Иван Костов: Защо не успяваме в прехода?
Бившият министър-председател Иван Костов продължава описа си за българския преход с новата си книга " Политиката от вътрешната страна ", която излезе през днешния ден (изд. " Сиела " ). Тя идва три години, откакто със своите записки " Свидетелства за прехода 1989-1999 година " Костов стартира да приказва за сложния път за модернизирането на България. Цената на дебелия том с твърди корици е 35 лв..
Официалната премиера на " Политиката от вътрешната страна " ще се състои през днешния ден, понеделник, 26 септември в 18,30 ч. в Зала 3 на НДК. Тогава своя прочит на изданието ще показа проф. Веселин Методиев. Входът за събитието е свободен.
Предлагаме ви фрагмент от книгата - част 5 от раздел I, озаглавена " Имаше ли неточности в неолибералните наставления? "
Източноевропейските страни с съображение бяха считани за неподготвени за концепциите на обществения демократизъм. Заради комунистическото одържавяване на собствеността и централизираното обмисляне нямаха никаква основа за пазарна стопанска система и демократични институции. Затова Г-7 и интернационалните финансови институции ни предписаха неолибералния Вашингтонски консенсус – „ пазарно насочени политики за промени като унищожаване на контрола върху цените, свободен валутен курс, дерегулиране на финансовите пазари, понижаване на комерсиалните бариери и понижаване на държавното въздействие в стопанската система, изключително посредством приватизация и строги икономии “.
Няма да нарека десетте хрумвания на Вашингтонския консенсус политическа стратегия. Няма да нарека по този начин и комплекса от наложени ни наставления за съответни политики от западните страни кредитори, от МВФ и от Световната банка, въпреки тези на последните две институции да включваха съответни проекти за дейности. Защото те не обхващаха всички промени, от които се нуждаехме, нямаха политическа комплектност и интегрираност, не бяха всеобхватни. А това е повода доста демократи у нас да се дистанцираха и охулиха политиката и промените. Слабо знае се, че в забележителна степен разочарованията им се дължат на изпълнените предписания. Мнозинството български жители също се разочарова, тъй като не видя задоволително мощ, увереност и поредност да се реализиран задачите на прехода.
Най-лесният метод да бъдеш добър е да даваш препоръки и предписания. Евроатлантическата общественост направи тъкмо това – отнесе се към някогашните комунистически страни по най-лесния метод. Най-трудна е емпатията. Никой от съветващите ни не вникна в претърпяното от нас; не видя комунизма през нашите очи; не проумя със угриженост и съпричастност аргументите за слабостите и лутанията ни. Не направи старания да ни разбере, както споделя Георги Марков в своето есе „ Обичай близък си “. Да го направи не с цел да ни заобича, а с високата упоритост да ни помогне същински. Някой незабавно ще каже – не са били длъжни, само че ще сгреши, тъй като тъкмо техните наставления бяха приложени и те следва да носят своята отговорност за техния резултат. Това те не направиха, макар че на България в огромна степен предписанията бяха наложени ултимативно след позволените от БКП/БСП банкрути в 1990 и в 1996 година
Западните политици и специалисти даваха стопански, а не политически препоръки. Не споделяха по какъв начин без буржоазия се прави „ буржоазна контрареволюция “ или по-точно: по какъв начин се прави със и даже от комунисти; по какъв начин несъществуваща народна власт основава условия за своето налагане в кому¬нистическо общество.
Сочеха единствено, че с избори и независимост на словото се основава народна власт и от командна и планова стопанска система с раздържавяване се основава конкурентен пазар.
Съветващите ни се лутаха и налучкваха по отношение на рецептата за прехода. Чешкият публицист Милан Кундера убеждаваше европейския политически хайлайф да схване нещастието на Централна Европа в това, че тя е „ похитен (от Изтока) Запад “. И съумя. Там се концентрира в началото вниманието поради географската, историческата и религиозната непосредственост. Ако неговата теза е вярна, излиза, че през днешния ден България е похитен (от Запада) Изток. Това би обяснило целия ни недовършен преход с един умствен размах – „ на България просто не ѝ е мястото измежду демократичните страни “. За страдание, болшинството на Запад мисли тъкмо по този начин за нас. Според мен освен жителите в Западна Европа, а даже политиците им не схващат за какво източноевропейците не съумяват в прехода. Изглежда, не им остава време да положат старания да схванат. Затова Западът се оказва некадърен да помогне на някогашните комунистически страни да преминат през сцилата и харибдата на прехода. Сам изпадна в идейна рецесия и към този момент по-прозорливите виждат, че самият той е към момента доста надалеч от модерността и полезностите, за които претендира.
Политическата рецепта за промените може да се сведе до един елементарен съвет – „ създайте изискванията за свободата. След това тя ще ви реши всичките проблеми “. Тази рецепта бе прегърната у нас от хората със свободни специалности, учители, доктори, юристи, учени, писатели, от тези, за които свободата е била в една или друга степен професионално по-близка, в сравнение с за останалите. Първоначално те се пробваха да осъществят прехода с подръчни и спонтанни политически средства. Тези хора, тук към този момент би трябвало да кажа НИЕ, се провалихме първо в опитите си да създадем жизнеспособна политическа мощ, която да приключи прехода.
Колко са дълбоки последствията от грешките в рецептурата от хрумвания, се вижда към този момент на доста места. Западноевропейските страни започнаха да се отнасят като към непознато тяло освен към България, а и към страни от Централна Европа. След появяването на първите несъгласия започнаха да виждат отклоненията. Видяха, че на власт се настани мафията, рекрутирана от предходния режим. Видяха благосклонностите към ръководството на Путин, регреса в свободата на медиите, подчиняването на правосъдната власт. Разривът във връзка с националната еднаквост и емигрантската вълна прояви дълбокото разделяне сред Източна и Западна Европа. Съмненията по отношение на способността на политиците да намерят отговори на новите провокации към този момент обгръщат доста западноевропейци.
Моите досегашни подозрения, че има доста дълбока некомпетентност в цялата преобладаваща идеология, се трансфораха в твърдо разбиране от следния факт. Най-големите и сигурни пристанища на съветските олигарси и специфични служби се оказаха Лондон и Виена. Най-големите перачи на съветски пари се оказаха банки в Северна Европа и Швейцария дружно с тези в отличничката в прехода Естония, а също и в Латвия. И това е ставало пред очите на техните образцови демократични институции и централни банки, следени и следени на собствен ред от Европейската комисия и от Европейската централна банка. Северна Европа бе посочена за образец. Оказа се, че зад витрината се крият внушителни по размери финансови закононарушения и огромна корупция. Тя небрежно и доста усърдно бе прикрита, само че добре е да знаем, че е немислима с мащабите си за България.
Моите причини за несъстоятелността на неолибералната идеология за прехода са следните:
Само независимост не може да сътвори гражданско общество, което да излъчи политическа система с демократични полезности. Без правилни единствено на своите гласоподаватели политически партии това не може да се реализира. Впрочем в препоръките, които получавахме, изобщо не се споделяше по какъв начин се основава партия. За партии изобщо не се загатваше.
Френският президент Франсоа Митеран събра на закуска шепа интелектуалци и ги охрабри да са съперници на режима на Тодор Живков. Чак след съвсем една година се появи обединението Съюз на демократичните сили, в която влязоха четирима от поканените дванайсет. Останалите, като се изключи Стефан Продев и Копринка Червенкова, останаха пасивни и даже безгласни по време на прехода. Толкоз за опита на Запада да подкрепи партийното строителство в България.
Българската емиграция направи доста повече и по-продължителни старания, дарявайки обилни материални средства, които се пръснаха сред многото вождове на новопоявили се партии или се присвоиха и пропиляха от командированите в демократичната коалиция сътрудници на Държавна сигурност. Едни единствено материални дарения не могат да основат мощна политическа групировка, която да осъществя политиката на прехода и да понесе отговорността за това.
Няма кой да построи народна власт върху руините на комунистическия режим при изчезнало или доста едва гражданско общество и при разрушени и нефункциониращи държавни институции. Гражданско общество не е допустимо, без на първо място да е обезпечена сигурна отбрана на политическата система от зависимости, без отбрана на правата и свободите на жителите, в това число на тяхната благосъстоятелност и частна самодейност, без самостоятелни медии. Сега това наподобява банална истина. Но същинската и значима истина, тази за политиките, способни да основат и наложат тези предпоставки на демокрацията, остана за години незнайна както на нас, по този начин и на западните специалисти по прехода. Това са политиките за определяне и отбрана на демократичната власт.
В препоръчваната ни слаба и зле финансирана страна с безсилен надзор рецидивираха бързо остарели административни стандарти, разточителство и корупция. „ Малката страна “ бе препоръчана като разхлабително против етатизма на комунизма. При разрушаването на еднопартийната страна бяха изоставени доста от изконните обществени функционалности – „ дружно с мръсната вода бе изхвърлено и бебето “. Тук ще си разреша да бъда краен в съмненията си. По агресивността на неолибералите и либертарианците против страната проличава, че тяхната рецепта за прехода има общ корен с фантазията на Карл Маркс страната въобще да отмре. Така те, като „ потребни идиоти “, помогнаха да се построи не власт на жителите, а и мафиотски капитализъм. Малката, слаба страна елементарно бе пленена.
В предписанията, които следвахме, въобще отсъства тематиката за гаранциите за националната сигурност. НАТО не предяви претенции за дълбоки промени на българските служби за сигурност и за построяването им по свои стандарти преди приемането на страната ни за член. Затова сигурността на обществото и на държавните институции остана в ръцете на някогашната Държавна сигурност. „ Реформирането “ на този основен бранш беше първа и неотложна задача на управлението на БКП/БСП незабавно след рухването на Берлинската стена. То се изрази в следното:
1) Съставът на Първо основно ръководство стана Националната разследваща работа (НРСС/ДАР);
2) Второ и Четвърто ръководство се нарекоха Национална работа „ Сигурност “ (НСС, в този момент ДАНС);
3) Политическото Шесто ръководство се трансформира в Централната работа за битка с проведената престъпност (ЦСБОП, в този момент ГДБОП); 4) Управлението за сигурност и защита (УБО) стана НСО.
Получи се както в комедията на Людмил Стоянов „ Вълците пазят стадото “. Българска социалистическа партия дадоха на най-доверените от своите да се грижат за демокрацията и пазара. Така Държавна сигурност сътвори, покровителства и обезпечи институционална поддръжка на първите силови групировки и на „ Мултигруп “. Те се трансфораха в проведена престъпност във времената на югоембаргото. Чрез тази власт от елита на номенклатурата бе излъчена българската мафия.
Неолибералната рецепта на прехода не планува комунизмът в Източна Европа да бъде опустошен посредством гонене на неговия хайлайф за закононарушенията, които е направил, или най-малко посредством отстраняването му от властови и публични позиции посредством лустрация. Там не се предписва идеологията на комунизма да бъде разобличена и отхвърлена в учебните заведения и университетите, във всички институции и в медиите. В евроатлантическата общественост няма консенсус за това. Въобще не се слагат такива задания, няма такива критерии за оценяване на напредъка за построяването на консолидирана народна власт.
Убеден съм в своята преценка за неверната рецепта и по свои професионални съображения. Знам сигурно, че социализмът и социалдемокрацията като стопански доктрини са основани като проверки на марксизма. Ревизирали са го заради потвърдената му ирелевантност.
Знам, че преобладаващата през днешния ден на Запад идеология е основана от политици и мислители, които са разочаровани от неадекватността на своите юношески комунистически и социалдемократическите хрумвания. Всяка от тези политически проверки е направена като компромис с желанията на Маркс да разгради обичайните полезности. Дали това ще бъде направено от гробокопача пролетариат или от друга мощ, за тези идеолози не е от значително значение. В корена си концепциите им са едни и същи.
Още в 1989 година, при започване на прехода, въодушевен по личните си самопризнания от Хегел, Маркс и от западния болшевик Александър Кожевников, Франсис Фукуяма разгласи „ Края на историята “ – края на идеологическите противодействия, на световните революции и войни. Не бе автентичен. Повтори същото, което Даниел Бел пророкува още след края на Втората международна война. Същината е, че синтезът на марксизма с либерализма ще бъде последната политическа идеология. Разликата е единствено, че при Маркс историята свършваше с успеха на комунизма. Всъщност и той не е автентичен. Преди него Кант писа, че ще настъпи „ безконечният мир “. Ако сме по-мнителни, зад апела за „ завършек на историята “ можем да чуем различен вик – да оставим комунизма на мира. Впрочем той в прав текст се натрапва на българското общество към този момент повече от три десетилетия.
Големият идеологически компромис е повода в НАТО и Европейски Съюз да бъдат признати страни, които не са разградили остатъците от комунизма. Това поражда у мен още едно съмнение. С победения комунистически лагер в края на Студената война мирът е бил реализиран посредством огромен, обхващащ доста сфери компромис. Победителите са смятали, че преходът ще стане някак от единствено себе си. Може и по този начин да стане, само че откакто си отиде последното потомство, родено при комунизма, а може би и неговите деца.
Посочените базови неточности на предписанията за прехода, от една страна, замаскираха и не позволиха посткомунистическите спорове. Както се вижда, от това произтече заличаването на разликите сред реформатори и реакционери, лесното занемаряване и пожертване на реформаторите в Източна Европа. Постепенно всички тези тематики станаха „ табу “ в нашите общества и изключително в тези, които не съумяха.
От друга страна, западните политици и специалисти избират да виждат това, което им се желае да бъде. Не виждат, че преходът има своя вътрешна гражданска опора и движещи сили, на които би трябвало безусловно да се помогне, тъй като има и мощна опозиция. Не виждат, че насреща противостои и саботира някогашната опитна номенклатура. Представят си, че нейните партийни представители са обикновено разнообразни от партиите на гражданската общественост. Г-жа Хилари Клинтън ни съветваше, че комунистическите елити би трябвало да бъдат приобщавани като политически съперници. Направи им огромно подаяние по време на едно свое посещаване в България. И ние се опитвахме да ги приобщаваме, което бе неправилно.
Официалната премиера на " Политиката от вътрешната страна " ще се състои през днешния ден, понеделник, 26 септември в 18,30 ч. в Зала 3 на НДК. Тогава своя прочит на изданието ще показа проф. Веселин Методиев. Входът за събитието е свободен.
Предлагаме ви фрагмент от книгата - част 5 от раздел I, озаглавена " Имаше ли неточности в неолибералните наставления? "
Източноевропейските страни с съображение бяха считани за неподготвени за концепциите на обществения демократизъм. Заради комунистическото одържавяване на собствеността и централизираното обмисляне нямаха никаква основа за пазарна стопанска система и демократични институции. Затова Г-7 и интернационалните финансови институции ни предписаха неолибералния Вашингтонски консенсус – „ пазарно насочени политики за промени като унищожаване на контрола върху цените, свободен валутен курс, дерегулиране на финансовите пазари, понижаване на комерсиалните бариери и понижаване на държавното въздействие в стопанската система, изключително посредством приватизация и строги икономии “.
Няма да нарека десетте хрумвания на Вашингтонския консенсус политическа стратегия. Няма да нарека по този начин и комплекса от наложени ни наставления за съответни политики от западните страни кредитори, от МВФ и от Световната банка, въпреки тези на последните две институции да включваха съответни проекти за дейности. Защото те не обхващаха всички промени, от които се нуждаехме, нямаха политическа комплектност и интегрираност, не бяха всеобхватни. А това е повода доста демократи у нас да се дистанцираха и охулиха политиката и промените. Слабо знае се, че в забележителна степен разочарованията им се дължат на изпълнените предписания. Мнозинството български жители също се разочарова, тъй като не видя задоволително мощ, увереност и поредност да се реализиран задачите на прехода.
Най-лесният метод да бъдеш добър е да даваш препоръки и предписания. Евроатлантическата общественост направи тъкмо това – отнесе се към някогашните комунистически страни по най-лесния метод. Най-трудна е емпатията. Никой от съветващите ни не вникна в претърпяното от нас; не видя комунизма през нашите очи; не проумя със угриженост и съпричастност аргументите за слабостите и лутанията ни. Не направи старания да ни разбере, както споделя Георги Марков в своето есе „ Обичай близък си “. Да го направи не с цел да ни заобича, а с високата упоритост да ни помогне същински. Някой незабавно ще каже – не са били длъжни, само че ще сгреши, тъй като тъкмо техните наставления бяха приложени и те следва да носят своята отговорност за техния резултат. Това те не направиха, макар че на България в огромна степен предписанията бяха наложени ултимативно след позволените от БКП/БСП банкрути в 1990 и в 1996 година
Западните политици и специалисти даваха стопански, а не политически препоръки. Не споделяха по какъв начин без буржоазия се прави „ буржоазна контрареволюция “ или по-точно: по какъв начин се прави със и даже от комунисти; по какъв начин несъществуваща народна власт основава условия за своето налагане в кому¬нистическо общество.
Сочеха единствено, че с избори и независимост на словото се основава народна власт и от командна и планова стопанска система с раздържавяване се основава конкурентен пазар.
Съветващите ни се лутаха и налучкваха по отношение на рецептата за прехода. Чешкият публицист Милан Кундера убеждаваше европейския политически хайлайф да схване нещастието на Централна Европа в това, че тя е „ похитен (от Изтока) Запад “. И съумя. Там се концентрира в началото вниманието поради географската, историческата и религиозната непосредственост. Ако неговата теза е вярна, излиза, че през днешния ден България е похитен (от Запада) Изток. Това би обяснило целия ни недовършен преход с един умствен размах – „ на България просто не ѝ е мястото измежду демократичните страни “. За страдание, болшинството на Запад мисли тъкмо по този начин за нас. Според мен освен жителите в Западна Европа, а даже политиците им не схващат за какво източноевропейците не съумяват в прехода. Изглежда, не им остава време да положат старания да схванат. Затова Западът се оказва некадърен да помогне на някогашните комунистически страни да преминат през сцилата и харибдата на прехода. Сам изпадна в идейна рецесия и към този момент по-прозорливите виждат, че самият той е към момента доста надалеч от модерността и полезностите, за които претендира.
Политическата рецепта за промените може да се сведе до един елементарен съвет – „ създайте изискванията за свободата. След това тя ще ви реши всичките проблеми “. Тази рецепта бе прегърната у нас от хората със свободни специалности, учители, доктори, юристи, учени, писатели, от тези, за които свободата е била в една или друга степен професионално по-близка, в сравнение с за останалите. Първоначално те се пробваха да осъществят прехода с подръчни и спонтанни политически средства. Тези хора, тук към този момент би трябвало да кажа НИЕ, се провалихме първо в опитите си да създадем жизнеспособна политическа мощ, която да приключи прехода.
Колко са дълбоки последствията от грешките в рецептурата от хрумвания, се вижда към този момент на доста места. Западноевропейските страни започнаха да се отнасят като към непознато тяло освен към България, а и към страни от Централна Европа. След появяването на първите несъгласия започнаха да виждат отклоненията. Видяха, че на власт се настани мафията, рекрутирана от предходния режим. Видяха благосклонностите към ръководството на Путин, регреса в свободата на медиите, подчиняването на правосъдната власт. Разривът във връзка с националната еднаквост и емигрантската вълна прояви дълбокото разделяне сред Източна и Западна Европа. Съмненията по отношение на способността на политиците да намерят отговори на новите провокации към този момент обгръщат доста западноевропейци.
Моите досегашни подозрения, че има доста дълбока некомпетентност в цялата преобладаваща идеология, се трансфораха в твърдо разбиране от следния факт. Най-големите и сигурни пристанища на съветските олигарси и специфични служби се оказаха Лондон и Виена. Най-големите перачи на съветски пари се оказаха банки в Северна Европа и Швейцария дружно с тези в отличничката в прехода Естония, а също и в Латвия. И това е ставало пред очите на техните образцови демократични институции и централни банки, следени и следени на собствен ред от Европейската комисия и от Европейската централна банка. Северна Европа бе посочена за образец. Оказа се, че зад витрината се крият внушителни по размери финансови закононарушения и огромна корупция. Тя небрежно и доста усърдно бе прикрита, само че добре е да знаем, че е немислима с мащабите си за България.
Моите причини за несъстоятелността на неолибералната идеология за прехода са следните:
Само независимост не може да сътвори гражданско общество, което да излъчи политическа система с демократични полезности. Без правилни единствено на своите гласоподаватели политически партии това не може да се реализира. Впрочем в препоръките, които получавахме, изобщо не се споделяше по какъв начин се основава партия. За партии изобщо не се загатваше.
Френският президент Франсоа Митеран събра на закуска шепа интелектуалци и ги охрабри да са съперници на режима на Тодор Живков. Чак след съвсем една година се появи обединението Съюз на демократичните сили, в която влязоха четирима от поканените дванайсет. Останалите, като се изключи Стефан Продев и Копринка Червенкова, останаха пасивни и даже безгласни по време на прехода. Толкоз за опита на Запада да подкрепи партийното строителство в България.
Българската емиграция направи доста повече и по-продължителни старания, дарявайки обилни материални средства, които се пръснаха сред многото вождове на новопоявили се партии или се присвоиха и пропиляха от командированите в демократичната коалиция сътрудници на Държавна сигурност. Едни единствено материални дарения не могат да основат мощна политическа групировка, която да осъществя политиката на прехода и да понесе отговорността за това.
Няма кой да построи народна власт върху руините на комунистическия режим при изчезнало или доста едва гражданско общество и при разрушени и нефункциониращи държавни институции. Гражданско общество не е допустимо, без на първо място да е обезпечена сигурна отбрана на политическата система от зависимости, без отбрана на правата и свободите на жителите, в това число на тяхната благосъстоятелност и частна самодейност, без самостоятелни медии. Сега това наподобява банална истина. Но същинската и значима истина, тази за политиките, способни да основат и наложат тези предпоставки на демокрацията, остана за години незнайна както на нас, по този начин и на западните специалисти по прехода. Това са политиките за определяне и отбрана на демократичната власт.
В препоръчваната ни слаба и зле финансирана страна с безсилен надзор рецидивираха бързо остарели административни стандарти, разточителство и корупция. „ Малката страна “ бе препоръчана като разхлабително против етатизма на комунизма. При разрушаването на еднопартийната страна бяха изоставени доста от изконните обществени функционалности – „ дружно с мръсната вода бе изхвърлено и бебето “. Тук ще си разреша да бъда краен в съмненията си. По агресивността на неолибералите и либертарианците против страната проличава, че тяхната рецепта за прехода има общ корен с фантазията на Карл Маркс страната въобще да отмре. Така те, като „ потребни идиоти “, помогнаха да се построи не власт на жителите, а и мафиотски капитализъм. Малката, слаба страна елементарно бе пленена.
В предписанията, които следвахме, въобще отсъства тематиката за гаранциите за националната сигурност. НАТО не предяви претенции за дълбоки промени на българските служби за сигурност и за построяването им по свои стандарти преди приемането на страната ни за член. Затова сигурността на обществото и на държавните институции остана в ръцете на някогашната Държавна сигурност. „ Реформирането “ на този основен бранш беше първа и неотложна задача на управлението на БКП/БСП незабавно след рухването на Берлинската стена. То се изрази в следното:
1) Съставът на Първо основно ръководство стана Националната разследваща работа (НРСС/ДАР);
2) Второ и Четвърто ръководство се нарекоха Национална работа „ Сигурност “ (НСС, в този момент ДАНС);
3) Политическото Шесто ръководство се трансформира в Централната работа за битка с проведената престъпност (ЦСБОП, в този момент ГДБОП); 4) Управлението за сигурност и защита (УБО) стана НСО.
Получи се както в комедията на Людмил Стоянов „ Вълците пазят стадото “. Българска социалистическа партия дадоха на най-доверените от своите да се грижат за демокрацията и пазара. Така Държавна сигурност сътвори, покровителства и обезпечи институционална поддръжка на първите силови групировки и на „ Мултигруп “. Те се трансфораха в проведена престъпност във времената на югоембаргото. Чрез тази власт от елита на номенклатурата бе излъчена българската мафия.
Неолибералната рецепта на прехода не планува комунизмът в Източна Европа да бъде опустошен посредством гонене на неговия хайлайф за закононарушенията, които е направил, или най-малко посредством отстраняването му от властови и публични позиции посредством лустрация. Там не се предписва идеологията на комунизма да бъде разобличена и отхвърлена в учебните заведения и университетите, във всички институции и в медиите. В евроатлантическата общественост няма консенсус за това. Въобще не се слагат такива задания, няма такива критерии за оценяване на напредъка за построяването на консолидирана народна власт.
Убеден съм в своята преценка за неверната рецепта и по свои професионални съображения. Знам сигурно, че социализмът и социалдемокрацията като стопански доктрини са основани като проверки на марксизма. Ревизирали са го заради потвърдената му ирелевантност.
Знам, че преобладаващата през днешния ден на Запад идеология е основана от политици и мислители, които са разочаровани от неадекватността на своите юношески комунистически и социалдемократическите хрумвания. Всяка от тези политически проверки е направена като компромис с желанията на Маркс да разгради обичайните полезности. Дали това ще бъде направено от гробокопача пролетариат или от друга мощ, за тези идеолози не е от значително значение. В корена си концепциите им са едни и същи.
Още в 1989 година, при започване на прехода, въодушевен по личните си самопризнания от Хегел, Маркс и от западния болшевик Александър Кожевников, Франсис Фукуяма разгласи „ Края на историята “ – края на идеологическите противодействия, на световните революции и войни. Не бе автентичен. Повтори същото, което Даниел Бел пророкува още след края на Втората международна война. Същината е, че синтезът на марксизма с либерализма ще бъде последната политическа идеология. Разликата е единствено, че при Маркс историята свършваше с успеха на комунизма. Всъщност и той не е автентичен. Преди него Кант писа, че ще настъпи „ безконечният мир “. Ако сме по-мнителни, зад апела за „ завършек на историята “ можем да чуем различен вик – да оставим комунизма на мира. Впрочем той в прав текст се натрапва на българското общество към този момент повече от три десетилетия.
Големият идеологически компромис е повода в НАТО и Европейски Съюз да бъдат признати страни, които не са разградили остатъците от комунизма. Това поражда у мен още едно съмнение. С победения комунистически лагер в края на Студената война мирът е бил реализиран посредством огромен, обхващащ доста сфери компромис. Победителите са смятали, че преходът ще стане някак от единствено себе си. Може и по този начин да стане, само че откакто си отиде последното потомство, родено при комунизма, а може би и неговите деца.
Посочените базови неточности на предписанията за прехода, от една страна, замаскираха и не позволиха посткомунистическите спорове. Както се вижда, от това произтече заличаването на разликите сред реформатори и реакционери, лесното занемаряване и пожертване на реформаторите в Източна Европа. Постепенно всички тези тематики станаха „ табу “ в нашите общества и изключително в тези, които не съумяха.
От друга страна, западните политици и специалисти избират да виждат това, което им се желае да бъде. Не виждат, че преходът има своя вътрешна гражданска опора и движещи сили, на които би трябвало безусловно да се помогне, тъй като има и мощна опозиция. Не виждат, че насреща противостои и саботира някогашната опитна номенклатура. Представят си, че нейните партийни представители са обикновено разнообразни от партиите на гражданската общественост. Г-жа Хилари Клинтън ни съветваше, че комунистическите елити би трябвало да бъдат приобщавани като политически съперници. Направи им огромно подаяние по време на едно свое посещаване в България. И ние се опитвахме да ги приобщаваме, което бе неправилно.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ