Вегетарианец
Баща му беше в състояние човек, заможен беше и гледаше надлежно на живота, а то какво прави, какво коства, не зная, но отпътува момче младо и хубаво, като цъфнал гюл, просвета да учи в София, заставам колкото заставам, току се върна един ден смачкано, рошаво, мършаво, гаче ли като свети Ивана се е хранило със скакалци и див мед единствено. Заряза и просвета, и всичко и стартира със земята да се бори като нас. Питам го един път:
— Стефко бе, че какво, такова, си изнемощял в телосложението и бузите ти залесени на места на сектори?
— Аз — кай, — бай Димо, така си пребивавам, такова ми е — кай — убеждението. По природата се повеждам — кай.
— Ама не се ли храниш — думам, — не похапнуваш ли си повечко, та си се източил като бобена вейка?
— Храня се, пояждам си, но месо не хапвам и каквото взема — сурово го вземам. С плодове — кай, — със зеленчуци, с ядки и сокове подкрепям живота. Орехи хапвам — споделя — доста, тъй като те са четири пъти по-хранителни от месото, четири пъти — от яйцата и повече от 10 пъти — от млякото. Имат си — кай — и тлъстините, и захарите, и белтъците.
Ха в този момент де! Орех с белтък!
— Е, хубаво — споделям, — сурови ги ядеш, но фасул необработен може ли да се яде? Картофи ядат ли се? Сурови тикви, да речем, единствено прасетата, да прощаваш, такова…
— Тъй — споделя, — сурови си ги хапвам, тъй като огънят — кай — ги скапва. Променя им — кай — химическия и енергическия състав и ги прави — кай — по-мъчно смилаеми.
И това не бях чувал, и това научих! Бря, пуста просвета, бря! Побърка ни хубавите момчета и вер селям!
Питам след това поп Еня правилно ли е, дето го разправя.
— Вярно е — кай. — Не му знам — кай — каква религия изповядва, съботник ли е, от жълтото приятелство ли е, но и самун не яде, а кълве житото като мисирек. Леля му Райна разправяла на попадията. Сурово го кълвял, или пък го топял в студена вода и го джвакал като дъвка, песоглавецът му с песоглавец! Сохрани боже!
Кръсти се попът и разправя, а аз се пуля отсреща му и се чудя и квас.
— А бе какво се чудиш — обажда се Лъжлив Съби, — и бъзуняк яде момъкът, и млечък, и капикоса, и каквото му попадне. На моята равнища — кай, — до гробищата, синора го е опасал като магаре докрай. Ами! И тръне имаше на места, и тях ги няма.
Един ден — кай, — като гледал по какъв начин сладко пасат конете люцерната в хаджи Дончовата морава, да вземе да се намъкне и той, че да нагъва люцерна, да нагъва, додето му се издул коремът като на малко циганче, по кое време яде варени тикви. Щял да се пукне момъкът и да експлодира насмалко.
Разтривали го, церили го, хеле му минало.
— А бре, майка — думала му кака Деля, — ами че може ли защото добитъка?… Ами че хайде, да речем, прияло ти се е люцерна, ами че посоли си я малко, полей си я с оцет от горната страна, че тогава! А то така на какво наподобява?
Оттогава — кай — не е хапвал към този момент люцерна. Кощрава почна да нагъва и по-добре му е на момчето, заглади му се косъмът и брадата му по-честа стана.
— Ех, Събко — думам му, — смеем се ние и се подиграваме, но знам ли? Както ми е тръгнало и на мене толкоз време без работа, дали няма да се пиша и аз в неговата партия, че да тръгнем кооперативно да пасем по синорите. А?!
Чудомир
Източник: chitanka.info
