Българската Независимост и идеята за Свръхчовека
Бележитите годишнини постоянно не ни дават ясна визия за събитията, които са провокирали поврат в историята – и културната, и политическата – на един народ.
Тъкмо положението на духа на една нация ражда нейната самостоятелност – или противоположното – нейната взаимозависимост.
Състоянието на духа обаче се съгражда от невидимата на пръв взор духовна работа на единици одарени персони.
Така се случва в годините преди и годините директно след българската Независимост.
Годината е 1907-ма, предхождаща най-забележителната – 1908-ма, за Третото българско царство.
Тъкмо с оповестяването на Независимостта (22 септември 1908) идат петте златни за България години.
Новото царство е фокус на света; цялата международна преса е тук: в дребната страна на Балканите, съумяла сама да стигне до акта на независимостта си, да приобщи в последвалите борби нови, откъснати от историята и международните сили (Берлинският конгрес, попарил Сан-Стефанска България с решенията на огромните в Европа – Биконсфийл и Бисмарк), нейни земи.
Това е време на напредък и одобряване, време на ново „ пиене “, само че и нови заблуди, чийто резултат ще пристигна с Първата международна.
Ала както възходът на страната е предшестван от мощен интелектуален гърмеж, по този начин и отрезвяването ще пристигна първо с жертвите на тези, които направиха вероятен тоя гърмеж: самоубийството на Димитър Бояджиев (1911), изгнаничеството и гибелта на Пенчо Славейков (1912), остракирането и самоубийството на Яворов (1914), убитият на фронта Дебелянов (1916).
Тия бяха измежду най-големите български духове от първото десетилетие на ХХ век, които не просто носиха, само че и предадоха на другите това положение на духа, наричащо се самостоятелност, така че в един висш момент то да се трансформира в духовно положение на цялата млада българска нация.
Та в тая забележителна 1907-а Димо Кьорчев, още един от огромните самостоятелни духове на Третото българско царство, разгласява популярното си есе „ Тъгите ни “ (В: Южни цветове, 1907).
То сочи за обект на изкуството не самото изкуство (метафизиката на доктор Кръстев, кръга Мисъл), а мощният човек, свръхчовекът.
Ето какво споделя Кьорчев, критикът-ницшеанец: „ Силният би трябвало да бъде сам… Като че ли всичко в света живее и пораства, с цел да роди мощния, в чието схващане се загнездват дилемите на бъдещите дни… Нашите тъги са пътят към Нирвана и проучване лекостта на безспорното избавление и безспорната истина. ”
През същата 1907-а излизат Славейковите Епически песни, сборно издание от Епически песни (1896) и Блянове (1898), само че по-важното: с промемена функционалност на поета.
В предговора й Пенчо Славейков влиза под кожата на своя книжовен двойник, Олаф ван Гелдерн, като написа негов критически портрет. Този блян към обективизация на създателя под формата на литературна мистификация (паралел може да се направи с писмата на бай Ганьо, които Алеко написа от името на героя до мислени и действителни лица, откакто към този момент е издал самата книга) е в посока на ницшеанската концепция за свръхчовека: в Славейковата промяна тя е концепция за тоталния стихотворец – свръхпоета. Три години по-късно (1910) Пенчо-Славейковият цялостен поет-критик е на Острова на блажените, прикрит под кожата на определените от него български поети.
Яворовите Безсъници са издадени в същата 1907-а. В „ Нирвана ” – та на новоромантика от Мисъл обаче свръхчовекът е малтретиран от вътрешното си раздвояване.
Свръхчовекът при Яворов е свръхраздвоен: освен това в чисто индивидуален – вътрешен – план; той е по-скоро Сизиф в сравнение с Аполон (Ницше).
На следната година (1908) ще излезе Regina mortua на към момента незнайния Теодор Траянов.
И ще се заредят мъртвите и разблудни царкини в един сомнамбулен средвовековен хор на възпоминанието. Романтическото епично писане и мислене е минало.
То е заровено от лиричния откъс, късата лирична форма.
Николай Райнов прави това в прозата, където най-застъпената форма става притчата, легендата (по-късно модифицирана в белетристиката на септемврийци), а свръхчовекът се търси от пустините на източния мистицизъм през библейските топоси до богомилските междинни епохи.
Погледът задълго ще остане извърнат обратно, само че не към славното минало, а към едни надвременни херметични пространства на меланхолиите и тъгите ни.
Това е духът, родил Независимостта.
Това е духът, тръгнал у нас от Пенчо-Славейковия (Ницшеанския, въпреки преводът на Заратустра да е на Мара Белчева, а не на Печно) свръхчовек.
Елегичната меланхолична спогодба е подета от Лилиев, Дебелянов, Трифон Кунев, Емануил Попдимитров.
Античността е загърбена като прекомерно сетивна и витална. На нейно място идва метафизическото непорочие на Средновековието.
Цяла метафорична серия от крепости, рицари и плачущи царкини сменя полята и горите на Вазов, хайдутите и самодивите на Ботев и Каравелов.
Споменът не възбужда деяние, а таман противоположното: ускорява бездействието; той е надълбоко травматичен.
Ако у Каравелов гората мирише на младост, а сенките й са чисто физическо усещане, у Дебелянов тя е успокоена и застинала в своята непорочна (мъртва) всевечност.
Индивидуализмът на символистите на собствен ред стига апогея си.
Само че в случай че при новоромантиците апогеят роди месианският вид създател (духът на Независимостта) и не докара изкуството до цялостна херметичност, в този момент това се случи.
Авторът престава да бъде значим за публиката; той става пушечно месо (Дебелянов, Илия Иванов – Черен, Х. Ясенов, Гео Милев) или непотребен, надживял времето си, пътешественик (Траянов, Лилиев, Н. Райнов).
Българската Независимост е подбудена от концепцията за свръхчовека на Ницше, която Пенчо Славейков с по-скоро жреческа, в сравнение с поетическа, заложба впръсква в целия нравствен хайлайф на нацията ни при започване на ХХ век, а последвалите трагически години – след 1913 – са отново резултат от това закъсняло и доведено до положение на цялостна херметичност духовно жречество.
Прочие, в случай че пиянството на един народ сътвори Съединението, то трезвата дипломация реализира Независимостта.
Другият ни популярен и единствено български празник е 24 май.
Тъкмо положението на духа на една нация ражда нейната самостоятелност – или противоположното – нейната взаимозависимост.
Състоянието на духа обаче се съгражда от невидимата на пръв взор духовна работа на единици одарени персони.
Така се случва в годините преди и годините директно след българската Независимост.
Годината е 1907-ма, предхождаща най-забележителната – 1908-ма, за Третото българско царство.
Тъкмо с оповестяването на Независимостта (22 септември 1908) идат петте златни за България години.
Новото царство е фокус на света; цялата международна преса е тук: в дребната страна на Балканите, съумяла сама да стигне до акта на независимостта си, да приобщи в последвалите борби нови, откъснати от историята и международните сили (Берлинският конгрес, попарил Сан-Стефанска България с решенията на огромните в Европа – Биконсфийл и Бисмарк), нейни земи.
Това е време на напредък и одобряване, време на ново „ пиене “, само че и нови заблуди, чийто резултат ще пристигна с Първата международна.
Ала както възходът на страната е предшестван от мощен интелектуален гърмеж, по този начин и отрезвяването ще пристигна първо с жертвите на тези, които направиха вероятен тоя гърмеж: самоубийството на Димитър Бояджиев (1911), изгнаничеството и гибелта на Пенчо Славейков (1912), остракирането и самоубийството на Яворов (1914), убитият на фронта Дебелянов (1916).
Тия бяха измежду най-големите български духове от първото десетилетие на ХХ век, които не просто носиха, само че и предадоха на другите това положение на духа, наричащо се самостоятелност, така че в един висш момент то да се трансформира в духовно положение на цялата млада българска нация.
Та в тая забележителна 1907-а Димо Кьорчев, още един от огромните самостоятелни духове на Третото българско царство, разгласява популярното си есе „ Тъгите ни “ (В: Южни цветове, 1907).
То сочи за обект на изкуството не самото изкуство (метафизиката на доктор Кръстев, кръга Мисъл), а мощният човек, свръхчовекът.
Ето какво споделя Кьорчев, критикът-ницшеанец: „ Силният би трябвало да бъде сам… Като че ли всичко в света живее и пораства, с цел да роди мощния, в чието схващане се загнездват дилемите на бъдещите дни… Нашите тъги са пътят към Нирвана и проучване лекостта на безспорното избавление и безспорната истина. ”
През същата 1907-а излизат Славейковите Епически песни, сборно издание от Епически песни (1896) и Блянове (1898), само че по-важното: с промемена функционалност на поета.
В предговора й Пенчо Славейков влиза под кожата на своя книжовен двойник, Олаф ван Гелдерн, като написа негов критически портрет. Този блян към обективизация на създателя под формата на литературна мистификация (паралел може да се направи с писмата на бай Ганьо, които Алеко написа от името на героя до мислени и действителни лица, откакто към този момент е издал самата книга) е в посока на ницшеанската концепция за свръхчовека: в Славейковата промяна тя е концепция за тоталния стихотворец – свръхпоета. Три години по-късно (1910) Пенчо-Славейковият цялостен поет-критик е на Острова на блажените, прикрит под кожата на определените от него български поети.
Яворовите Безсъници са издадени в същата 1907-а. В „ Нирвана ” – та на новоромантика от Мисъл обаче свръхчовекът е малтретиран от вътрешното си раздвояване.
Свръхчовекът при Яворов е свръхраздвоен: освен това в чисто индивидуален – вътрешен – план; той е по-скоро Сизиф в сравнение с Аполон (Ницше).
На следната година (1908) ще излезе Regina mortua на към момента незнайния Теодор Траянов.
И ще се заредят мъртвите и разблудни царкини в един сомнамбулен средвовековен хор на възпоминанието. Романтическото епично писане и мислене е минало.
То е заровено от лиричния откъс, късата лирична форма.
Николай Райнов прави това в прозата, където най-застъпената форма става притчата, легендата (по-късно модифицирана в белетристиката на септемврийци), а свръхчовекът се търси от пустините на източния мистицизъм през библейските топоси до богомилските междинни епохи.
Погледът задълго ще остане извърнат обратно, само че не към славното минало, а към едни надвременни херметични пространства на меланхолиите и тъгите ни.
Това е духът, родил Независимостта.
Това е духът, тръгнал у нас от Пенчо-Славейковия (Ницшеанския, въпреки преводът на Заратустра да е на Мара Белчева, а не на Печно) свръхчовек.
Елегичната меланхолична спогодба е подета от Лилиев, Дебелянов, Трифон Кунев, Емануил Попдимитров.
Античността е загърбена като прекомерно сетивна и витална. На нейно място идва метафизическото непорочие на Средновековието.
Цяла метафорична серия от крепости, рицари и плачущи царкини сменя полята и горите на Вазов, хайдутите и самодивите на Ботев и Каравелов.
Споменът не възбужда деяние, а таман противоположното: ускорява бездействието; той е надълбоко травматичен.
Ако у Каравелов гората мирише на младост, а сенките й са чисто физическо усещане, у Дебелянов тя е успокоена и застинала в своята непорочна (мъртва) всевечност.
Индивидуализмът на символистите на собствен ред стига апогея си.
Само че в случай че при новоромантиците апогеят роди месианският вид създател (духът на Независимостта) и не докара изкуството до цялостна херметичност, в този момент това се случи.
Авторът престава да бъде значим за публиката; той става пушечно месо (Дебелянов, Илия Иванов – Черен, Х. Ясенов, Гео Милев) или непотребен, надживял времето си, пътешественик (Траянов, Лилиев, Н. Райнов).
Българската Независимост е подбудена от концепцията за свръхчовека на Ницше, която Пенчо Славейков с по-скоро жреческа, в сравнение с поетическа, заложба впръсква в целия нравствен хайлайф на нацията ни при започване на ХХ век, а последвалите трагически години – след 1913 – са отново резултат от това закъсняло и доведено до положение на цялостна херметичност духовно жречество.
Прочие, в случай че пиянството на един народ сътвори Съединението, то трезвата дипломация реализира Независимостта.
Другият ни популярен и единствено български празник е 24 май.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ