На 70 години си отиде големият унгарски режисьор Бела Тар
Бела Тар основава светове, в които времето тече по друг метод. Унгарският режисьор си отиде, като остави след себе си завещание, което промени визиите за хармония, метафизика и обществен натурализъм в седмото изкуство.
В ранните си години той е част от „ документалния натурализъм “, фокусиран върху тежката обществена среда в комунистическа Унгария. Впоследствие обаче стилът му се трансформира в това, което през днешния ден разпознаваме като негов почерк. Филмите му лежат върху дълги фрагменти, които постоянно не престават по 10 или повече минути без спиране. Работата му с оператори като Фред Келемен основава визия най-вече в черно-бяло, която припомня движеща се живопис. Тар има вяра, че публиката би трябвало да усети тежестта на всекидневието, калта по пътя и вятъра, който брули лицата. Времето става воин в неговите филми.
Бела Тар е роден на 21 юли 1955 година в Печ, само че пораства в Будапеща в семейство на хора, работещи в театралните и филмовите изкуства. Той стартира да снима още на 16-годишна възраст с 8-милиметрова камера. Той прави любителски документални филми за работническата класа в Унгария. Тези опити му печелят вниманието на филмовото студио „ Бела Балаж “.
Първите му пълнометражни филми като „ Семейно гнездо “ (1979) са снимани в стила на „ директното кино “ – необработен натурализъм, затворени пространства и същински обществени проблеми. По това време той е считан за политически подбудител.
В средата на 80-те години се случва основен за Тар прелом. Той се среща с писателя, който предходната година завоюва Нобелова премия за литература. Краснохоркаи става негов непрекъснат сценарист. С кино лентата „ Проклятие “ (1988) се ражда новият Бела Тар – снимането минава в черно-бяло, камерата стартира да се движи в извънредно мудни, хипнотични кадри, а фокусът се измества от бита към екзистенциалната безизходност и разпада на духа, показани с дъжда и калта.
През 90-те и началото на новия век Тар се утвърждава като международен класик. Неговият филм „ Сатантанго “ (1994) продължава над 7 часа и по едно и също време шокира и очарова фестивалната аудитория. Режисьори като Гюс Ван Сант и Сюзън Зонтаг го афишират за талант. Последват „ Веркмайстерови хармонии “ (2000) – филм, който доста критици считат за един от най-красивите и метафизичен дълбоки филми на всички времена.
За разлика от доста други създатели, Бела Тар самичък взема решение по кое време да спре. През 2011 година, след кино лентата „ Торинският кон “, той разгласи: „ Работата ми е приключена. Вече няма какво да кажа. “ Той има вяра, че е достигнал до крайната точка на киното като език. Тар обаче не се отдръпва изцяло от изкуството. Основа филмовото учебно заведение film.factory в Сараево, където канеше международни имена (като Тилда Суинтън и Карлос Рейгадас) да преподават на млади гении. Пътува по света, прави мултимедийни съоръжения и постоянно подлага на критика комерсиализацията на актуалното изкуство.
В ранните си години той е част от „ документалния натурализъм “, фокусиран върху тежката обществена среда в комунистическа Унгария. Впоследствие обаче стилът му се трансформира в това, което през днешния ден разпознаваме като негов почерк. Филмите му лежат върху дълги фрагменти, които постоянно не престават по 10 или повече минути без спиране. Работата му с оператори като Фред Келемен основава визия най-вече в черно-бяло, която припомня движеща се живопис. Тар има вяра, че публиката би трябвало да усети тежестта на всекидневието, калта по пътя и вятъра, който брули лицата. Времето става воин в неговите филми.
Бела Тар е роден на 21 юли 1955 година в Печ, само че пораства в Будапеща в семейство на хора, работещи в театралните и филмовите изкуства. Той стартира да снима още на 16-годишна възраст с 8-милиметрова камера. Той прави любителски документални филми за работническата класа в Унгария. Тези опити му печелят вниманието на филмовото студио „ Бела Балаж “.
Първите му пълнометражни филми като „ Семейно гнездо “ (1979) са снимани в стила на „ директното кино “ – необработен натурализъм, затворени пространства и същински обществени проблеми. По това време той е считан за политически подбудител.
В средата на 80-те години се случва основен за Тар прелом. Той се среща с писателя, който предходната година завоюва Нобелова премия за литература. Краснохоркаи става негов непрекъснат сценарист. С кино лентата „ Проклятие “ (1988) се ражда новият Бела Тар – снимането минава в черно-бяло, камерата стартира да се движи в извънредно мудни, хипнотични кадри, а фокусът се измества от бита към екзистенциалната безизходност и разпада на духа, показани с дъжда и калта.
През 90-те и началото на новия век Тар се утвърждава като международен класик. Неговият филм „ Сатантанго “ (1994) продължава над 7 часа и по едно и също време шокира и очарова фестивалната аудитория. Режисьори като Гюс Ван Сант и Сюзън Зонтаг го афишират за талант. Последват „ Веркмайстерови хармонии “ (2000) – филм, който доста критици считат за един от най-красивите и метафизичен дълбоки филми на всички времена.
За разлика от доста други създатели, Бела Тар самичък взема решение по кое време да спре. През 2011 година, след кино лентата „ Торинският кон “, той разгласи: „ Работата ми е приключена. Вече няма какво да кажа. “ Той има вяра, че е достигнал до крайната точка на киното като език. Тар обаче не се отдръпва изцяло от изкуството. Основа филмовото учебно заведение film.factory в Сараево, където канеше международни имена (като Тилда Суинтън и Карлос Рейгадас) да преподават на млади гении. Пътува по света, прави мултимедийни съоръжения и постоянно подлага на критика комерсиализацията на актуалното изкуство.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ