Елин Пелин получава опрощение на дълга, вместо пари в брой
Байловецът Димитър Стоянов се ражда в фамилията на Йото Варджията и Стоянка Иванова през 1877 година Той е едно от единадесетте им деца. Между тях се раждат още четири, само че умират като дребни. Образованието е на респект в този непретенциозен дом. Бащата постоянно носи книги от пазара в града, където продава вар. Така децата имат опция да четат „ Рибния буквар “, „ Под игото “, творбите на Христо Ботев и Любен Каравелов. Получават се някои списания около обстоятелството, че тримата по-големи братя на бъдещия публицист са учители.
Димитър стартира да написа още като възпитаник на село. После отива да учи гимназия в София, мести се в Златица, Панагюрище и Сливен, само че по този начин и не приключва и се връща преподавател в родното си село. Опитва да влезе в Рисувалното учебно заведение – другата му пристрастеност, с изключение на четенето и писането, само че не го одобряват.
За пръв път се подписва с псевдонима си Елин Пелин под стихотворението „Тихи тъги“, оповестено през ноември 1897 година в сп.“Български преглед“. Отначало се увлича от поезията, само че както самичък признава, се отказал на 20 години, когато в един софийски хотел му откраднали тетрадките с всичките 400 стихотворения.
Част от огромната фамилия на художника на българското село
Вечно в недостиг
От есента на 1899 година Елин Пелин се открива в София. Но с писане пари не се изкарват – той постоянно се скита несретник, преследват го финансови проблеми и борчове. Добре че са приятелите му, с които дели наслади и неволи, и вересията в общата кръчма…
През 1922 година на един от тях, неуморимия Александър Балабанов, хрумва блестяща концепция: 25 години са минали от първите креативен изяви на Елин Пелин – за какво да не му устроим празник? Вярно, млад е още – преди малко е навършил 45 – но към този момент е написал „Гераците“, „Земя“ и най-хубавите си разкази. Пък и все нещо ще падне около годишнината, и за приятелите му може да остане…
Дългогодишно другарство свързва проф. Александър Балабанов и Елин Пелин.
Речено – сторено.
Балабанов сформира юбилеен комитет, урежда посредством просветния министър Стоян Омарчевски награждаването на юбиляря със сребърен орден за просвета и изкуство. Събира приятелите и феновете на Елин Пелин, раздава им тематики и скоро юбилейният алманах е подготвен. Решава се всички доходи от него да бъдат в интерес на писателя. Да, но той е толкоз закъсал, че
Кой ще ти чака да се продаде сборникът
с цел да се позакърпи ситуацията. Тогава напористият Балабанов поставя 15-20 книжки в чантата си и потегля със Стилиян Чилингиров и Димо Кьорчев да обикаля по-заможните софиянци. Хем ще им пробута сборника, хем и кесиите им може да се развържат…
Първо тропат на вратата на най-богатия – банкера Иван Евстратиев Гешов. Потомъкът на огромния търговско-банкерски жанр Гешовци не го е посрамил – бил е шеф на Българската национална банка, на два пъти финансов министър, министър-председател по време на Балканската война. А и положение е натрупал. Приема той делегацията доста общително и деликатно изслушва заплетената им дрънканица.
Когато Балабанов с самоувереност акцентува, че е пристигнало време ръководещите и по-първите хора да се замислят върху участта на българския публицист, Гешов бръква в десния джоб на панталона си. Връзка ключове извънтява в ръката му – нашите герои като хипнотизирани се вторачват в нея. А Балабанов им насочва ликуващ взор: „Казах ли ви, бе, диванета?!“
Иван Гешов бил най-заможният след Освобождението.
Сюрпризът на банкера
„Позволете ми да направя на юбиляря дребен сюрприз“, споделя с благодушна усмивка Гешов и се насочва към солидната каса, скрита в една ниша. Сръчно завърта ключа, само че постепенно отместилата се врата открива нова желязна бариера. Щраква различен ключ, изсъсква пружина. Следват отделения, заградени с огнеупорни малки врати със секретни брави, които дават достъп на ключа единствено след набирането на специфична ключова дума. Скоро от вътрешната страна просветват купчини златни монети, касетки със скъпоценности, компактно надиплени пачки с банкноти, чекове, влогови книжки…
Устата на тримата интелектуалци са пресъхнали, те едвам си поемат мирис. А домакинът все рови и рови, до момента в който най-после издърпва продълговато стоманено чекмедже и почва да търси нещо в него. Най-накрая тържествуващо вади издължен лист, затрупан с марки и подписи. И щраква ключа – касата още веднъж потъва в солидната си непрозрачност.
„ Ето го моят сърпрайз, господа – обръща се към гостите си Гешов. – Полица за 100 лв., подписана от господин Димитър Иванов Стоянов при заминаването му за Париж през 1906 година 16 години дългът стои открит, лихвите текат. Та занесете го на господин Елин Пелин. Прощавам му дълга – какъв по-хубав подарък за юбилея му от това? “
Тримата внезапно скачат като залети с мразовит душ. Обръщат тил на мастития банкер и изхвърчат на открито. Всичкият им възторг се изпарява – очевидно подобен ще е дарът и на останалите богаташи, включени в листата. Какво да се прави, светът е разграничен на безконечни длъжници и безконечни кредитори, въздъхват и бързешком свиват към кръчмата, където Пелинко към този момент им е поръчал виното. На вересия.
Димитър стартира да написа още като възпитаник на село. После отива да учи гимназия в София, мести се в Златица, Панагюрище и Сливен, само че по този начин и не приключва и се връща преподавател в родното си село. Опитва да влезе в Рисувалното учебно заведение – другата му пристрастеност, с изключение на четенето и писането, само че не го одобряват.
За пръв път се подписва с псевдонима си Елин Пелин под стихотворението „Тихи тъги“, оповестено през ноември 1897 година в сп.“Български преглед“. Отначало се увлича от поезията, само че както самичък признава, се отказал на 20 години, когато в един софийски хотел му откраднали тетрадките с всичките 400 стихотворения.
Част от огромната фамилия на художника на българското село Вечно в недостиг
От есента на 1899 година Елин Пелин се открива в София. Но с писане пари не се изкарват – той постоянно се скита несретник, преследват го финансови проблеми и борчове. Добре че са приятелите му, с които дели наслади и неволи, и вересията в общата кръчма…
През 1922 година на един от тях, неуморимия Александър Балабанов, хрумва блестяща концепция: 25 години са минали от първите креативен изяви на Елин Пелин – за какво да не му устроим празник? Вярно, млад е още – преди малко е навършил 45 – но към този момент е написал „Гераците“, „Земя“ и най-хубавите си разкази. Пък и все нещо ще падне около годишнината, и за приятелите му може да остане…
Дългогодишно другарство свързва проф. Александър Балабанов и Елин Пелин. Речено – сторено.
Балабанов сформира юбилеен комитет, урежда посредством просветния министър Стоян Омарчевски награждаването на юбиляря със сребърен орден за просвета и изкуство. Събира приятелите и феновете на Елин Пелин, раздава им тематики и скоро юбилейният алманах е подготвен. Решава се всички доходи от него да бъдат в интерес на писателя. Да, но той е толкоз закъсал, че
Кой ще ти чака да се продаде сборникът
с цел да се позакърпи ситуацията. Тогава напористият Балабанов поставя 15-20 книжки в чантата си и потегля със Стилиян Чилингиров и Димо Кьорчев да обикаля по-заможните софиянци. Хем ще им пробута сборника, хем и кесиите им може да се развържат…
Първо тропат на вратата на най-богатия – банкера Иван Евстратиев Гешов. Потомъкът на огромния търговско-банкерски жанр Гешовци не го е посрамил – бил е шеф на Българската национална банка, на два пъти финансов министър, министър-председател по време на Балканската война. А и положение е натрупал. Приема той делегацията доста общително и деликатно изслушва заплетената им дрънканица.
Когато Балабанов с самоувереност акцентува, че е пристигнало време ръководещите и по-първите хора да се замислят върху участта на българския публицист, Гешов бръква в десния джоб на панталона си. Връзка ключове извънтява в ръката му – нашите герои като хипнотизирани се вторачват в нея. А Балабанов им насочва ликуващ взор: „Казах ли ви, бе, диванета?!“
Иван Гешов бил най-заможният след Освобождението. Сюрпризът на банкера
„Позволете ми да направя на юбиляря дребен сюрприз“, споделя с благодушна усмивка Гешов и се насочва към солидната каса, скрита в една ниша. Сръчно завърта ключа, само че постепенно отместилата се врата открива нова желязна бариера. Щраква различен ключ, изсъсква пружина. Следват отделения, заградени с огнеупорни малки врати със секретни брави, които дават достъп на ключа единствено след набирането на специфична ключова дума. Скоро от вътрешната страна просветват купчини златни монети, касетки със скъпоценности, компактно надиплени пачки с банкноти, чекове, влогови книжки…
Устата на тримата интелектуалци са пресъхнали, те едвам си поемат мирис. А домакинът все рови и рови, до момента в който най-после издърпва продълговато стоманено чекмедже и почва да търси нещо в него. Най-накрая тържествуващо вади издължен лист, затрупан с марки и подписи. И щраква ключа – касата още веднъж потъва в солидната си непрозрачност.
„ Ето го моят сърпрайз, господа – обръща се към гостите си Гешов. – Полица за 100 лв., подписана от господин Димитър Иванов Стоянов при заминаването му за Париж през 1906 година 16 години дългът стои открит, лихвите текат. Та занесете го на господин Елин Пелин. Прощавам му дълга – какъв по-хубав подарък за юбилея му от това? “
Тримата внезапно скачат като залети с мразовит душ. Обръщат тил на мастития банкер и изхвърчат на открито. Всичкият им възторг се изпарява – очевидно подобен ще е дарът и на останалите богаташи, включени в листата. Какво да се прави, светът е разграничен на безконечни длъжници и безконечни кредитори, въздъхват и бързешком свиват към кръчмата, където Пелинко към този момент им е поръчал виното. На вересия.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ