Библията е пълна с примери за родители, чиято вяра и

Библията е цялостна с образци за родители, чиято религия и молитва за техните деца е посилна от вярата и молитвата на самите апостоли. За тези елементарни хора ние не научаваме съвсем нищо. Мнозина родители безусловно стигат " до ръба ", до цялостно обезсърчение, когато усещат, че губят найважното нещо в живота - децата си. Но защото вярата умира последна, особено за множеството от тях е, че не се отхвърлят.

Да вземем бащата на болното момче, за което споделя днешното евангелско четиво (Мат. 17:14-23). След Преображението този трагичен мъж се приближава до Христос и споделя: " Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, тъй като постоянно пада в огън и постоянно във вода; водих го при учениците Ти, но те не можаха да го изцерят " (ст. 15). Болестта на момчето очевидно се дължи на бесовска интервенция. Тя не е епилепсия, тъй като е обвързвана с циклите на луната и момчето търси гибелта си. Древните юдеи не обичат луната, тъй като близките езически нации се покланят на идоли, които са нейно въплъщение. Бащата несъмнено е изчерпал всички благоприятни условия да помогне на детето си. Той моли апостолите, които се оказват безсилни, а най-после разпорежда упованието си на Иисус.

Найинтересната детайлност в тази ситуация е, че момчето не се изцелява заради личната си религия. Напротив, то дотам е обладано от демона, че не желае да бъде излекувано и да се освободи от него. Изцелението не е провокирано и от вярата на апостолите, които не са в положение да извършат знамение. Тук работи вярата на родителя. В какво се показва тя?

Евангелието акцентира, че бащата пада на колене пред Спасителя и Го назовава Господ. Той моли Иисус от все сърце и не може да допусне, че ще му откаже. Когато Христос изгонва беса и излекува момчето, апостолите остават смаяни и питат за какво те са могли да създадат същото. А Той им споделя искрено: " Поради вашето неверие; тъй като, истина ви споделям, в случай че имате религия колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: реалокира се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невероятно. Тоя пък жанр не излиза, с изключение на с молитва и пост " (ст. 20).

Каква религия изисква Господ? Тя може да е привидно незначителна и дребна - като синаповото зърно, което едвам се вижда. Сравнението на Христос с това зърно не е инцидентно. След като бъде смачкано и смляно, то отделя огън, който се усеща при вкусване. Такова е и сърцето на този татко - смачкано, сломено, раздирано от болежка за сина си. При това положение молитвата му съдържа " огън ", излъчва жаркост, която предава неговата религия. Той не споделя за своя наследник празните безучастни клишета, които чуваме всеки ден: " Карма ли е, какво е, по този начин ще си почине ", " Абе пробвай, пък каквото стане " или даже жестокото " До гуша ми пристигна от това дете ".

Прор. Самуил бил последният арбитър по времето, когато израилтяните се управлявали от съдии, а не от царе. Още 3-годишен той бил заведен от майка си Ана в храма и отдаден да служи на бог. Господ го благословил и всички в Израел го почитали като оракул. Когато стар, отстъпил на синовете си част от властта си. Ала синовете му били алчни и несправедливи. Недоволни от тях, националните старейшини помолили Самуил да избере цар, както е у всичките нации.

Свети Мирон бил презвитер в Ахая по време на царуването на нечестивия цар Деций (царувал от 249 година до 251 г.). Игемон на тази страна бил Антипатър. Светецът произхождал от благороден и богат жанр. Имал доста мирен манталитет. В сърцето си постоянно питаел топла обич към Бога и хората и прекарвал живота си богоугодно.

Веднъж, на празника Рождество Христово, игемонът Антипатър влезнал в християнския храм, с цел да улови християните, събрани на молитва, и да ги съобщи на мъчения.

Като видял това, свети Мирон се преизпълнил с ревнивост, със мощ изобличил игемона и го укротил. Заради това той бил заловен по негова заповед и предаден на жестоки мъчения: окачили го на дърво и стъргали тялото му с стоманен гребен. След това го горили с огън. Накрая бил хвърлен в мощно разпалена и изригваща страшни пламъци пещ. В същия момент от пещта излязъл огън и изгорил 100 и петдесет нечестиви прислужници на игемона, стоящи наоколо. По благодатта на Христа, светият останал жив, като не претърпял никаква щета, и стоешком измежду пещта, благославял Бога. В същото време в нея се виждали свети ангели, стоящи измежду огъня към светеца и охлаждащи пещта.

Когато пещта угаснала и светецът излязъл от нея, без да претърпи щета, игемонът почнал да го принуждава да се поклони на идолите. Светият не извършил тази нечестива заповед и игемонът наредил да одерат кожата му на ремъци, от плещите до нозете. Като взел от себе си един ремък, светият страдалец го хвърлил в лицето на игемона. Отново го подложили на стъргане с стоманени куки по оголеното от кожата тяло, а по-късно го хвърлили на зверовете да го изядат. Той обаче останал незасегнат.

Тогава игемонът Антипатър, като видял себе си опозорен във всичко от понеслия страданията поради Христа Мирон, се преизпълнил с яд, буен и умъртвил себе си със личните си ръце. Така умрял нечестивият с звук, като предал окаяната си душа на бесовете в пъкъла на безконечни страдания. А светият страдалец бил отведен в град Кизик и тук умрял, бидейки обезглавен, като предал светата си душа в Божиите ръце [3]. По подобен метод, като приел страдалчески венец, той влезнал в насладата на своя Господ.