Боян Пенев: Превъплъщенията на Бай Ганя
Бай Ганю е от казанлъшко село
Алеко Константинов го среща в Чикаго
Малцина знаят, че зад именития Бай Ганю стои действителна историческа персона.Той е от казанлъшкото село Енина. Алеко Константинов го среща през 1893 година на Всемирното изложби в Чикаго. В павилиона „Български рядкости“, където най-голямата необичайност е бъдещият книжовен воин.
„До една маса в кьошето – написа Щастливеца – седи по турски върху сандък, застлан с килим, някой си българин, Ганю Сомов, с антерия, с необятен червен пояс и безконечни сини шалвари и пуши цигара с едно дълго, черно, с янтар на края, цигаре. Пред него на масата са разложени няколко тъмносини ялдъзлии мускали, от които половината празни, останалите напълнени с терше.“
„Посетителите – продължава Алеко – отиват към масата на бай Ганя. Гледат мускалите, миришат ги и разпитват нещо. Бай Ганьо не им проумява от приказката, гледа ги, пухти с цигарето и чете броениците.“
„Е че като не ти възприемам, къзъм. Я ела тук бе, Герги ли ти беше името, я ела, мола ти се, виж на тази какво й се иска“, вика преводач нашенецът.
Алеко Константинов сяда при него на раздумка. Ганю Сомов бил пратен от един цариградски евреин да продава розово масло. Цял месец се клатил по морето и океана до Ню Йорк. Вече му омръзнало да седи в Чикаго.
Любопитно е също, че първото издание на „Бай Ганю“ от 1895 година не се харчи. Издателят Пенчо Спасов банкрутира, а Алеко не получава и пукнат грош. Налага се едвам второто издание от 1917 година, когато Щастливеца от дълго време не е сред живите.
Проф. Боян Пенев е проницателен откривател на явлението „Бай Ганю“. Поместваме част от неговата студия, оповестена в сп. „Златорог“ през 1923 година
Цял месец се клатил по морето и океана до Ню Йорк
Не е нито жител, нито селяндур: облича от време на време фрак, само че също по този начин носи и пояс
Нашите съседи, които превеждат Алековата книга, напълно на вятъра ни се присмиват: в културно отношение посред ни няма никакви особени разлики – върху фона на общата ориенталска некултурност националните разлики на известни публични среди напълно едва се усещат.Бих отишъл още по-нататък, бих сложил Бай Ганя в един още по-широк кръг: неговите качества могат да се срещнат освен на Ориента.
Може би Бай Ганю по тази причина е намерил толкоз доста преводачи и читатели в чужбина, тъй като у него около екзотичното чужденците намират нещо от личния си обичай. Ако той им беше напълно непознат, не щеше да ги заинтересува дотам. Струва ми се, че с постъпките си, с метода на своето мислене той не е толкоз надалеч от тях, колкото си фантазират те. И напълно не е прав Живанович, който самонадеяно декларира, че Бай Ганю изразявал единствено чертите на племето, към което принадлежи, както не е прав и Кръстев, който намира, че в Бай Ганя били въплътени самостоятелните и обществени качества на българската народност…
Общността с другите, с ония, които в културно отношение не се разграничават доста от нас, най-ясно проличава там, дето Бай Ганю е противоположен на европейската просвета. Разкази, в които се разказва сходен контрастност, ние срещаме освен в нашата литература, освен в литературата на нашите съседи, само че и в съветската, и в чешката, и в полската.
В сръбската реалистична литература, да вземем за пример, можем да отбележим не един облик, който припомня творбата на Алека. В най-хубавите нейни творби пластично са дадени смешните и негативни страни на живота. Представителите на сръбската хумористична и сатирична повест, които се движат постоянно в кръга на непосредствените наблюдения, рисуват с най-големи детайлности развалата на сръбското общество, всички ония пороци, що се обрисуват върху фона на политическата и социална реалност в Сърбия.
Дори и когато изобразяват елементарния народ, селската среда – освен при възпроизвеждане на градското общество и интелигенцията – те акцентират минусите на своите събратя, дефекти, не по-малко смешни или по-малко грозни от тия, що рисува Алеко. И значимото е, че в доста случаи и те, като нашия публицист, изхождат от понятия и показа за една по-висока нравствена и интелектуална просвета, на която се опълчва безграничният нарцисизъм и грубостта на цяла една среда, що живее еднообразно и в градовете, и в селата.
Човек се задъхва в реализма на Стефан Сремац, усеща се изтерзан в неговия неук свят, в неговите изображения, толкоз едностранни, колкото и Алековите. Със своята тежест и грубост тоя натурализъм, който показва най-тъмните страни на сръбския живот, убива даже художествения комизъм, присъщ за цялото творчество на поменатия публицист. Действителността, с която ни среща Сремац в множеството от творбите си, се свежда към една безкрайна циничност – това, що взема превъзходство в нея, са огрубелите човешки нрави, низките пристрастености, неограничените инстинкти.
Още по-нерадостни са изображенията на различен един сръбски белетрист, Радой Доманович. И аз не зная за какво би трябвало да се смятат за национални, типично български ония прояви, които разкрива Алеко във втората част на творбата си и които наподобяват така бледни спрямо политическата и обществена ирония на Домановича.
У маркираните двама писатели, както и у редица други, е обещано освен най-комичното, само че и най-безнадеждното, най-угнетителното в сръбския живот. Можем даже да кажем, че обобщенията, до които се издигат те, са доста по-широки, освен това доста по-определени, засягащи повече страни на сръбския градски и селски обичай, в сравнение с неуловимите и спорни систематизирания на Алека.
В Русия се употребява с невероятна известност книгата на Н. А. Лейкин „Наши за границей. Юмористическое изложение поездка супругов Николая Ивановича и Глафиры Семеновны Ивановых в Париж и обратно“, както и други две негови книги от същия жанр – „Где апельсины зреют“ и „Под южными небесами“.
Лейкин разказва комични епизоди, смешни положения, в които изпадат простите и невъзпитани руси в пътуванията си из Европа. Твърде постоянно неговите херои се демонстрират в европейската конюнктура таман така, както и Бай Ганю. И Николай Иванович смята за простаци не сходните на себе си, а чужденците, с които се среща. Винаги мнителен и недоверчив, той все мисли, че другите желаят да го излъгват или ограбят; с няколко най-обикновени непознати изречения, които инцидентно е усвоил, самонадеяно и самоуверено пристъпва към всеки срещнат чужденец, уверен е, че го превъзходства, и нееднократно надменно декларира патриотическата си горделивост.
Вижда се, Алеко доста добре ще да е познавал книгата на Лейкина. Когато е писал разказите си „Бай Ганю потегли по Европа“, той е имал поради една реалност, в общи черти сходна на изобразената от Лейкина. Основата, същността и в двата случая е идентична, разликата е в индивидуализирането, в присъщите детайлности, в метода на изображението.
Тъй че по никой метод ние не можем да свържем Бай Ганя с трайните и изключителните особености на българската народност. В множеството случаи у него изпъкват черти, които характеризират една преходна фаза в нашия живот и въобще в живота на един народ с първобитна просвета. Взет единствено във връзка с публичните и политически нрави, той се явява притежател на качества преходни, обусловени от известни исторически условия.
В първата част той е представител на една среда, изостанала духовно прекомерно обратно, една примитивна, неодялана среда, която няма разбиране за западноевропейска начетеност, не се поддава на културни въздействия, живее самодоволно със своя нарцисизъм, материалната полза смята за висшо богатство, а пороците си – за достолепия. Във втората част въплъщава едно общество, увлечено до дъно от политическата безнравственост, скъсало връзките си с българската традиция, лишено от публично и национално схващане, от каквато и да е гражданска съвест, жадуващо единствено за персонално благоденствие. И в единия, и в другия случай той е артикул на своето време, показва един временен миг в развиването на нашия политически и нравствен живот.
И таман като нещо преходно Бай Ганю не застава пред нас в строго избрани контури – контурите му се губят, той не се поддава на едно определение, на една характерност. Не е нито жител, нито селяндур: облича от време на време фрак, само че също по този начин носи и пояс. Един жител с жестовете и грубата душeвност на селянин; един селяндур, вкусил от отровата на градската цивилизация.
Има нещо от комичната грубост на някой телалин, който желае да наподобява жител, от ориенталската ловкост на някой търговец, от алчността и продажността на някой долнокачествен партизанин, от безхарактерността на някои модерни наши вестникари. Повечето от това, що показва Бай Ганю, е все днешно, модерно – вчерашното, предишното е по-друго, както ще бъде друго и утрешното, бъдещето: историческата реалност се мени, а с нея и духовният образ на поколенията, обществата и другите среди.
Вниманието на Алека е ориентирано не толкоз към общото, трайното, типичното в българската народност, колкото към частичното, краткотрайното, менливото в българското общество. Бай Ганя характеризират не толкоз признаците на националността, колкото особеностите на некултурността, взета в най-широк смисъл – една некултурност, самостоятелна от национални качества.
Само от мнението на такива схващания и тълкувания бихме могли да разбираем наличието и смисъла на основания от Алека облик.
Алеко Константинов го среща в Чикаго
Малцина знаят, че зад именития Бай Ганю стои действителна историческа персона.Той е от казанлъшкото село Енина. Алеко Константинов го среща през 1893 година на Всемирното изложби в Чикаго. В павилиона „Български рядкости“, където най-голямата необичайност е бъдещият книжовен воин.
„До една маса в кьошето – написа Щастливеца – седи по турски върху сандък, застлан с килим, някой си българин, Ганю Сомов, с антерия, с необятен червен пояс и безконечни сини шалвари и пуши цигара с едно дълго, черно, с янтар на края, цигаре. Пред него на масата са разложени няколко тъмносини ялдъзлии мускали, от които половината празни, останалите напълнени с терше.“
„Посетителите – продължава Алеко – отиват към масата на бай Ганя. Гледат мускалите, миришат ги и разпитват нещо. Бай Ганьо не им проумява от приказката, гледа ги, пухти с цигарето и чете броениците.“
„Е че като не ти възприемам, къзъм. Я ела тук бе, Герги ли ти беше името, я ела, мола ти се, виж на тази какво й се иска“, вика преводач нашенецът.
Алеко Константинов сяда при него на раздумка. Ганю Сомов бил пратен от един цариградски евреин да продава розово масло. Цял месец се клатил по морето и океана до Ню Йорк. Вече му омръзнало да седи в Чикаго.
Любопитно е също, че първото издание на „Бай Ганю“ от 1895 година не се харчи. Издателят Пенчо Спасов банкрутира, а Алеко не получава и пукнат грош. Налага се едвам второто издание от 1917 година, когато Щастливеца от дълго време не е сред живите.
Проф. Боян Пенев е проницателен откривател на явлението „Бай Ганю“. Поместваме част от неговата студия, оповестена в сп. „Златорог“ през 1923 година
Цял месец се клатил по морето и океана до Ню Йорк
Не е нито жител, нито селяндур: облича от време на време фрак, само че също по този начин носи и пояс
Нашите съседи, които превеждат Алековата книга, напълно на вятъра ни се присмиват: в културно отношение посред ни няма никакви особени разлики – върху фона на общата ориенталска некултурност националните разлики на известни публични среди напълно едва се усещат.Бих отишъл още по-нататък, бих сложил Бай Ганя в един още по-широк кръг: неговите качества могат да се срещнат освен на Ориента.
Може би Бай Ганю по тази причина е намерил толкоз доста преводачи и читатели в чужбина, тъй като у него около екзотичното чужденците намират нещо от личния си обичай. Ако той им беше напълно непознат, не щеше да ги заинтересува дотам. Струва ми се, че с постъпките си, с метода на своето мислене той не е толкоз надалеч от тях, колкото си фантазират те. И напълно не е прав Живанович, който самонадеяно декларира, че Бай Ганю изразявал единствено чертите на племето, към което принадлежи, както не е прав и Кръстев, който намира, че в Бай Ганя били въплътени самостоятелните и обществени качества на българската народност…
Общността с другите, с ония, които в културно отношение не се разграничават доста от нас, най-ясно проличава там, дето Бай Ганю е противоположен на европейската просвета. Разкази, в които се разказва сходен контрастност, ние срещаме освен в нашата литература, освен в литературата на нашите съседи, само че и в съветската, и в чешката, и в полската.
В сръбската реалистична литература, да вземем за пример, можем да отбележим не един облик, който припомня творбата на Алека. В най-хубавите нейни творби пластично са дадени смешните и негативни страни на живота. Представителите на сръбската хумористична и сатирична повест, които се движат постоянно в кръга на непосредствените наблюдения, рисуват с най-големи детайлности развалата на сръбското общество, всички ония пороци, що се обрисуват върху фона на политическата и социална реалност в Сърбия.
Дори и когато изобразяват елементарния народ, селската среда – освен при възпроизвеждане на градското общество и интелигенцията – те акцентират минусите на своите събратя, дефекти, не по-малко смешни или по-малко грозни от тия, що рисува Алеко. И значимото е, че в доста случаи и те, като нашия публицист, изхождат от понятия и показа за една по-висока нравствена и интелектуална просвета, на която се опълчва безграничният нарцисизъм и грубостта на цяла една среда, що живее еднообразно и в градовете, и в селата.
Човек се задъхва в реализма на Стефан Сремац, усеща се изтерзан в неговия неук свят, в неговите изображения, толкоз едностранни, колкото и Алековите. Със своята тежест и грубост тоя натурализъм, който показва най-тъмните страни на сръбския живот, убива даже художествения комизъм, присъщ за цялото творчество на поменатия публицист. Действителността, с която ни среща Сремац в множеството от творбите си, се свежда към една безкрайна циничност – това, що взема превъзходство в нея, са огрубелите човешки нрави, низките пристрастености, неограничените инстинкти.
Още по-нерадостни са изображенията на различен един сръбски белетрист, Радой Доманович. И аз не зная за какво би трябвало да се смятат за национални, типично български ония прояви, които разкрива Алеко във втората част на творбата си и които наподобяват така бледни спрямо политическата и обществена ирония на Домановича.
У маркираните двама писатели, както и у редица други, е обещано освен най-комичното, само че и най-безнадеждното, най-угнетителното в сръбския живот. Можем даже да кажем, че обобщенията, до които се издигат те, са доста по-широки, освен това доста по-определени, засягащи повече страни на сръбския градски и селски обичай, в сравнение с неуловимите и спорни систематизирания на Алека.
В Русия се употребява с невероятна известност книгата на Н. А. Лейкин „Наши за границей. Юмористическое изложение поездка супругов Николая Ивановича и Глафиры Семеновны Ивановых в Париж и обратно“, както и други две негови книги от същия жанр – „Где апельсины зреют“ и „Под южными небесами“.
Лейкин разказва комични епизоди, смешни положения, в които изпадат простите и невъзпитани руси в пътуванията си из Европа. Твърде постоянно неговите херои се демонстрират в европейската конюнктура таман така, както и Бай Ганю. И Николай Иванович смята за простаци не сходните на себе си, а чужденците, с които се среща. Винаги мнителен и недоверчив, той все мисли, че другите желаят да го излъгват или ограбят; с няколко най-обикновени непознати изречения, които инцидентно е усвоил, самонадеяно и самоуверено пристъпва към всеки срещнат чужденец, уверен е, че го превъзходства, и нееднократно надменно декларира патриотическата си горделивост.
Вижда се, Алеко доста добре ще да е познавал книгата на Лейкина. Когато е писал разказите си „Бай Ганю потегли по Европа“, той е имал поради една реалност, в общи черти сходна на изобразената от Лейкина. Основата, същността и в двата случая е идентична, разликата е в индивидуализирането, в присъщите детайлности, в метода на изображението.
Тъй че по никой метод ние не можем да свържем Бай Ганя с трайните и изключителните особености на българската народност. В множеството случаи у него изпъкват черти, които характеризират една преходна фаза в нашия живот и въобще в живота на един народ с първобитна просвета. Взет единствено във връзка с публичните и политически нрави, той се явява притежател на качества преходни, обусловени от известни исторически условия.
В първата част той е представител на една среда, изостанала духовно прекомерно обратно, една примитивна, неодялана среда, която няма разбиране за западноевропейска начетеност, не се поддава на културни въздействия, живее самодоволно със своя нарцисизъм, материалната полза смята за висшо богатство, а пороците си – за достолепия. Във втората част въплъщава едно общество, увлечено до дъно от политическата безнравственост, скъсало връзките си с българската традиция, лишено от публично и национално схващане, от каквато и да е гражданска съвест, жадуващо единствено за персонално благоденствие. И в единия, и в другия случай той е артикул на своето време, показва един временен миг в развиването на нашия политически и нравствен живот.
И таман като нещо преходно Бай Ганю не застава пред нас в строго избрани контури – контурите му се губят, той не се поддава на едно определение, на една характерност. Не е нито жител, нито селяндур: облича от време на време фрак, само че също по този начин носи и пояс. Един жител с жестовете и грубата душeвност на селянин; един селяндур, вкусил от отровата на градската цивилизация.
Има нещо от комичната грубост на някой телалин, който желае да наподобява жител, от ориенталската ловкост на някой търговец, от алчността и продажността на някой долнокачествен партизанин, от безхарактерността на някои модерни наши вестникари. Повечето от това, що показва Бай Ганю, е все днешно, модерно – вчерашното, предишното е по-друго, както ще бъде друго и утрешното, бъдещето: историческата реалност се мени, а с нея и духовният образ на поколенията, обществата и другите среди.
Вниманието на Алека е ориентирано не толкоз към общото, трайното, типичното в българската народност, колкото към частичното, краткотрайното, менливото в българското общество. Бай Ганя характеризират не толкоз признаците на националността, колкото особеностите на некултурността, взета в най-широк смисъл – една некултурност, самостоятелна от национални качества.
Само от мнението на такива схващания и тълкувания бихме могли да разбираем наличието и смисъла на основания от Алека облик.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ