Библейският Еклесиаст уверено ни казва, че [в]сичко си има време,

Библейският Еклесиаст решително ни споделя, че „ [в]сичко си има време, време има за всяка работа под небето “ и в благозвучие с тази максима родният политически живот като че ли се пробва да потвърди, че и безвремието е тип време. Безвремието в което се намира през днешния ден България не е рецесия, само че доста наподобява на такава. Или в случай че е рецесия е духовна, а не икономическа или още по-малко политическа. Умората от Борисов е умората на обособени кръгове и елити, че са прекарали прекомерно доста време без допир до властта, само че и умората на нравствения средностатистически човек, чийто честен компас му демонстрира, че в актуалната обстановка просто има нещо неправилно. С нерешителността и апетитите си за власт опозицията обаче се проваля да предложи опция точно за сърцевината на това, което крепи сегашното политическо статукво – Бойко Борисов пристигна на власт в облика на човек, който знае какво прави и има (кога инстинктивно, по кое време авансово замислено) решение по всеки държавен проблем. И когато „ другите партии “ го изчакват, желаят да чуят първо мнението на някогашният министър председател и даже сами го търсят, когато го няма, то сами го слагат още веднъж под светлината на прожекторите и демонстрират какъв брой властта е неосъществима иначе. С държанието си опозицията сама се дисквалифицира от огромният разговор за българският политически живот. Изключението тук е шоумена Слави Трифонов, който въпреки и от време на време страхливо и с проличаваща неумелост, само че умеещ както да предложи решения по все по-широка палитра от тематики, по този начин и самичък да бъде тематика както за медиите, по този начин и за елементарния човек. Нещо, което до скоро беше патент само за Борисов. Времето на безвремието е по съгласуемост и време на нескончаеми избори и/или подготовка за избори, митинги с главно искане нови избори и мрънкане за избори по студиата на малките екрани. Като резултатите от тези избори в никакъв случай не са задоволително удовлетворяващи, а изискванията на провеждането им – постоянно съмнителни и предопределени. Но и тези проблематични резултати в никакъв случай не водят до преосмисляне на полезностите, до смяна на реториката или до отвод от най-ценното за партийните водачи в името на общото богатство. Иронично е, че партията, която механически завоюва изборите е и единствената, която демонстрира някакво предпочитание (дори единствено на думи) за акомодация към нуждата на обстановката и декларира волята си да надживее личният си харизматичен водач по метод, по който това не съумя да се случи в десния набор нито със Съюз на демократичните сили и Костов, нито с Национална движение „Симеон Втори" и Царя – надалеч по-интелектуални и признати в обществото (и даже в интернационален план) фигури. Както нормално обаче процесите са световни, а нашият житейски път е просто частица в огромната верига от исторически събития. Още преди век немският мъдрец Освалд Шпенглер предвижда действителностите, които претърпяваме през днешния ден. В своя колосален труд „ Залезът на Европа “ той анализира историческото привършване на либерализма и достигането на миг, подобен с развиването на Римската република, когато след точката на културната си гибел цивилизацията сама започва да търси и отдава от ден на ден отговорности на оня, който има решимостта самичък да ги вземе и понесе – даже когато няма цялостният капацитет за това. Спомнете си единствено дългата редица от императори сред Октавиан Август и Константин Велики, двата колоса, които съумяват да стабилизират Държавата. Алтернативата на Борисов не е първенец от Харвард, нито „ нови лица “ бутани от остарели пари. Времето на симпатичните и спретнати юпита от дълго време се изчерпа, и то не просто локално, само че и световно. Ако се огледаме в интернационален проект популистката вълна не просто не свършва, тя единствено леко променя лицето си съгласно събитията и настроенията на необятните маси. Настоящият американски президент Джо Байдън не е по-малък популист от предшественика си Доналд Тръмп, просто популизмът на единия съответствува повече с необятния разказ на Zeitgeist-a, на хегеловият Дух на времето. Всеки същински самовластник идва на власт като удовлетворяващ потребностите на най-вече обществени групи модернизатор, а не като открит кръволок и деспот. В тази вероятност прави усещане все по-засилващото се наличие (и даже мода) на хора с малко име „ военачалник “ в политическия живот и положителното им приемане от всички страни на политическият набор. Генералиадата на 20-те години на българският XXI век обаче не може и няма потенциала да създаде нещо аналогично на Режима на полковниците от близкото минало на прилежаща Гърция заради многото и прекомерно разнопосочни геополитически оси, които притискат страната ни и оказват своето влияние по другояче несвързани тематики. Възпитаници на една и съща армия и клели се в едно и също знаме, сърцата на тези генерали наподобява са в плен на разнообразни и все непознати сили. Лошото е че май приказваме за на първо място сантиментална преданост, а не за рационалност или справедлив интерес. Във вътрешно отношение обаче наподобява има честен консенсус по отношение на това кое е признато и кое не е, до степен даже някогашната комунистическа партия да има националистическа изразителност по отношение на тематиката Македония или нито една от огромните и одобрени партии да не смее да влезе намерено в крайник с дискурса на ляволибеалната идеология на малцинствата, която доминира в Западния свят. На този декор партийните формирания с нелепи и непреводими на непознати езици имена-лозунги и нескончаемите опити за преработване на тематиките за „ Прехода-Мутрите-Мафията “ (актуални в главите на предходното потомство, само че просто неразбираема дъвка за по-младите) в претенциозните разбори на сякаш учени, публицисти и интелектуалци, наподобяват не просто като да драскат казуса по повърхността, ами даже като тенденциозен опит за мятане на прахуляк в очите на обществеността. Или даже по-лошо: делюзия и самозаблуда. Но в случай че призваните да бъдат коректив и даже в истински смисъл духовни водачи на нацията са неспособни да канализират мислите и да изразят недоволството си по градивен и сбъдващ се метод, то превъзмогването на безвремието наподобява надалеч във времето, доста след заветната дата 11 юли, когато се допуска че следващите предварителни избори ще решат нещо. *** Тома Петров е журналист и преводач, интересува се от въздействието на философията върху политическите и публичните процеси. Член на публицистичната гилдия на дясна платформа „ Консерваторъ “. По обучение е икономист, работи в банковия бранш.