще вкарваш голове. Ти си един от най-хубавите, които съм виждал, Нани. Нямам подозрение в това. Без подозрение! "
Около седмица по-късно означих необикновен гол против Челси. Изведнъж, играех най-хубавия футбол в живота си. Всички бяха щастливи. Върна си увереността.
Малко по-късно Пат пристигна при мен, погледна ме в очите и сподели: "Това е моето момче! "
Това беше страховит миг.
Знам, че през днешния ден не доста ще ме схванат, тъй като постоянно демонстрирам страстите си. Ако не съм благополучен, ще го покажа. Но аз желая да бъда подобен. Не желая да се трансформирам. Някои хора, когато тръгнат от нищото и стигнат върха, се трансформират. А аз постоянно съм си повтарял: "Денят, в който забравиш кой си, си приключен. "
В прочут смисъл, аз към момента съм момчето, което спи с плъховете и гущерите. Все още съм това седемгодишно хлапе, което се появи на подготовка с кожени обувки и закопчана догоре риза.
Аз съм същото момче, което чукаше по хорските порти, с цел да моли за храна.
И съм признателен за това, тъй като по този начин открих кариерата си, която ми е дала толкоз доста. Пътят ми бе много дълъг, само че знам, че Бог е възнамерявал всяка стъпка.
Пътят ми бе посипан от прекалено много съвпадения, които надали са се случили инцидентно.
И в случай че към момента не ми вярвате, имам една последна история за вас.
Когато бях на 12, с нашия квартален тим, в който бяхме с приятеля ми Сабино, а треньор ни беше Мустафа, играехме в един доста рисков квартал, наименуван Байро 6 де Майо. Когато пристигнахме, служители на реда с пушки започнаха да търсят нещо. Съперниците ни бяха по-големи от нас с по две-три години. Когато мачът стартира, се чуваха крясъци: "Целете се в краката им! По-силно! "
Бях изплашен. Всички бяхме уплашени.
Те вкараха един, след това още един и още един... На почивката водеха с 9:2.
Когато започнахме анализа на почивката, всеки се оплакваше от другия.
"Трябва да бягаш повече! "
"Пич, на мен ли приказваш? Пребледнял си от боязън! "
"Ти също! "
Но Мустафа ни сподели: "Момчета, малко по-спокойно. Ще спечелим този мач. Просто се отпуснете. "
Всички си поемем надълбоко въздух.
След което той се обърна към мен и Сабино: "Сабино, Луиш, починете малко. Ще влезете скоро отново. "
Така стартира второто полувреме и ние заиграхме по-добре. Бяхме малко нервни, само че речта на Мустафа си свърши работата. След като със Сабино още веднъж влязохме на терена, започнахме да бележим. Съвсем скоро атмосферата се промени. Страхът ни се изпари. Започнахме да вършим трикове, да им я мушкаме сред краката. А хората към терена не спираха да повтарят: "Еха, видя ли го това? Тези момчета в действителност са положителни! "
И започнаха да викат за нас!
Поехме цялостен надзор върху мача. Някои от девойките към терена даже започнаха да ни носят вода. Тогава в действителност се усещах неосъществим!
Спечелихме мача с 16:12.
След края всички влязоха на терена и бяха като омагьосани. "Ле-ле! Ле-ле! Тези момчета са невероятни! Невероятни! " Тогава едно момиче пристигна с лист и писалка при мен.
Погледнах я и си помислих: "Какво да върша в този момент? "
Мустафа изкрещя: "Подпиши! Подпиши! "
"Какво да подписвам? ", попитах аз, а Мустафа отговори: "Напиши името си, бе! "
Така и направих. Тогава Мустафа постави ръка на рамото ми и сподели: "Късметлийка е тя. След няколко години този подпис ще коства доста пари. "
Но за първи път Мустафа грешеше.
Защото се бях подписал просто с Луиш ".
Превод: Webcafe
.native-ad-suggested-news { position: relative; margin-bottom: 40px; width: 100%; padding: 20px 0; border-top: 1px solid #e7e7e7; border-bottom: 1px solid #e7e7e7; }.native-ad-suggested-news h2,.native-ad-suggested-news h2 a { font-weight: normal; margin-bottom: 10px; font-family: `Roboto Slab`,serif; color: #000!important; }.native-ad-suggested-news h2 { margin-bottom: 10px; }.native-ad-suggested-news.img-responsive { width: 100%; }.native-ad-suggested-news.img-wrapper { overflow: hidden; }.native-ad-suggested-news.native-ad { display: block; width: auto; height: 18px; background: #ffffff; float: left; bottom: 0; }.native-ad-suggested-news.ad-link { display: inline-block; float: right; margin-right: 4px; line-height: 8px; font-family: Roboto,sans-serif; font-size: 12px; line-height: 10px; color: #777; }.native-ad-suggested-news.barcode { display: inline-block; float: left; width: 13px; height: 10px; margin-right: 5px; border-radius: 0; max-width: 13px!important; }.video-bellow-article { position: relative; display: block; } function showNative(obj) { setTimeout(function () { if ($( ".suggested-news " ).length > 0) { var nativeAdNumber = $(`.suggested-news`).children().length; var movedFirstRowArticle; var nativeAdd = $(`` + `` + `` + `` + `` + `
` + `` + `` + `
Разказът на Нани:
"Цялата тази история стартира, тъй като гладувахме.
Един ден, когато още бях доста дребен, се убедих, че Бог е решил от мен да излезе футболист. Живеех с майка си и осем от братята и сестрите ми в къща със единствено едно спално помещение, през дупките на пода пълзяха плъхове и гущери.
Нямахме нищо за ястие.
Борехме се да оцелеем.
И тогава един от по-големите ми братя измисли метод, с помощта на който да хапнем нещо гратис.
Но преди да ви опиша какво се случи, ми се коства вярно да обясня по какъв начин се озовахме в онази обстановка. Няколко години по-рано, когато бях на седем, живеехме в къща, напълно направена от дърво, която татко ми беше построил. Покривът течеше, само че го залепяхме с тиксо, когато валеше. Един ден татко ми събра задоволително пари, с цел да ни построи същинска къща.
Но преди да я приключи, трябваше да пътува до Кабо Верде, откъдето са и двамата ми родители.
Мислех си, че ще отсъства единствено няколко седмици, само че минаха месеци и той все по този начин не се прибираше.
Не знаех какво се е случило. Той имаше още няколко синове там, по тази причина си помислих, че може и да е останал при тях. Обичах го прекалено много, с цел да му се нервирам.
Но в негово неявяване за майка ми стана извънредно мъчно.
Тя имаше четири дъщери и петима синове, от които аз бях най-малкият. Имаше много деца, за които да се грижи. Живеехме в спокоен квартал на Амадора, град наоколо до Лисабон. Но на пет минути от нас - в Санта Филомена, имаше общински жилища, където се случваха всевъзможни неприятни неща. Районът беше много мултикултурен - в него живееха хора от Кабо Верде, от Ангола и роми, които постоянно се спречкваха между тях.
Често в квартала идваха полицейски коли и коли за спешна помощ. От време на време се чуваше и че някой е бил убит. Но майка ми не се опасяваше. Ако някой дръзнеше да ме допре, тя щеше да го смачка. Наричахме я mae galinha (майка орлица - в свободен превод), тъй като бе подготвена постоянно да ни отбрани.
Правеше всичко допустимо, с цел да ни изхранва. През деня работеше в пожарната, а вечер - като певица в един ресторант. Но едвам свързваше двата края и след няколко години си откри нов другар. Все още живеехме в огромната къща, която татко ми стартира да строи, само че новият ѝ другар искаше да отидем да живеем при него. Той искаше да живеем в неговата къща, която беше отвратителна! Тъй като искахме да останем дружно, трябваше да се преместим. 10 души деляхме една спалня, една всекидневна, една кухня и една тоалетна. Аз трябваше да дремя на канапето.
Впоследствие свикнахме с плъховете и гущерите. Невероятно е към какви неща можеш да се адаптираш, когато си дете.
Но това, на което не можеш да свикнеш, е гладът.
Гладът е сложен за пояснение. Хората непрекъснато съжаляват децата в Африка. Да, резултатът от глада е изтъкнат, само че би трябвало да го изпиташ. Представете си по какъв начин устата ви е пресъхнала, до момента в който стомахът ви крещи по какъв начин болката от глада е толкоз голяма, като че ли някой те реже с нож.
Често ми се случваше да го изпитвам.
Предполагам, че единственото позитивно от глада е, че те кара да търсиш решение.
Един ден един от братята ми - Пауло Роберто, изскочи с концепция. Мисля, че бях на към 10 тогава. Брат ми беше с пет години по-голям от мен, тъй че се беше трансформирал в нещо като втори татко за мен. Учеше ме на всичко, което знаеше. И един ден предложи да отидем в квартала на богатите в Лисабон и да стартираме да молим за храна.
Не бях сигурен. Дали в действителност можеше да бъде толкоз елементарно? Но Пауло чудесно знаеше, че тези хора могат да си разрешат да разделят залъка си, че и повече. И беше прав. Не можех да допускам. Дадоха ни самун, чорба и бисквити. Някои даже ни поканиха в домовете си. Дадоха ни и пари сами да си купим още храна. Дори успяхме да завържем няколко нови другарства.
Мисля, че ни харесваха, тъй като бяхме почтени и не крадяхме, а молехме.
Един ден с Пауло играехме футбол и забелязахме Pizza Hut. Когато ги помолихме за храна, ни дадоха отговор, че нямат за нас. Но тъкмо когато излизахме, една жена ни настигна: "Ей! Ехо, ехтене, ехтене! Изчакайте секунда! "
Две минути по-късно излезе с една пица, която беше направена наскоро.
Ле-ле, дребосъче, тази пица... беше толкоз вкусна!
Ако не познавате същинския апетит, ще си помислите, че пресилвам. Но в случай че сте го изпитвали, знаете, че ви описвам истината, когато кажа, че към момента чувствам усета на онази пица.
Жената ни попита какво вършим. С брат ми отговорихме, че просто играем футбол. Тогава, по някаква причина, тя ни сподели да се върнем още веднъж на идващия ден. Искала да ни види по какъв начин играем.
Така и направихме. Веднъж щом видя брат ми в деяние, незабавно сподели: "Еха, ти доста добър! "
След това добави: "Слушайте, имам другар, който е професионален футболист. Може би той ще може да ви помогне. "
Приятелят ѝ беше Марко Аурелио. Той съумя да уреди Пауло да стартира тренировки в Спортинг Лисабон. И по този начин, в един миг брат ми молеше за пица, а в идващия получи опция за проби в един от най-големите клубове в Португалия! Не е неприятно, нали!!!
Това беше опция, която получаваш един път в живота си. Но Пауло закъсня за тренировките с цялостен месец!
Наистина, почтено ви споделям.
Не с час. Не с 20 минути. С МЕСЕЦ!!!
Пауло беше доста друг от мен. Той беше по-добрият футболист, без подозрение, само че не мислеше вярно. Вече бе попаднал в неприятна компания. Бе почнал и да пуши. След като не се появи в точния момент, отиде да тренира в Спарта Ротердам в Нидерландия, само че по този начин и нямаше постоянството да стане експерт.
Когато разбрах, че е пропилял шанса си да заиграе в Спортинг, осъзнах, че Бог е избрал мен да устоявам фамилията ни и е желал от мен да стана футболист.
На всичките ми братя им липсваше нещо, което можеше да ги задържи на верния път: дисциплинираност. отдаденост и оптимизъм.
По някаква причина, аз притежавах всичко това.
Убеден съм и че Бог ме е обкръжил с верните хора по пътя ми. Първият от тях е Сабино, който ме води на първата ми подготовка, когато бях на седем. Потърсих у дома някакви облекла за подготовка, само че открих единствено някакви остарели къси панталони за тичане. Облякох си дънките, сложих и една риза, след което обух кожените си обувки - такива, с които вървиш на купони. Излязох, а на открито валеше из ведро. Сабино ми беше споделил да хвана влака, само че нямах пари за билет, по тази причина бягах по целия път.
Когато дойдох на подготвителното игрище, се съблякох по къси панталони и влязох на терена. Останалите деца ми се смееха поради външния това, което бях облякъл, само че когато започнахме да играем, което не беше елементарно, тъй като теренът беше чакълен и подгизнал от дъжда, започнах да дриблирам около останалите и БАМ! Гол. Стрелях отдалече. БАМ! Още един. Накрая един от треньорите ме хвана за ръката.
Каза ми: "Ей, ти! Ела тук. Кой си ти? Как пристигна тук? "
Отговорих му, че съм тичал по целия път.
Той единствено поклати главата си. "Ела на следващия ден, момче. Ще ти дадем същинска екипировка. "
Следващият човек, с който Бог ме срещна по пътя ми, бе Мустафа. Спомняте ли си за Санта Филомена - общинските жилища, които бяха единствено на пет минути от нашия квартал? В средата на тази зона имаше игрище за футбол на дребни малки врати, където всички играеха. Мустафа живееше на върха на хълма, тъкмо до игрището. Той беше възрастен мъж от Африка, който непрекъснато ни гледаше през прозореца си. Често идваше при нас и ни показваше по какъв начин да вършим разнообразни неща. Обясняваше ни: "Не! Трябва да подаваш по този метод! "
Повечето от децата му се дразнеха и като го видеха, постоянно споделяха: "О, не, отново ли този... " Но аз желаех да се изучавам от Мустафа. Той знаеше доста неща. Никога не ме наричаше Нани - с прякора, който ми дадоха сестрите ми, тъй като им звучало благо. Не. За Мустафа аз постоянно бях Луиш.
"Не, Луиш! Използвай вътрешната част на крайници си. Вътрешната! "
Не след дълго Мустафа събра няколко деца в един тим и стартира да провежда мачове сред тимове от другите групички в квартала. Спомням си, че децата от Санта Филомена бяха доста здрави. Но Пабло ме беше научил по какъв начин да оставам жив на улицата. Той беше голям. Стряскаше всички. Веднъж едно момче се опита да ме нервира, по тази причина споделих на Пауло: "Виждаш ли оня там? Той ме закача. "
Тогава Пауло отиде при него и го зашлеви право през лицето!
С мен също беше доста непоколебим. Винаги ме биеше, когато правех бели. Но нямаше да оцелея без него, тъй като той ме пазеше от неприятните неща - неща, на които самият той не съумя да устои. Когато бях на 10, аз не пушех като доста от връстниците ми. Вече играех за тим, който се споделяше Реал Масама.
Отборът също беше благословия. Ходех на тренировки с градския превоз. Возех се без билет, тъй като нямах пари да си купя. Когато контрольорите ме хващаха, ми споделяха: "Не го прави още веднъж, момче. "
Аз отговарях просто: "Добре, няма проблеми. "
И на идващия ден го правех още веднъж.
По-късно треньорите започнаха да ми дават пари за билети. Даваха ми и храна, тъй като виждаха, че не се храня задоволително у дома. Някои от съотборниците ми ми подаряваха облекла, други ме приютяваха в къщите си за по към седмица.
За благополучие, фамилията ни най-сетне се реалокира от къщата с плъховете и гущерите. Въпреки че на мен към този момент не му пукаше къде пребивавам. Аз просто желаех да играя.
Моят дом беше калното игрище.
Бях захласнат. Ставах в седем сутринта и отивах да върша спринтове. Тренирах самичък в дъжда удари както с левия, по този начин и с десния крайник. Мустафа ме хвалеше пред останалите: "Я го вижте това хлапе. Не яде. Не пие. Само тренира. Не се интересува от нищо друго. "
Изведнъж станах толкоз добър, че започнаха да ме спрягат за топ тимовете. "Спортинг те желае! Бенфика те желае! " Всяка година споделяха едно и също, само че нищо не се случваше. Тогава, през 2003-та, когато бях на 16, един другар ми сподели: "Нани, би трябвало да отидеш в различен тим скоро. Не съм чувал Спортинг или Бенфика да взимат някой над 17 години. "
Беше прав. По това време се радвах на страховит сезон с Реал Масама. Бях отбелязал 22 гола. Преди последния ни мач за сезона, един прочут треньор ме уреди да упражнявам с Бенфика. Там един от треньорите ми сподели: "Нани, кажи на треньора си в Реал Масама да те пусне да играеш в неделя. Някой от Бенфика ще пристигна да те гледа. "
Бях на седмото небе. Проблемът беше, че към този момент бяхме спечелили шампионата си и треньорът искаше да даде късмет на момчета, които не са играли доста през акцията. Затова започнах да го апелирам да играя.
Той ме попита: "Защо? Нали към този момент спечелихме... "
"Да, само че ще дойдат да ме гледат от Бенфика! ", отговорих аз.
Той стартира да мисли, а аз крещях: "МОЛЯ ТЕ! МОЛЯ ТЕ! МОЛЯ ТЕ! "
Накрая той се съгласи: "Добре! Но ще играеш единствено първото полувреме и това е! "
Когато стартира мачът, бях прекомерно нервозен. Нищо не ми се получаваше. Но три минути преди почивката получих топката в средата на терена, прекосих през всички играчи на противниковия тим, след което потанцувах и към вратаря, преди да вкарам. Всички по трибуните станаха и ме приветстваха. Помислих си, че това е голът, който ще ме избави.
След мача един от шефовете на нашия клуб пристигна и ми сподели: "Да знаеш, Нани... никой от Бенфика не пристигна през днешния ден. "
МОЛЯ?!?
Най-лошото беше, че той не се майтапеше. Бях сломен. Едва не се разплаках. Загубих вкус. Но единствено няколко дни по-късно той още веднъж пристигна при мен с писмо. Изненадааа!
В плика имаше покана от Спортинг да упражнявам с тима в границите на две седмици. Веднага благодарих на Бог.
Винаги съм чувствал, че някой от горната страна се грижи за мен. Сякаш Бог бе поставил ръка на рамото ми. Дори в най-трудните ми моменти, той намираше метод да оправи нещата.
В края на лятото на 2003-та започнах да упражнявам със Спортинг. Но упражнявах и с Бенфика, тъй като оня треньор още веднъж ми беше разрешил да се сготвям с тима. Беше налудничаво: в понеделник упражнявах с един то най-големите тимове в Лисабон, а в сряда и четвъртък - с другия.
След края на пробния интервал в Спортинг един от треньорите, който беше преподавател по физическо в моето учебно заведение, ми сподели, че няма по какъв начин да ме задържат. Но добави, че може да отпътува с тима за предсезонната подготовка.
Сигурно доста играчи биха си споделили: "Вървете по дяволите! Ако няма да ме вземете, за какво да упражнявам с вас? " Но аз познавах този човек. Не желаех да му сътворявам проблеми. Затова одобрих поканата. А след края на лятото получих известие: "Утре в 10 да си на линия! "
Интересното беше, че получих същото известие и от Бенфика.
Отговорих с "добре " и на двете.
Вече беше пристигнало време за същинската подготовка, по тази причина нямаше по какъв начин да продължа да упражнявам с двата тима. Може би трябваше да избера Бенфика - оттова най-малко не бяха ме отхвърляли. Но имах доста другари в Спортинг, познавах и треньора. Затова отидох там, а на шампионата в края на лятната подготовка играх сносно. Два дни по-късно треньорът ме похвали: "Нани, постоянно съм знаел, че ще останеш с нас. "
След като подписах със Спортинг през лятото на 2003-та, всичките ми финансови проблеми изчезнаха. Дори съумях да отида до Кабо Верде, където открих татко ми. Имал някакви проблеми с документите си, поради което не му разрешили да се върне назад в Португалия и в къщата ни в Амадора. Помогнах му да се оправи, с цел да може да идва да ме посещава, когато изиска. Това значеше доста за мен.
Но към момента имах един проблем. Бях прекомерно слабоват, с цел да се трансформира в суперзвезда.
Беше много тъпо. Не можех да подвигна даже 20 кг. Затова в идващите две години живеех във фитнеса. И се трансфорах в крило, което имаше както мощ, по този начин и мощност. През 2005-а дебютирах в първия тим.
Само две години по-късно вестниците започнаха да ме пращат в най-големите тимове в света.
Малко от тях обаче включваха Манчестър Юнайтед. Но сътрудникът ми - Жорже Мендеш, написа имената на всички клубове, които ме желаеха, и сподели: "Виж. За мен, най-хубавият тим, който можеш да избереш, е този. "
И уточни Ман Юнайтед.
"Говорих със сър Алекс Фъргюсън и той желае да те развие по същия метод, по който го направи с Кристиано. "
Преди да се осъзная, към този момент бях почнал да си диря къща в Манчестър.
В началото трябваше да отседна в хотел, само че Жорже ме попита дали не желая да заживея при Кристиано. Жорже беше и негов сътрудник, а Кристиано живееше самичък. Затова дружно с Андерсон, който също преди малко бе дошъл в Манчестър, се пренесохме при него.
Тримата си живяхме ужасно. И тримата бяхме млади момчета, които говорехме един и същи език и непрекъснато се забавлявахме. Кристиано имаше басейн, маса за тенис и тенис корт - всеки ден си организирахме надпревари по нещо. Веднъж даже пристигна Карлош Кейрош - помощникът на сър Алекс, и си организирахме викторина. Двамата с Роналдо давахме секрети отговори, само че аз знаех, че моят е верният. И знаете ли какво направи Кейрош? Опита се да подмени отговора на Кристиано, че да излезе и той прав. Смях!
Така беше постоянно с Кристиано. Той не приемаше загубата. Никога!
Но всички харесвахме това му качество и научихме доста от него. Когато с Андерсон напуснахме къщата му, и двамата също към този момент бяхме станали алергични към загубата.
В началото се плашех от тренировките в Ман Юнайтед. Нивото беше доста високо и знаех, че би трябвало бързо да се изучавам. Ако не показваш напредък всеки ден, е свършено с теб. Така беше в Манчестър.
Сър Алекс ми беше като татко. Рио Фърдинанд и Райън Гигс непрекъснато ми даваха препоръки. Сприятелих се с Антонио Валенсия, Фабио и Рафаел, Кристиано, Андерсон и още доста други. Но индивидът, с който споделях най-вече, беше Патрис Евра. Той ми беше като брат.
Имаше един интервал, в който не се представях добре. Феновете не бяха удовлетворени от мен, сър Алекс също. Аз се дразнех на себе си. Един ден избухнах в сълзи. Затова отидох при Пат, който се възстановяваше до джакузито на подготвителната база, и започнах да изливам тъгата си.
"Пат, за какво работата в тренировките ми не се отплаща? Пат, за какво съдиите постоянно са срещу мен? - започнах да го запитвам, само че скоро самичък взех решение да оправя нещата. - Пат, всичко ще бъде наред! Знам какъв брой съм мощен! Сега ще им покажа! "
Пат единствено стоеше и слушаше. След което стана, прегърна ме и сподели: "Знам. Знам. Феновете още веднъж ще те обикнат. Скоро още веднъж ще вкарваш голове. Ти си един от най-хубавите, които съм виждал, Нани. Нямам подозрение в това. Без подозрение! "
Около седмица по-късно означих необикновен гол против Челси. Изведнъж, играех най-хубавия футбол в живота си. Всички бяха щастливи. Върна си увереността.
Малко по-късно Пат пристигна при мен, погледна ме в очите и сподели: "Това е моето момче! "
Това беше страховит миг.
Знам, че през днешния ден не доста ще ме схванат, тъй като постоянно демонстрирам страстите си. Ако не съм благополучен, ще го покажа. Но аз желая да бъда подобен. Не желая да се трансформирам. Някои хора, когато тръгнат от нищото и стигнат върха, се трансформират. А аз постоянно съм си повтарял: "Денят, в който забравиш кой си, си приключен. "
В прочут смисъл, аз към момента съм момчето, което спи с плъховете и гущерите. Все още съм това седемгодишно хлапе, което се появи на подготовка с кожени обувки и закопчана догоре риза.
Аз съм същото момче, което чукаше по хорските порти, с цел да моли за храна.
И съм признателен за това, тъй като по този начин открих кариерата си, която ми е дала толкоз доста. Пътят ми бе много дълъг, само че знам, че Бог е възнамерявал всяка стъпка.
Пътят ми бе посипан от прекалено много съвпадения, които надали са се случили инцидентно.
И в случай че към момента не ми вярвате, имам една последна история за вас.
Когато бях на 12, с нашия квартален тим, в който бяхме с приятеля ми Сабино, а треньор ни беше Мустафа, играехме в един доста рисков квартал, наименуван Байро 6 де Майо. Когато пристигнахме, служители на реда с пушки започнаха да търсят нещо. Съперниците ни бяха по-големи от нас с по две-три години. Когато мачът стартира, се чуваха крясъци: "Целете се в краката им! По-силно! "
Бях изплашен. Всички бяхме уплашени.
Те вкараха един, след това още един и още един... На почивката водеха с 9:2.
Когато започнахме анализа на почивката, всеки се оплакваше от другия.
"Трябва да бягаш повече! "
"Пич, на мен ли приказваш? Пребледнял си от боязън! "
"Ти също! "
Но Мустафа ни сподели: "Момчета, малко по-спокойно. Ще спечелим този мач. Просто се отпуснете. "
Всички си поемем надълбоко въздух.
След което той се обърна към мен и Сабино: "Сабино, Луиш, починете малко. Ще влезете скоро отново. "
Така стартира второто полувреме и ние заиграхме по-добре. Бяхме малко нервни, само че речта на Мустафа си свърши работата. След като със Сабино още веднъж влязохме на терена, започнахме да бележим. Съвсем скоро атмосферата се промени. Страхът ни се изпари. Започнахме да вършим трикове, да им я мушкаме сред краката. А хората към терена не спираха да повтарят: "Еха, видя ли го това? Тези момчета в действителност са положителни! "
И започнаха да викат за нас!
Поехме цялостен надзор върху мача. Някои от девойките към терена даже започнаха да ни носят вода. Тогава в действителност се усещах неосъществим!
Спечелихме мача с 16:12.
След края всички влязоха на терена и бяха като омагьосани. "Ле-ле! Ле-ле! Тези момчета са невероятни! Невероятни! " Тогава едно момиче пристигна с лист и писалка при мен.
Погледнах я и си помислих: "Какво да върша в този момент? "
Мустафа изкрещя: "Подпиши! Подпиши! "
"Какво да подписвам? ", попитах аз, а Мустафа отговори: "Напиши името си, бе! "
Така и направих. Тогава Мустафа постави ръка на рамото ми и сподели: "Късметлийка е тя. След няколко години този подпис ще коства доста пари. "
Но за първи път Мустафа грешеше.
Защото се бях подписал просто с Луиш ".
Превод: Webcafe
.native-ad-suggested-news { position: relative; margin-bottom: 40px; width: 100%; padding: 20px 0; border-top: 1px solid #e7e7e7; border-bottom: 1px solid #e7e7e7; }.native-ad-suggested-news h2,.native-ad-suggested-news h2 a { font-weight: normal; margin-bottom: 10px; font-family: `Roboto Slab`,serif; color: #000!important; }.native-ad-suggested-news h2 { margin-bottom: 10px; }.native-ad-suggested-news.img-responsive { width: 100%; }.native-ad-suggested-news.img-wrapper { overflow: hidden; }.native-ad-suggested-news.native-ad { display: block; width: auto; height: 18px; background: #ffffff; float: left; bottom: 0; }.native-ad-suggested-news.ad-link { display: inline-block; float: right; margin-right: 4px; line-height: 8px; font-family: Roboto,sans-serif; font-size: 12px; line-height: 10px; color: #777; }.native-ad-suggested-news.barcode { display: inline-block; float: left; width: 13px; height: 10px; margin-right: 5px; border-radius: 0; max-width: 13px!important; }.video-bellow-article { position: relative; display: block; } function showNative(obj) { setTimeout(function () { if ($( ".suggested-news " ).length > 0) { var nativeAdNumber = $(`.suggested-news`).children().length; var movedFirstRowArticle; var nativeAdd = $(`` + `` + `` + `` + `` + `
Източник: gong.bg
КОМЕНТАРИ