Лицата от протеста: Мила - между кв. Надежда и Единбург |
Бърза информация в Google ми споделя, че Мила е докторант по британска литература в Единбург. В София е за лятната си почивка. Тук я заварва началото на митингите против държавното управление и основния прокурор. Тя е и един от уредниците на акцията " Широко затворени очи " пред представителството на Европейска комисия в София.
Това е първата ни среща. Как бихте се показали?
Казвам се Мила Даскалова от София, кв. Надежда. На 27 години. Последните 8 пребивавам в Единбург, където завършвам докторантурата си. Темата ми е много характерна. Фокусирана е върху списания и текстове, издавани през 19 в. от пациенти в психиатрични заведения. Избрах я, тъй като е пресечна точка на две университетски области, които постоянно са ме привличали – медицината и литературата. Освен това тя отлично илюстрира по какъв начин една маргинализирана общественост се бори с гласа си против стигмата, наложена върху нея.
Преди да приказваме за това, какво не одобрявате в България през днешния ден, дано кажем какво не одобрявате в себе си?
Аз пресилвам с желанието си да възнамерявам и управлявам всичко, което се случва към мен. Добрата страна на това е, че съм подготвена да поема доста отговорност. Не толкоз положителната е, че това поражда спорове с други хора и генерира стрес.
Допускате ли един ден да се занимавате професионално с политика в България?
На този стадий сходна концепция не ми е на сърцето. Ако не се занимавам в научен проект с литература, бих се заела с начинания, свързани с арт терапия и помощ на хора с душевен проблеми. Това е посоката, в която виждам професионалното си развиване.
Любимо място в София?
Откакто не пребивавам в София, целият град ми е обичан. Ще загатна съответно региона към Халите. Там има едно китно ресторантче, в което вървим с майка ми на обяд. Кварталът е опърпан, фасадите се разрушават, само че одобрявам тази атмосфера на остаряла София.
Любима музика?
Моите родители може и да не наподобяват като диви рокаджии, само че когато бях на 10 година ми купиха диск на Мерилин Менсън. И оттова като се стартира – Linkin Park, Rammstein, пънк, метал. С годините започнах да поувирам и музикалните ми хоризонти се разшириха. Сега чувам съвсем всичко. Харесвам електронна музика, поп, джаз. The Cure си остава обичана тайфа.
Любима българска дума?
Е, тъкмо за това си приказвах скоро с една другарка на Орлов мост. Обсъждахме какъв брой благозвучни са българските Ю и Я. Затова обичам думи като люляк, дюля, ютия. Даже яхния обичам, макар репликата на госпожа Сачева (смее се).
Кое е това, което най-вече Ви нервира в България?
То ме нервира, само че в същото време и го разбирам. Имам поради експанзията посред ни – насилието с думите, които изричаме и пишем. Има насъбрани напрежения, има стрес и онази прословута българска подозрителност към всеки и всичко. Но го разбирам. Ние сме народ с доста исторически контузии, които са неизлекувани и това постоянно избива под една или друга форма. Способността ни да се смеем на всичко, даже на най-трагичното, също е метод за справяне с проблемите. Предпочитам го (смее се).
Виждам, че се смеете. Кое е това, което можете да приемете единствено с възприятие за комизъм?
Абсурда. Абсурдът може да бъде признат само с възприятие за комизъм. Няма друга защитна реакция.
Можете ли да изпитвате злост към човек или политик, по чийто адрес сте се смяли?
Социалните мрежи преливат от политически шаржове и някои са супер смешни. Но това не прави героите им безобидни. Ще дам образец с Данаил Кирилов. Ние доста се смяхме на неговата беззащитност с обръщането на файловете и джуркането на делата. Аз първоначално дори не си давах сметка, че този човек в действителност е настоящ министър на правораздаването. Но когато той същият се появи на срещата на прокурорите в Бояна и направи изказването си, разбрах, че в него няма нищо комично. Той не е анимационен воин. Той е ходеща топка завист. Във всяка друга паралелна действителност би бил неосезаем – без качества, без достижения, кух от вътрешната страна. По каприз на случайността е попаднал във властта и добре знае, че без тази власт е безусловно никой. Въпросът е на какъв брой още такива политици се крепи тази власт?
Въпросът също е дали въпреки всичко има политици, които цените?
За мен забавна е Никола Стърджън – първи министър на Шотландия и водач на Шотландската национална партия. Също премиерката на Нова Зеландия. Покрай ковид на напред във времето излязоха много дами водачи. Струва ми се, че те споделят по-различен жанр на ръководство – по-деликатен звук и деликатно отношение към хората. По-малко попечителство и повече емпатия и самообладание в общуването. Контрастът е изключително мощен, в случай че си напомним размахването на пръст и нацупената надменност на Тръмп, Борис Джонсън или Бойко Борисов, да вземем за пример. Според мен това е бъдещето на политиката. Не силовото ръководство, а човечността и честността. За това се борим.
Добре, реализира ли нещо митингът дотук?
Oчевидно главните цели – оставки на държавното управление и на основния прокурор – не са реализирани. Но се случиха поредност на пръв взор дребни, само че в действителност знакови неща - свободният достъп до присвоения от Доган плаж в Росенец, оставката на основни министри, провокирането на интерес в западните медии към протичащото се в България. Някои ще кажат, че това са незначителни победи, само че те са стъпки в вярна посока.
Най-важното обаче е възвърнатото чувство за мощ на жителите. Защото няма подозрение, че измежду ръководещите има комплициране и боязън. Те в действителност нямат предпочитание да договарят с нас. Те бълват клишета, само че не приказват на нашия език. Тяхната визия за съвременна страна е това да се лее асфалт, а концепциите им за правова страна са искрено необразовани, както към този момент разясниха доста конституционалисти.
Тези хора не ни схващат. Те въобще не могат да проумеят какво ни изкарва на площада. Според тях единственото допустимо пояснение е, че сме платени. Нашите викания " Оставка " за тях са просто крякане, а думи като персонално достолепие, честност, предвидимост в политиката са заучени изречения за приложимост в телевизионните студия. Нали не си мислим, че Тома Биков и Деница Сачева са единствените, които сменят партии и убеждения съгласно конюнктурата?! Само, че аз не съм привикнала хората в моето семейство и обграждане да лъжат, да шикалкавят и да сменят позициите си по този начин безнаказано. Всеки рано или късно би трябвало да си понесе следствията.
Иначе в персонален проект, огромният триумф на митинга за мен е, че открих ужасно доста нови другари и съидейници. Всяка вечер съм заобиколена от младежи като мен. Моите родители също са тук. Дори двете ми баби поддържат митинга, въпреки че нямат физическите сили да излизат с нас. Въобще, не би трябвало митингът да се свежда единствено до младите.
Коя е най-голямата неистина, която сте чули за митинга?
Не бих споделила неистина, само че то бе такава неправда, че напряко излязох от кожата си. Когато Бойко Борисов си провежда митинга в " Техпарк ", на трибуната излезе да приказва кметът на Враца. Той сподели нещо, което евентуално мислят доста хора, само че той го сервира напълно непосредствено. Взе микрофона и сподели: " До месец те ще си тръгнат по родните страни и нещата ще се успокоят ". Всъщност това, което ние чухме бе: " Вашият глас тук не е мечтан. Дошли сте единствено, с цел да ни мътите водата ". Когато чух тази имитация по малкия екран, желаех да му викна: " Я, чакайте малко! Това тук е нашата родна страна и ние тъкмо тук имаме право на глас ". Да си призная, тогава по този начин се вбесих, че споделих на майка ми: " Аз няма да си потегли, до момента в който не приключим с това ".
И тук желая да прибавя още нещо. Аз дълги години живях с убеждението, че заминаването ми за Единбург е мой персонален избор, който съм направила със свободната си воля. След това с времето започнах да срещам от ден на ден българи в Шотландия, да узнавам от ден на ден неща за политиката у нас и един ден просто си дадох сметка, че това моето не е било никакъв избор. Аз просто съм била принудена да диря реализация някъде на открито. И тази мисъл бе като плесница – по едно и също време мъчителна и отрезвяваща. Репликата на кмета на Враца бе ехтене на същия този пестник, че съм нежелана в личната ми страна и че за мен няма място в нея.
Затова желая да кажа, че хората не би трябвало да бъдат принуждавани да взимат такива сложни житейски решения. И когато въпреки всичко решат да заминат в чужбина, да не чуват обидни реплики от сънародниците си. Аз не съм чула някой англичанин, който е избрал да живее в Австралия, Индия или България да бъде апетитен с пръст, че е предател и не е останал да избавя Обединеното Кралство.
Има ли нещо в митингите, което Вие персонално не одобрявате?
Смятам, че е нужно в поддръжка на митинга да бъдат привлечени още доста хора. И по тази причина приканвам хората да внимават какво викат на площада и какви думи употребяват. Защото знам по какъв начин майка ми реагира на нападателните лозунги и по какъв начин те по-скоро отблъскват.
Отделно от това, мисля, че седенето на площадите не е задоволително, с цел да принуди тези, които са виновни за управническата каша, да подадат оставка. Блокадите бяха опит за напън, само че те бяха проведени през август, когато депутати и министри се бяха отдръпнали за сладка отмора и въобще не ги усетиха. Тежестта падна върху софиянци.
Сложна задача е това – по какъв начин да се наруши спокойствието на властта, като се минимизира натискът върху жителите. Но пък се чудя и на всички тези, които споделят, че поддържат митингите, само че не поддържат блокадите. Как тъкмо си показват един митинг? Защото митинг на тротоара – тихичко и без да пречи на никого, не е митинг. От тях се изискваше малко самообладание, малко взаимност. Дори не мога да си показва по какъв начин в Единбург ще затворят 3 кръстовища и това ще провокира такова неодобрение у локалните. Но и не мога да си показва по какъв начин в Единбург месеци наред хиляди, десетки хиляди ще са на улицата и никой няма да им обърне внимание.
Много хора считат, че митингът в действителност е троянският кон на лакоми за власт политици? Как бихте дали отговор на това?
Да, на митинга има политически лица, които аз не поддържам, само че аз признавам тяхното право като жители също да бъдат на площада. Ако те инцидентно са някъде към мен, аз просто се оттеглям настрани, с цел да не бъда асоциирана с тях. Това е моята персонална тактичност.
Но вижте, това няма по какъв начин да се избегне. Всеки митинг подвига доста политически прахоляк. Няма по какъв начин нещата да са безупречно чисти. Винаги съществува риск някой да се възползва от хаоса. Моят въпрос към сходни обвинявания е: Каква е алтернативата? Какво оферирате да създадем тогава? Да, митингът може да се раздроби на части, само че на този стадий неговата мощ е в неговата многостранност и в обединяването за реализиране на съответни цели.
Говорите за силата на митинга, само че какъв брой огромна е тя? Мислите ли, че след повече от 80 дни към този момент стартира кръвозагубата и силата му изтича?
Да, има такова нещо. То е неизбежно. Всеки митинг е голяма инвестиция на персонално време, която не може да се поддържа до безконечност. Освен това се трансформира и самият формат и темп на протестиране. Появиха се тези периодически ударни митинги – идващият е на 3-ти октомври. Така хората знаят, че в случай че не могат да идват всяка вечер, има един съответен ден, когато би трябвало да са там. Ще забележим какво ще се случи.
Така или другояче митингът към този момент сподели, че е назряло всеобщо неодобрение. Доказателство за това е, че този път се включиха хора на доста места отвън София. Не би трябвало да забравяме, че Орлов мост не е България и че в провинцията локалната власт държи хората доста изкъсо. Само тя обезпечава занаят и хората се опасяват. В по-малките градове това да излезеш на митинг против властта си е напряко революционна активност. Това да си самичък със флагче на площада е надалеч по-голям риск от това да скандираш пред Народното събрание. Затова възторженостти за хората, които са се престрашили да го създадат.
Тогава по какъв начин гледате на себе си и приятелите си? Доколко сте представителни за образа на това гражданско неодобрение? Не сте ли нещо като черешката на тортата – шепа добре облечени, добре образовани, амбициозни младежи, обиколили свят? Не всички са имали този късмет.
Аз и хората, които срещнах на площада, имаме доста разнообразни и постоянно шарени биографии. Някои от нас нямат висше обучение, някои са следвали или още следват в България, други – в чужбина. Не всички сме родени в София. Това, което ни свързва е, че сме на една вълна - осъзнали сме политическата си отговорност като жители. Доколко ние сме представителни за митинга като цяло или просто си живеем в някакъв наш " балон ", ми е мъчно да преценява. Но даже да приемем, че сме релативно малко, това не ме плаши изключително. Защото, когато институциите те мачкат непрекъснато, не се изисква доста, с цел да схванеш, че нещо е сбъркано. Напоследък слушам от хора, които по принцип не се интересуват от политика, по какъв начин редовно от Национална агенция за приходите им вършат безсмислени инспекции, а в същото време няма никаква действителна държавна поддръжка за микробизнеса. Това обаче е въпрос навръх политика. И хората стартират от ден на ден да си дават сметка, че митингите не са просто някакво развлечение за младежи, които си нямат друга работа. Те са идея, от която имат интерес всички – в това число служителите на реда, които охраняват властта от протестиращите. Точно по тази причина с моите другари организирахме тази акция с огледалата пред кордона на жандармерията. Идеята ни бе да видят, че те са като нас. Че те са едни от нас.
Как гледате на Отровното трио като неофициални водачи на митинга?
В нашата група нямаме потребност някой да ни провежда или стимулира за този митинг. В този смисъл – нямаме потребност от Триото и от време на време сме разочаровани от някои техни хрумвания. Същевременно не би трябвало да се не помни, че тези хора са се нагърбили с сложна работа и както се споделя – поставили са си главата в торбата. Те са безусловно всяка вечер на площада. И без значение дали човек ги харесва или не, дали е склонен с тях или не, дали приема проектите им или не, сходна ангажираност заслужава почитание и самопризнание.
Иска ли един толкоз младеж като Вас да е вечен?
Не. Мисля, че животът ще загуби сладостта си. Всичко, което човек прави в живота си е, тъй като се живее веднъж. Така че, моят апел е – не отлагайте живеенето си.
За край кажете ми обичаните си строфи от The Cure?
I don`t care if Monday`s black
Tuesday, Wednesday, heart attack
Thursday, never looking back
It`s Friday, I`m in love
Monday you can hold your head
Tuesday, Wednesday, stay in bed
Or Thursday watch the walls instead
It`s Friday, I`m in love
Не ми пука, в случай че понеделник е черен
Вторник, сряда, сърдечен удар
Четвъртък, не поглеждам обратно
Петък е, влюбен съм
Понеделник, можеш да се хванеш за главата
Вторник, сряда, спри си в леглото
Или четвъртък, вместо това гледай стената
Петък е, влюбен съм.
Това е първата ни среща. Как бихте се показали?
Казвам се Мила Даскалова от София, кв. Надежда. На 27 години. Последните 8 пребивавам в Единбург, където завършвам докторантурата си. Темата ми е много характерна. Фокусирана е върху списания и текстове, издавани през 19 в. от пациенти в психиатрични заведения. Избрах я, тъй като е пресечна точка на две университетски области, които постоянно са ме привличали – медицината и литературата. Освен това тя отлично илюстрира по какъв начин една маргинализирана общественост се бори с гласа си против стигмата, наложена върху нея.
Преди да приказваме за това, какво не одобрявате в България през днешния ден, дано кажем какво не одобрявате в себе си?
Аз пресилвам с желанието си да възнамерявам и управлявам всичко, което се случва към мен. Добрата страна на това е, че съм подготвена да поема доста отговорност. Не толкоз положителната е, че това поражда спорове с други хора и генерира стрес.
Допускате ли един ден да се занимавате професионално с политика в България?
На този стадий сходна концепция не ми е на сърцето. Ако не се занимавам в научен проект с литература, бих се заела с начинания, свързани с арт терапия и помощ на хора с душевен проблеми. Това е посоката, в която виждам професионалното си развиване.
Любимо място в София?
Откакто не пребивавам в София, целият град ми е обичан. Ще загатна съответно региона към Халите. Там има едно китно ресторантче, в което вървим с майка ми на обяд. Кварталът е опърпан, фасадите се разрушават, само че одобрявам тази атмосфера на остаряла София.
Любима музика?
Моите родители може и да не наподобяват като диви рокаджии, само че когато бях на 10 година ми купиха диск на Мерилин Менсън. И оттова като се стартира – Linkin Park, Rammstein, пънк, метал. С годините започнах да поувирам и музикалните ми хоризонти се разшириха. Сега чувам съвсем всичко. Харесвам електронна музика, поп, джаз. The Cure си остава обичана тайфа.
Любима българска дума?
Е, тъкмо за това си приказвах скоро с една другарка на Орлов мост. Обсъждахме какъв брой благозвучни са българските Ю и Я. Затова обичам думи като люляк, дюля, ютия. Даже яхния обичам, макар репликата на госпожа Сачева (смее се).
Кое е това, което най-вече Ви нервира в България?
То ме нервира, само че в същото време и го разбирам. Имам поради експанзията посред ни – насилието с думите, които изричаме и пишем. Има насъбрани напрежения, има стрес и онази прословута българска подозрителност към всеки и всичко. Но го разбирам. Ние сме народ с доста исторически контузии, които са неизлекувани и това постоянно избива под една или друга форма. Способността ни да се смеем на всичко, даже на най-трагичното, също е метод за справяне с проблемите. Предпочитам го (смее се).
Виждам, че се смеете. Кое е това, което можете да приемете единствено с възприятие за комизъм?
Абсурда. Абсурдът може да бъде признат само с възприятие за комизъм. Няма друга защитна реакция.
Можете ли да изпитвате злост към човек или политик, по чийто адрес сте се смяли?
Социалните мрежи преливат от политически шаржове и някои са супер смешни. Но това не прави героите им безобидни. Ще дам образец с Данаил Кирилов. Ние доста се смяхме на неговата беззащитност с обръщането на файловете и джуркането на делата. Аз първоначално дори не си давах сметка, че този човек в действителност е настоящ министър на правораздаването. Но когато той същият се появи на срещата на прокурорите в Бояна и направи изказването си, разбрах, че в него няма нищо комично. Той не е анимационен воин. Той е ходеща топка завист. Във всяка друга паралелна действителност би бил неосезаем – без качества, без достижения, кух от вътрешната страна. По каприз на случайността е попаднал във властта и добре знае, че без тази власт е безусловно никой. Въпросът е на какъв брой още такива политици се крепи тази власт?
Въпросът също е дали въпреки всичко има политици, които цените?
За мен забавна е Никола Стърджън – първи министър на Шотландия и водач на Шотландската национална партия. Също премиерката на Нова Зеландия. Покрай ковид на напред във времето излязоха много дами водачи. Струва ми се, че те споделят по-различен жанр на ръководство – по-деликатен звук и деликатно отношение към хората. По-малко попечителство и повече емпатия и самообладание в общуването. Контрастът е изключително мощен, в случай че си напомним размахването на пръст и нацупената надменност на Тръмп, Борис Джонсън или Бойко Борисов, да вземем за пример. Според мен това е бъдещето на политиката. Не силовото ръководство, а човечността и честността. За това се борим.
Добре, реализира ли нещо митингът дотук?
Oчевидно главните цели – оставки на държавното управление и на основния прокурор – не са реализирани. Но се случиха поредност на пръв взор дребни, само че в действителност знакови неща - свободният достъп до присвоения от Доган плаж в Росенец, оставката на основни министри, провокирането на интерес в западните медии към протичащото се в България. Някои ще кажат, че това са незначителни победи, само че те са стъпки в вярна посока.
Най-важното обаче е възвърнатото чувство за мощ на жителите. Защото няма подозрение, че измежду ръководещите има комплициране и боязън. Те в действителност нямат предпочитание да договарят с нас. Те бълват клишета, само че не приказват на нашия език. Тяхната визия за съвременна страна е това да се лее асфалт, а концепциите им за правова страна са искрено необразовани, както към този момент разясниха доста конституционалисти.
Тези хора не ни схващат. Те въобще не могат да проумеят какво ни изкарва на площада. Според тях единственото допустимо пояснение е, че сме платени. Нашите викания " Оставка " за тях са просто крякане, а думи като персонално достолепие, честност, предвидимост в политиката са заучени изречения за приложимост в телевизионните студия. Нали не си мислим, че Тома Биков и Деница Сачева са единствените, които сменят партии и убеждения съгласно конюнктурата?! Само, че аз не съм привикнала хората в моето семейство и обграждане да лъжат, да шикалкавят и да сменят позициите си по този начин безнаказано. Всеки рано или късно би трябвало да си понесе следствията.
Иначе в персонален проект, огромният триумф на митинга за мен е, че открих ужасно доста нови другари и съидейници. Всяка вечер съм заобиколена от младежи като мен. Моите родители също са тук. Дори двете ми баби поддържат митинга, въпреки че нямат физическите сили да излизат с нас. Въобще, не би трябвало митингът да се свежда единствено до младите.
Коя е най-голямата неистина, която сте чули за митинга?
Не бих споделила неистина, само че то бе такава неправда, че напряко излязох от кожата си. Когато Бойко Борисов си провежда митинга в " Техпарк ", на трибуната излезе да приказва кметът на Враца. Той сподели нещо, което евентуално мислят доста хора, само че той го сервира напълно непосредствено. Взе микрофона и сподели: " До месец те ще си тръгнат по родните страни и нещата ще се успокоят ". Всъщност това, което ние чухме бе: " Вашият глас тук не е мечтан. Дошли сте единствено, с цел да ни мътите водата ". Когато чух тази имитация по малкия екран, желаех да му викна: " Я, чакайте малко! Това тук е нашата родна страна и ние тъкмо тук имаме право на глас ". Да си призная, тогава по този начин се вбесих, че споделих на майка ми: " Аз няма да си потегли, до момента в който не приключим с това ".
И тук желая да прибавя още нещо. Аз дълги години живях с убеждението, че заминаването ми за Единбург е мой персонален избор, който съм направила със свободната си воля. След това с времето започнах да срещам от ден на ден българи в Шотландия, да узнавам от ден на ден неща за политиката у нас и един ден просто си дадох сметка, че това моето не е било никакъв избор. Аз просто съм била принудена да диря реализация някъде на открито. И тази мисъл бе като плесница – по едно и също време мъчителна и отрезвяваща. Репликата на кмета на Враца бе ехтене на същия този пестник, че съм нежелана в личната ми страна и че за мен няма място в нея.
Затова желая да кажа, че хората не би трябвало да бъдат принуждавани да взимат такива сложни житейски решения. И когато въпреки всичко решат да заминат в чужбина, да не чуват обидни реплики от сънародниците си. Аз не съм чула някой англичанин, който е избрал да живее в Австралия, Индия или България да бъде апетитен с пръст, че е предател и не е останал да избавя Обединеното Кралство.
Има ли нещо в митингите, което Вие персонално не одобрявате?
Смятам, че е нужно в поддръжка на митинга да бъдат привлечени още доста хора. И по тази причина приканвам хората да внимават какво викат на площада и какви думи употребяват. Защото знам по какъв начин майка ми реагира на нападателните лозунги и по какъв начин те по-скоро отблъскват.
Отделно от това, мисля, че седенето на площадите не е задоволително, с цел да принуди тези, които са виновни за управническата каша, да подадат оставка. Блокадите бяха опит за напън, само че те бяха проведени през август, когато депутати и министри се бяха отдръпнали за сладка отмора и въобще не ги усетиха. Тежестта падна върху софиянци.
Сложна задача е това – по какъв начин да се наруши спокойствието на властта, като се минимизира натискът върху жителите. Но пък се чудя и на всички тези, които споделят, че поддържат митингите, само че не поддържат блокадите. Как тъкмо си показват един митинг? Защото митинг на тротоара – тихичко и без да пречи на никого, не е митинг. От тях се изискваше малко самообладание, малко взаимност. Дори не мога да си показва по какъв начин в Единбург ще затворят 3 кръстовища и това ще провокира такова неодобрение у локалните. Но и не мога да си показва по какъв начин в Единбург месеци наред хиляди, десетки хиляди ще са на улицата и никой няма да им обърне внимание.
Много хора считат, че митингът в действителност е троянският кон на лакоми за власт политици? Как бихте дали отговор на това?
Да, на митинга има политически лица, които аз не поддържам, само че аз признавам тяхното право като жители също да бъдат на площада. Ако те инцидентно са някъде към мен, аз просто се оттеглям настрани, с цел да не бъда асоциирана с тях. Това е моята персонална тактичност.
Но вижте, това няма по какъв начин да се избегне. Всеки митинг подвига доста политически прахоляк. Няма по какъв начин нещата да са безупречно чисти. Винаги съществува риск някой да се възползва от хаоса. Моят въпрос към сходни обвинявания е: Каква е алтернативата? Какво оферирате да създадем тогава? Да, митингът може да се раздроби на части, само че на този стадий неговата мощ е в неговата многостранност и в обединяването за реализиране на съответни цели.
Говорите за силата на митинга, само че какъв брой огромна е тя? Мислите ли, че след повече от 80 дни към този момент стартира кръвозагубата и силата му изтича?
Да, има такова нещо. То е неизбежно. Всеки митинг е голяма инвестиция на персонално време, която не може да се поддържа до безконечност. Освен това се трансформира и самият формат и темп на протестиране. Появиха се тези периодически ударни митинги – идващият е на 3-ти октомври. Така хората знаят, че в случай че не могат да идват всяка вечер, има един съответен ден, когато би трябвало да са там. Ще забележим какво ще се случи.
Така или другояче митингът към този момент сподели, че е назряло всеобщо неодобрение. Доказателство за това е, че този път се включиха хора на доста места отвън София. Не би трябвало да забравяме, че Орлов мост не е България и че в провинцията локалната власт държи хората доста изкъсо. Само тя обезпечава занаят и хората се опасяват. В по-малките градове това да излезеш на митинг против властта си е напряко революционна активност. Това да си самичък със флагче на площада е надалеч по-голям риск от това да скандираш пред Народното събрание. Затова възторженостти за хората, които са се престрашили да го създадат.
Тогава по какъв начин гледате на себе си и приятелите си? Доколко сте представителни за образа на това гражданско неодобрение? Не сте ли нещо като черешката на тортата – шепа добре облечени, добре образовани, амбициозни младежи, обиколили свят? Не всички са имали този късмет.
Аз и хората, които срещнах на площада, имаме доста разнообразни и постоянно шарени биографии. Някои от нас нямат висше обучение, някои са следвали или още следват в България, други – в чужбина. Не всички сме родени в София. Това, което ни свързва е, че сме на една вълна - осъзнали сме политическата си отговорност като жители. Доколко ние сме представителни за митинга като цяло или просто си живеем в някакъв наш " балон ", ми е мъчно да преценява. Но даже да приемем, че сме релативно малко, това не ме плаши изключително. Защото, когато институциите те мачкат непрекъснато, не се изисква доста, с цел да схванеш, че нещо е сбъркано. Напоследък слушам от хора, които по принцип не се интересуват от политика, по какъв начин редовно от Национална агенция за приходите им вършат безсмислени инспекции, а в същото време няма никаква действителна държавна поддръжка за микробизнеса. Това обаче е въпрос навръх политика. И хората стартират от ден на ден да си дават сметка, че митингите не са просто някакво развлечение за младежи, които си нямат друга работа. Те са идея, от която имат интерес всички – в това число служителите на реда, които охраняват властта от протестиращите. Точно по тази причина с моите другари организирахме тази акция с огледалата пред кордона на жандармерията. Идеята ни бе да видят, че те са като нас. Че те са едни от нас.
Как гледате на Отровното трио като неофициални водачи на митинга?
В нашата група нямаме потребност някой да ни провежда или стимулира за този митинг. В този смисъл – нямаме потребност от Триото и от време на време сме разочаровани от някои техни хрумвания. Същевременно не би трябвало да се не помни, че тези хора са се нагърбили с сложна работа и както се споделя – поставили са си главата в торбата. Те са безусловно всяка вечер на площада. И без значение дали човек ги харесва или не, дали е склонен с тях или не, дали приема проектите им или не, сходна ангажираност заслужава почитание и самопризнание.
Иска ли един толкоз младеж като Вас да е вечен?
Не. Мисля, че животът ще загуби сладостта си. Всичко, което човек прави в живота си е, тъй като се живее веднъж. Така че, моят апел е – не отлагайте живеенето си.
За край кажете ми обичаните си строфи от The Cure?
I don`t care if Monday`s black
Tuesday, Wednesday, heart attack
Thursday, never looking back
It`s Friday, I`m in love
Monday you can hold your head
Tuesday, Wednesday, stay in bed
Or Thursday watch the walls instead
It`s Friday, I`m in love
Не ми пука, в случай че понеделник е черен
Вторник, сряда, сърдечен удар
Четвъртък, не поглеждам обратно
Петък е, влюбен съм
Понеделник, можеш да се хванеш за главата
Вторник, сряда, спри си в леглото
Или четвъртък, вместо това гледай стената
Петък е, влюбен съм.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ