Берлински Конгрес
Берлинският конгрес е извършен от 13-ти юни до 13-ти юли 1878 година по самодейност на Англия и Австро-Унгария. Недоволни от укрепването на съветските позиции на Балканите и от изискванията на Санстефанския кротичък контракт от 3-ти март 1878 г сред Русия и Турция, те желаят разискване на резултатите от Руско-турската война.
В конгреса вземат присъединяване: Русия, Турция, Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия. Представители на балканските страни са поканени, само че не им е разрешено да вземат участие в работата на конгреса.
Англия, Австро-Унгария и Турция се стремят да отстранен резултатите от успеха на Русия във войната, да засилят въздействието на западноевропейските страни в Близкия изток, да отслабят основаните балкански страни, най-вече България. Русия, изолирана на интернационалната сцена, е принудена да се съгласи на свикването на конгреса.
Балансът на силите на Берлинския конгрес е неподходящ за Русия. Англия и Австро-Унгария оглавяват антируския блок. Предварително създават обща линия на конгреса, сключвайки особено съглашение по този въпрос през май 1878 година
В същото време Англия и Турция подписват Кипърската спогодба, съгласно която отбраната на ползите на Турция в Азия е обещана в подмяна на окупацията на остров Кипър. Германия, с думи, действайки като медиатор сред този блок и Русия, в действителност оказва помощ на Англия и Австро-Унгария. Те са подкрепени и от Франция. Италия пази своите ползи на Балканите.
Участниците в конгреса подписват Берлинския контракт, който се състои от 64 члена и който трансформира изискванията на Санстефанския контракт.
Договорът признава независимостта на Черна гора, Сърбия и Румъния от Турция. Но територията на Черна гора е пресечена по този начин, че тя изпада в икономическа взаимозависимост от Австро-Унгария. Босна и Херцеговина е окупирана от Австро-Унгария, която получава правото да построи железопътна линия по тези земи. Румъния получава делтата на Дунав и Добруджа вместо дунавския сектор на Бесарабия, върнат в Русия, като една от дунавските сили, също попадна според от Австро-Унгария.
България е разграничена на две елементи по линията на Старопланинската верига на северна (става самостоятелно княжество) и южна (Източна Румелия, останала под турско ръководство при изискванията на административна автономия). Македония, която е част от България по силата на Санстефанския контракт, също е трансферирана на Турция.
Временният надзор над България до въвеждането на конституцията е непокътнат от съветското командване, само че наличието на съветските войски в Северна България и Източна Румелия е понижено от 2 години на 9 месеца. Турската войска е трябвало да напусне България, само че тя е можела да бъде ситуирана на границата на Източна Румелия, което съставлява опасност за Северна България.
Берлинският конгрес удостоверява члена на Санстефанския контракт за избора от популацията и потвърждаването на българския княз от султана със единодушието на великите сили. Територията на България по време на изменението на Санстефанския контракт е понижена три пъти. Тя губи достъп до Егейско море, значими черноморски пристанища, плодородни земи, региони с развити занаяти и земеделие.
За Русия в Закавказието остават Кара, Ардахан и Батум, оповестени за свободно пристанище. Долината Алашкерт и град Баязет са върнати от Русия на Турция. Берлинският контракт поддържа непроменените и непроменени разпореждания на Парижкия конгрес от 1856 година и Лондонската спогодба за проливите от 1871 г.
Блокът на Англия и Австро-Унгария печели на Берлинския конгрес, който минимизира резултатите от успеха на Русия над Турция и предизвиква огромни вреди на балканските страни, най-вече на България.
