Съм ли аз господарят на света? Властта на независимия съд
Българският арбитър в Европейския съд по правата на индивида Йонко Грозев изнесе лекция в първото издание на Форума за правдивост, проведен в памет на доцент Кристиан Таков. Организатори на проявата са Софийският университет " Св. Климент Охридски ", близки и другари на доцент Таков. " Дневник " препечатва лекцията му от Mediapool.
Основната роля при постигането на справедливостта има гарантирането на върховенството на закона. За това дава отговор съдът. Не можем да си представим една система, която почива върху правото, без съдията. Темата за това по какъв начин съдията съумява да реализира идеала да бъде неутрален и самостоятелен вълнуваше Кристиан. За да може съдът да ползва закона без користолюбие, той би трябвало да бъде самостоятелен от страните и самостоятелен от властта.
Днес аз ще се опитам да прегледам историята за това по какъв начин съдът отстоява своята самостоятелност от властта. Ще стартира от Средновековието и ще стигна до наши дни – до демокрацията, тъй като през днешния ден съдът също е застрашен в някаква степен и от новия суверен.
Заглавието на презентацията е откъс от Хамилтън, политическият активист от времето на основаването на американската конституция, който разказва концепциите си за демократичното ръководство по следния метод: Съдът е институция, която няма нито воля, нито мощ или мощност.
Предпочетох думата " мощност ", тъй като тя показва по-ясно концепцията за личен властови запас. Ще се опитам да потегли отсам, с цел да отговоря на въпроса по какъв начин една институция, която няма личен властови запас, нито лична политическа воля, да реализира това, че да бъде равноправна на останалите политически управляващи. Как съдът може да поддържа своята самостоятелност и безпристрастност, когато би трябвало да ползва законите?
Историята е един извънредно мощен източник и оказва помощ да оценим по какъв начин правоприлагаме в днешно време. Да отсеем значимото от маловажното и да подредим целите си.
Съм ли аз господарят на света?
Ще стартира с една алегория от Средновековието, която доста пъти е била описвана от юристите. Историята стартира през 12 век, когато би трябвало да се реши каква е властта на императора на Свещената Римска империя Фридрих Барбароса върху градовете и владетелите в рамките на Свещената Римска империя, в това число върху завзетите градове-държави. В ролята на съдията в тази ситуация са четирима адвокати от Болоня, където се намира водещото юридическо учебно заведение по това време. Тези адвокати удостоверяват това, което значително владетелят желае, а точно, че той е държател на всички останали властници на територията на империята. Този резултат е желаният от Фридрих Барбароса. Той туко-що е завладял Милано, който се е съпротивлявал на неговата власт. Императорът е целял да постави завършек на претенцията за самостоятелност на другите градове-държави и по-малки кралства.
Притчата е за двама от тези четирима адвокати, които са излезли на разходка дружно с него. Императорът им е задал въпроса: " Съм ли господарят на света? " Единият от тях му е дал отговор: " Да. Вие сте стопанин на света ". Другият му е дал отговор: " Вие сте стопанин на света, само че не и на частната благосъстоятелност ". Фридрих Барбароса слязъл от коня си и го подарил на първия правист. Вторият се оплакал: " Загубих кон, тъй като опазих справедливостта, което не е заслужено ".
Не знаем дали тази алегория е вярна. Тя е записана по-късно в редица средновековни издания, където се описват забавни истории, както и в мнения на средновековни адвокати. Но за какво толкоз къса история е съумяла да притегли вниманието на средновековните адвокати? Защото тя съдържа това главно несъгласие, което цялата следваща история на правото се пробва да позволи. Ние имаме две парадигми за това по какъв начин се упражнява властта. Едната е, че властта е единна и поражда всички останали управляващи. През 12 век властта произтича от Бога, през днешния ден произтича от демоса. Другата парадигма е парадигмата на правото. Тя споделя – всички са равни пред закона, законът е един за всички.
Сблъсъкът сред тези две парадигми е явен. Как решаваме спора сред претенцията на властта на силата, която твърди, че тя е съществена и поражда всичко останало и парадигмата, че всички са равни пред закона и всички са подчинени на закона. Това е историята на правото от Средновековието до днешния ден.
Кой е съдията?
Съдебната власт в Англия през Средновековието поражда, както на всички места другаде, като прерогатив на краля. Този, който правораздава, е кралят. Той персонално правораздава. Този прерогатив на краля последователно бива обособен, тъй като физически това става невероятно.
Първоначално кралят правораздава чрез съветници, които му оказват помощ. Впоследствие тези съветници стартират да стават независими съдии. Първият документ, който изисква съдиите да бъдат независими, е Магна Харта. Този документ пази доста съществени права, а измежду тях е условието съдът на краля да бъде непрекъснат. Това съвместяване на права и пълномощия е нещо, което следим непрестанно през последващата история на правото.
През 1387 година поражда политическа рецесия е заради искания към властта. Крал Ричард II е невръстен и от негово име ръководят регенти. Това основава различни искания за властта. Кралят прави искане към Върховния съд, който към оня миг към този момент съществува, с цел да се дефинира какви са пълномощията на краля и какви са пълномощията на Народното събрание. Спорът е за това е по какъв начин кралят може да събира налози и такси. Върховният съд удостоверява, че кралят има пълномощия, които Народното събрание не може да отнеме, че единствено той може да назначава министри, че единствено той може да ги освобождава и че единствено той може да взема решение въпросите, свързани с ръководството на Англия. Това решение на съда се възприема неприятно от съперниците на Ричард II.
Спорът е решен с боен спор, който Ричард губи и Народното събрание поема цялата власт. Съдиите, които са взели решението в името на краля, биват упрекнати в измяна. Председателят на съда бива наказан, удавен и обесен. В тази поредност.
През идващите 200 години съдилищата заобикалят да вземат решение строго политически въпроси. Около 150 години по-късно при спор за това кой е законният престолонаследник сходен въпрос бива насочен към съда. Съдът дава отговор, че това не е юридически въпрос и няма пълномощия да отговори.
Въпросът какви са пълномощията на съда се изостря по времето на Реформацията, тъй като в Англия от ден на ден се постанова концепцията, че правото е универсално, че законът е използван във връзка с всеки и че никой не трябва да бъде над закона. Един от британските средновековни адвокати – Брактън, показва, че кралят не трябва да бъде зависещ на никого, с изключение на на Бога и закона, тъй като законът прави краля. Когато този принцип се трансформира в повсеместен, тогава спорът с властта става неминуем.
Този спор по времето на Реформацията се изостря заради идеологически несъгласия. Английските крале през този интервал са католици, до момента в който англичаните не са. Споровете още веднъж се възпроизвеждат по въпроса какви налози и такси може да събира Короната и по кое време кралят може да разпуска Народното събрание. През този интервал съдът на няколко пъти съумява да дефинира съществени ограничавания във властта на монарха. По делото " Фулър " съдът приема, че кралят няма пълномощията да отдръпна едно дело, което е висящо пред съда. След като делото към този момент е в съда, само съдът е този, който може да реши. По " Делото за прокламациите " съдът отхвърля, че кралят може да промени правото и да заобиколи Народното събрание при налагането на такси върху стоките, които корабите внасят в Англия. През оня миг това е сериозен източник на средства за Короната. Това решение е основно за развиването на правото. Днес учим, че Народното събрание приема законите, а изпълнителната власт не може да ги анулира. Този принцип идва от това правосъдно решение, признато при започване на 17 век.
Продължаващият спор сред монарха и Народното събрание в Англия през този интервал довежда до все по-често практикуване от монарха на пълномощието му да освобождава съдиите. Към този миг съдиите са производни на властта на монарха. Те са назначавани и освобождавани по преценка на монарха. Крал Чарлз I, който е имал по-силни възгледи са своя суверенитет, доста по-често е употребявал пълномощието си да освобождава съдии, когато не е бил склонен с техните решения.
Конфликтът доближава своя пароксизъм сред 1625 и 1649 година. Кралят суспендира Народното събрание за прекомерно дълго време и претендира опциите си да дефинира самичък налозите и таксите, които да събира от популацията. В последна сметка спорът се взема решение по метод, по който са се решавали политическите спорове към оня миг – с война. Армиите, събрани от Народното събрание на Англия и Шотландия, побеждават армиите на Чарлз I. Кралят е заставен да направи отстъпки. Една от тях е извънредно значима. От този миг монархът приема, че няма право да освобождава съдиите. Съдията може да бъде махнат единствено за осъществено нарушаване.
Чарлз I, макар че краткотрайно е изгубил властта, отхвърля да се подчини на Народното събрание. След нова серия от спорове, в които армията на Оливър Кромуел побеждава. Чарлз I е наказан за измяна и екзекутиран през 1649 година. Към този миг британският парламент приема главен принцип, че съдиите се назначават от краля, само че не могат да бъдат освободени от краля. Техните заплати са нараснали от 200 на 1000 паунда годишно. Съдиите към този момент не могат да бъдат въвлечени в политическите разногласия. Те би трябвало да бъдат напълно самостоятелни от администрацията на краля.
Така по един доста удобен метод са дефинирани главните гаранции за независимостта на съда, които са годни и до през днешния ден. Съдът е самостоятелен от изпълнителната и законодателната власт, тъй като не се включва в политическото противоборство. Съдиите не могат да бъдат част от администрацията на монарха, само че те не могат да бъдат и отстранявани, с изключение на за нарушаване.
Съдът, който взема решение самичък
Новото развиване е, че съдиите имат и имунитет да бъдат съдени и преследвани за своите решения. Това не е парламентарно решение, за разлика от останалите. Този детайл е част от юриспруденцията на самите съдилища. Те одобряват, че съдът не дава отговор за решенията, които взима. Съдията към този момент има стеснен имунитет.
В средата на 17 век тези правила за самостоятелност на съда в Англия са открити и като процедура. Кога те са разказани като нещо значимо за историята на правото и независимостта на съда? Те са се случили за първи път през 1642 година, като решение на британския парламент. Приети са като закон през 1701 година. Описани са за първи път чак през 1765 година от британския правист Уилям Блекстоун. Междувременно различен политически мъдрец – Монтескьо, през 1748 година в " Духа на законите " разказва какъв брой е значимо разграничението сред законодателната, изпълнителната и правосъдната власт. Описвайки за какво е значима правосъдната власт, той написа за британския опит. Неговото изложение обаче не е емпирично правилно. Той слага ударението върху присъединяване на жури в правосъдните производства. Това не е чак толкоз значимо, както разбираме по-късно. Този, който вижда действително къде е същинската гаранция за независимостта на съда, е британският правист Блекстоун. В своите " Коментари на законите на Англия " той споделя, че обособеното битие на правосъдната власт от короната, съществуването на съдии, които не могат да бъдат отстранени по волята на короната, е една от главните гаранции за свободата на обществото. Той твърди, че свободата на обществото не може да съществува в никоя страна, в случай че правораздаването не е задоволително отделено от законодателната и изпълнителната власт.
Възможността да се подсигурява на съдията, че няма да бъде махнат, гаранцията за това, че той ще получава непрекъснато възнаграждание, са нещата, което Блекстоун е забелязал, за разлика от Монтескьо, като същинската гаранция за независимостта на съда.
Съдът по времето на революцията
Опитът на Англия изкристализира по време на революциите от 18 век. Френската гражданска война наследява от монархическия режим правосъдна система, която е сходна с тази от междинните епохи. Там работят назначени от краля съдии, които не получават лично заплащане, само че имат право да генерират приходи на база на правосъдната си активност. Това е нещо като франчайз, който получавате, и на това съображение осъществявате правораздавате. Без да е изключително изненадващо, този модел генерира високи равнища на корупция, безкрайни правосъдни разногласия и недоволно население.
Трябва да пристигна гърмежът на Френската гражданска война, с цел да се премисли структурата на френската правосъдна система. Основни детайли в нейното реконструиране са познати - гарантиране на непрекъснат мандат за съдиите (тогава е открит на шест години) със закон, признат незабавно след революцията. Към този миг Луи XVI към момента не е обезглавен, приема се, че кралят може да назначава съдии, само че за избран период и в този период не може да ги уволнява.
Дадени са и гаранции за заплащането на съдиите. И във Франция съдийството към този момент не е мандат за правосъдие, а е заплатена активност, която се подсигурява от страната. Тези правила продължаваме да ги развиваме и през днешния ден. В основата си те са инструментите, през които подсигуряваме независимостта на съда.
Развитието на независимостта на съда върви ръка за ръка с правото, гарантиращо главните права на индивида. Например, човек не може да бъде затварян без правосъдно решение; не може благосъстоятелност да бъде отнемана без правосъдно съображение. Това са правила, които са се развивали в правосъдната процедура. Успоредно с това се е развила и нуждата от самостоятелен съд.
Съдебният надзор върху самия закон
Следващата крачка е направена от съда, който споделя, че може да управлява и закона. Това се случва през 1803 година в Съединени американски щати. Ние към този момент сме в епохата, в която единната власт не идва от Бога и посредством краля, а суверен е народът. Този суверен е основал един различен документ – конституцията. Той отразява друго политическо разделяне, не сред монарх и парламент, а сред народ и неговите представители във властта. В този нов политически спор отново има потребност от съдия.
Делото е " Марбъри против Медисън ". Спорът е сред напускащия президент Джон Адамс и новоизбрания президент Томас Джеферсън. Те имат разнообразни хрумвания за това по какъв начин би трябвало да наподобява страната. Единият работи за въвеждане на централизирано ръководство, другият е покровител на федералната концепция, че обособените щати би трябвало да имат по-голяма автономия. Това е политическият подтекст на разногласието. Конкретният спор, може би неслучайно, е спор за правосъдната власт. Преди да напусне своята позиция като президент, Джон Адамс назначава голям брой съдии. За доста от тях Адамс съумява да подпише мандат за предопределение, само че не съумява да го връчи на всички. Спорът е дали самото връчване на мандата поражда правото на мандат и дали отводът на Джеферсън да им го връчи е незаконен. Джеферсън не желае да връчва тези мандати, тъй като става дума за съдии, назначени от политическия му противник Върховният съд на Съединени американски щати приема три неща. Първо, връчването на мандата е фактическо деяние.
Мандатът към този момент е подписан от президента и самото връчване не може да бъде отказано. Отказът да се връчи мандата е противозаконен. Второ, дали съдът може да задължи президентът да връчи мандата. Съдът дава отговор с " Не ". Съдът не може да задължи президента, без значение от това, че самият отвод е противозаконен. И тук е същинската талантливост на решението, което е описвано неведнъж от коментаторите.
Компетентността на Върховния съд зависи от законодателно решение на Конгреса, който постановява, че при такива разногласия за назначение на чиновници, в това число на съдии, способен е Върховният съд, а не по-долустоящите съдилища. За да одобри това, Конгресът обаче самичък не се е съобразил с конституцията, която споделя, че Върховният съд може да бъде първоинстанционен съд единствено по строго избрани решения, свързани с назначение на посланици и други държавни чиновници. Съдиите не са измежду тях. На тази основа Върховният съд взема решение, че законът, който е приел Конгресът, който дава опция на Върховния съд да реши този спор, е противоконституционен.
И тук идва третият детайл. Може ли съдът да анулира закон, който е противоконституционен? Най-важен е отговорът, че съдът може. Именно за това решението по " Марбъри против Медисън " е толкоз значимо.
Върховният съд не задължава президента Джеферсън да връчи мандата, тъй като политическата обстановка е прекомерно конфликтна. Залогът е огромен и едно такова решение на съда би го изправила в директна борба с друга власт. Съдът отхвърля да влезе в такава директна борба, само че въпреки всичко съумява да каже две значими неща. Едното за моментната обстановка. Решението да не се връчи мандатът е нелегално, без значение от това, че съдът няма пълномощия да задължи връчването. И другото нещо, което е доста по-дългосрочно – съдът може да преценя конституционността на законите. Демокрацията се е родила, политическият спор към този момент е сред демоса и другите две управляващи – законодателна и изпълнителна. И съдът е застанал на мястото, в което би трябвало да бъде. Той е арбитирът сред тях.
И по този начин до през днешния ден
Как решението, с което дадох обещание да приключа, се вписва в историята на правосъдната власт. През септември тази година министър-председателя на Англия Борис Джонсън взема решение да приключи за 5 седмици мандата на Народното събрание. Първоначалното имаме решение на две съдилища – британски и шотландски съд, които преглеждат като първа инстанция жалбите против това решение. Английският съд приема, че въпросът не е от компетентността на съда. Той споделя, че това не е в неговата пълномощия, че това е политически въпрос и обстановката може да се реши единствено с политически надзор.. Шотландският съд приема, че съдът има пълномощия и че решението на министър-председателя е нелегално.
Делото стига до английския Върховен съд, който заседава в цялостния си състав от 11 съдии. Въпросът пред съда е предстои ли това решение на премиера на правосъден надзор и имат ли съдилищата пълномощия по него. Отговорът е единомислещ, което за британските съдилища е същинско изключение. Решението е малко, ясно и изрично: Въпросът е в компетентността на съдилищата. През 2019 година Върховният съд се базира на решението от 1638 година, когато е решен разногласието сред монарха и Народното събрание за това дали монархът може да анулира законодателно решение.
Върховният съд показва, че тази подготвеност на съдилищата да дефинират какви са прерогативите на изпълнителната власт, е подготвеност, която е избрана още тогава.
Въпросът за това какъв е размерът на тази власт е юридически въпрос. Кога и по какъв начин тази власт бива употребена, не предстои на правосъден надзор. Това е въпрос на политическа целенасоченост. Но какви са правните граници на тази власт е въпрос, който се дефинира от съдилищата.
Съдът приема, че има нарушаване, тъй като министър-председателят би трябвало да уточни рационални учредения, с цел да разпусне Народното събрание законно. Разумни учредения обаче липсват. Съдът деликатно преглежда всички документи за суспендирането на Народното събрание и открива, че въпросите са свързани с различен дневен ред. Например, по кое време ще бъде съвещанието на Съвета на Европейски Съюз.
Дали ще има време да се реагира на него. Но основният въпрос за извънредно дългата дълготрайност на краткотрайното преустановяване на активността на Народното събрание няма отговор. Поради това съдът приема, че изпълнителната власт не дава рационални учредения и откакто няма такива, решението е нелегално. Отново има политически спор, в който има потребност от съдия. И арбитърът заема своето място, когато има потребност от него.
Тези решения показват независимата легитимност на съда. Тя се упражнява, когато има потребност от съдия при разрешаване на политически спор. Съдът няма потребност от лична политическа воля. Той има потребност от разумността на своите решения. А част от разумността на Върховния съд на Англия по това дело е да стартира с декларацията: " Това решение не е решение за това по кое време Англия ще напусне Европейски Съюз, или дали би трябвало да напусне Европейски Съюз ".
Основната роля при постигането на справедливостта има гарантирането на върховенството на закона. За това дава отговор съдът. Не можем да си представим една система, която почива върху правото, без съдията. Темата за това по какъв начин съдията съумява да реализира идеала да бъде неутрален и самостоятелен вълнуваше Кристиан. За да може съдът да ползва закона без користолюбие, той би трябвало да бъде самостоятелен от страните и самостоятелен от властта.
Днес аз ще се опитам да прегледам историята за това по какъв начин съдът отстоява своята самостоятелност от властта. Ще стартира от Средновековието и ще стигна до наши дни – до демокрацията, тъй като през днешния ден съдът също е застрашен в някаква степен и от новия суверен.
Заглавието на презентацията е откъс от Хамилтън, политическият активист от времето на основаването на американската конституция, който разказва концепциите си за демократичното ръководство по следния метод: Съдът е институция, която няма нито воля, нито мощ или мощност.
Предпочетох думата " мощност ", тъй като тя показва по-ясно концепцията за личен властови запас. Ще се опитам да потегли отсам, с цел да отговоря на въпроса по какъв начин една институция, която няма личен властови запас, нито лична политическа воля, да реализира това, че да бъде равноправна на останалите политически управляващи. Как съдът може да поддържа своята самостоятелност и безпристрастност, когато би трябвало да ползва законите?
Историята е един извънредно мощен източник и оказва помощ да оценим по какъв начин правоприлагаме в днешно време. Да отсеем значимото от маловажното и да подредим целите си.
Съм ли аз господарят на света?
Ще стартира с една алегория от Средновековието, която доста пъти е била описвана от юристите. Историята стартира през 12 век, когато би трябвало да се реши каква е властта на императора на Свещената Римска империя Фридрих Барбароса върху градовете и владетелите в рамките на Свещената Римска империя, в това число върху завзетите градове-държави. В ролята на съдията в тази ситуация са четирима адвокати от Болоня, където се намира водещото юридическо учебно заведение по това време. Тези адвокати удостоверяват това, което значително владетелят желае, а точно, че той е държател на всички останали властници на територията на империята. Този резултат е желаният от Фридрих Барбароса. Той туко-що е завладял Милано, който се е съпротивлявал на неговата власт. Императорът е целял да постави завършек на претенцията за самостоятелност на другите градове-държави и по-малки кралства.
Притчата е за двама от тези четирима адвокати, които са излезли на разходка дружно с него. Императорът им е задал въпроса: " Съм ли господарят на света? " Единият от тях му е дал отговор: " Да. Вие сте стопанин на света ". Другият му е дал отговор: " Вие сте стопанин на света, само че не и на частната благосъстоятелност ". Фридрих Барбароса слязъл от коня си и го подарил на първия правист. Вторият се оплакал: " Загубих кон, тъй като опазих справедливостта, което не е заслужено ".
Не знаем дали тази алегория е вярна. Тя е записана по-късно в редица средновековни издания, където се описват забавни истории, както и в мнения на средновековни адвокати. Но за какво толкоз къса история е съумяла да притегли вниманието на средновековните адвокати? Защото тя съдържа това главно несъгласие, което цялата следваща история на правото се пробва да позволи. Ние имаме две парадигми за това по какъв начин се упражнява властта. Едната е, че властта е единна и поражда всички останали управляващи. През 12 век властта произтича от Бога, през днешния ден произтича от демоса. Другата парадигма е парадигмата на правото. Тя споделя – всички са равни пред закона, законът е един за всички.
Сблъсъкът сред тези две парадигми е явен. Как решаваме спора сред претенцията на властта на силата, която твърди, че тя е съществена и поражда всичко останало и парадигмата, че всички са равни пред закона и всички са подчинени на закона. Това е историята на правото от Средновековието до днешния ден.
Кой е съдията?
Съдебната власт в Англия през Средновековието поражда, както на всички места другаде, като прерогатив на краля. Този, който правораздава, е кралят. Той персонално правораздава. Този прерогатив на краля последователно бива обособен, тъй като физически това става невероятно.
Първоначално кралят правораздава чрез съветници, които му оказват помощ. Впоследствие тези съветници стартират да стават независими съдии. Първият документ, който изисква съдиите да бъдат независими, е Магна Харта. Този документ пази доста съществени права, а измежду тях е условието съдът на краля да бъде непрекъснат. Това съвместяване на права и пълномощия е нещо, което следим непрестанно през последващата история на правото.
През 1387 година поражда политическа рецесия е заради искания към властта. Крал Ричард II е невръстен и от негово име ръководят регенти. Това основава различни искания за властта. Кралят прави искане към Върховния съд, който към оня миг към този момент съществува, с цел да се дефинира какви са пълномощията на краля и какви са пълномощията на Народното събрание. Спорът е за това е по какъв начин кралят може да събира налози и такси. Върховният съд удостоверява, че кралят има пълномощия, които Народното събрание не може да отнеме, че единствено той може да назначава министри, че единствено той може да ги освобождава и че единствено той може да взема решение въпросите, свързани с ръководството на Англия. Това решение на съда се възприема неприятно от съперниците на Ричард II.
Спорът е решен с боен спор, който Ричард губи и Народното събрание поема цялата власт. Съдиите, които са взели решението в името на краля, биват упрекнати в измяна. Председателят на съда бива наказан, удавен и обесен. В тази поредност.
През идващите 200 години съдилищата заобикалят да вземат решение строго политически въпроси. Около 150 години по-късно при спор за това кой е законният престолонаследник сходен въпрос бива насочен към съда. Съдът дава отговор, че това не е юридически въпрос и няма пълномощия да отговори.
Въпросът какви са пълномощията на съда се изостря по времето на Реформацията, тъй като в Англия от ден на ден се постанова концепцията, че правото е универсално, че законът е използван във връзка с всеки и че никой не трябва да бъде над закона. Един от британските средновековни адвокати – Брактън, показва, че кралят не трябва да бъде зависещ на никого, с изключение на на Бога и закона, тъй като законът прави краля. Когато този принцип се трансформира в повсеместен, тогава спорът с властта става неминуем.
Този спор по времето на Реформацията се изостря заради идеологически несъгласия. Английските крале през този интервал са католици, до момента в който англичаните не са. Споровете още веднъж се възпроизвеждат по въпроса какви налози и такси може да събира Короната и по кое време кралят може да разпуска Народното събрание. През този интервал съдът на няколко пъти съумява да дефинира съществени ограничавания във властта на монарха. По делото " Фулър " съдът приема, че кралят няма пълномощията да отдръпна едно дело, което е висящо пред съда. След като делото към този момент е в съда, само съдът е този, който може да реши. По " Делото за прокламациите " съдът отхвърля, че кралят може да промени правото и да заобиколи Народното събрание при налагането на такси върху стоките, които корабите внасят в Англия. През оня миг това е сериозен източник на средства за Короната. Това решение е основно за развиването на правото. Днес учим, че Народното събрание приема законите, а изпълнителната власт не може да ги анулира. Този принцип идва от това правосъдно решение, признато при започване на 17 век.
Продължаващият спор сред монарха и Народното събрание в Англия през този интервал довежда до все по-често практикуване от монарха на пълномощието му да освобождава съдиите. Към този миг съдиите са производни на властта на монарха. Те са назначавани и освобождавани по преценка на монарха. Крал Чарлз I, който е имал по-силни възгледи са своя суверенитет, доста по-често е употребявал пълномощието си да освобождава съдии, когато не е бил склонен с техните решения.
Конфликтът доближава своя пароксизъм сред 1625 и 1649 година. Кралят суспендира Народното събрание за прекомерно дълго време и претендира опциите си да дефинира самичък налозите и таксите, които да събира от популацията. В последна сметка спорът се взема решение по метод, по който са се решавали политическите спорове към оня миг – с война. Армиите, събрани от Народното събрание на Англия и Шотландия, побеждават армиите на Чарлз I. Кралят е заставен да направи отстъпки. Една от тях е извънредно значима. От този миг монархът приема, че няма право да освобождава съдиите. Съдията може да бъде махнат единствено за осъществено нарушаване.
Чарлз I, макар че краткотрайно е изгубил властта, отхвърля да се подчини на Народното събрание. След нова серия от спорове, в които армията на Оливър Кромуел побеждава. Чарлз I е наказан за измяна и екзекутиран през 1649 година. Към този миг британският парламент приема главен принцип, че съдиите се назначават от краля, само че не могат да бъдат освободени от краля. Техните заплати са нараснали от 200 на 1000 паунда годишно. Съдиите към този момент не могат да бъдат въвлечени в политическите разногласия. Те би трябвало да бъдат напълно самостоятелни от администрацията на краля.
Така по един доста удобен метод са дефинирани главните гаранции за независимостта на съда, които са годни и до през днешния ден. Съдът е самостоятелен от изпълнителната и законодателната власт, тъй като не се включва в политическото противоборство. Съдиите не могат да бъдат част от администрацията на монарха, само че те не могат да бъдат и отстранявани, с изключение на за нарушаване.
Съдът, който взема решение самичък
Новото развиване е, че съдиите имат и имунитет да бъдат съдени и преследвани за своите решения. Това не е парламентарно решение, за разлика от останалите. Този детайл е част от юриспруденцията на самите съдилища. Те одобряват, че съдът не дава отговор за решенията, които взима. Съдията към този момент има стеснен имунитет.
В средата на 17 век тези правила за самостоятелност на съда в Англия са открити и като процедура. Кога те са разказани като нещо значимо за историята на правото и независимостта на съда? Те са се случили за първи път през 1642 година, като решение на британския парламент. Приети са като закон през 1701 година. Описани са за първи път чак през 1765 година от британския правист Уилям Блекстоун. Междувременно различен политически мъдрец – Монтескьо, през 1748 година в " Духа на законите " разказва какъв брой е значимо разграничението сред законодателната, изпълнителната и правосъдната власт. Описвайки за какво е значима правосъдната власт, той написа за британския опит. Неговото изложение обаче не е емпирично правилно. Той слага ударението върху присъединяване на жури в правосъдните производства. Това не е чак толкоз значимо, както разбираме по-късно. Този, който вижда действително къде е същинската гаранция за независимостта на съда, е британският правист Блекстоун. В своите " Коментари на законите на Англия " той споделя, че обособеното битие на правосъдната власт от короната, съществуването на съдии, които не могат да бъдат отстранени по волята на короната, е една от главните гаранции за свободата на обществото. Той твърди, че свободата на обществото не може да съществува в никоя страна, в случай че правораздаването не е задоволително отделено от законодателната и изпълнителната власт.
Възможността да се подсигурява на съдията, че няма да бъде махнат, гаранцията за това, че той ще получава непрекъснато възнаграждание, са нещата, което Блекстоун е забелязал, за разлика от Монтескьо, като същинската гаранция за независимостта на съда.
Съдът по времето на революцията
Опитът на Англия изкристализира по време на революциите от 18 век. Френската гражданска война наследява от монархическия режим правосъдна система, която е сходна с тази от междинните епохи. Там работят назначени от краля съдии, които не получават лично заплащане, само че имат право да генерират приходи на база на правосъдната си активност. Това е нещо като франчайз, който получавате, и на това съображение осъществявате правораздавате. Без да е изключително изненадващо, този модел генерира високи равнища на корупция, безкрайни правосъдни разногласия и недоволно население.
Трябва да пристигна гърмежът на Френската гражданска война, с цел да се премисли структурата на френската правосъдна система. Основни детайли в нейното реконструиране са познати - гарантиране на непрекъснат мандат за съдиите (тогава е открит на шест години) със закон, признат незабавно след революцията. Към този миг Луи XVI към момента не е обезглавен, приема се, че кралят може да назначава съдии, само че за избран период и в този период не може да ги уволнява.
Дадени са и гаранции за заплащането на съдиите. И във Франция съдийството към този момент не е мандат за правосъдие, а е заплатена активност, която се подсигурява от страната. Тези правила продължаваме да ги развиваме и през днешния ден. В основата си те са инструментите, през които подсигуряваме независимостта на съда.
Развитието на независимостта на съда върви ръка за ръка с правото, гарантиращо главните права на индивида. Например, човек не може да бъде затварян без правосъдно решение; не може благосъстоятелност да бъде отнемана без правосъдно съображение. Това са правила, които са се развивали в правосъдната процедура. Успоредно с това се е развила и нуждата от самостоятелен съд.
Съдебният надзор върху самия закон
Следващата крачка е направена от съда, който споделя, че може да управлява и закона. Това се случва през 1803 година в Съединени американски щати. Ние към този момент сме в епохата, в която единната власт не идва от Бога и посредством краля, а суверен е народът. Този суверен е основал един различен документ – конституцията. Той отразява друго политическо разделяне, не сред монарх и парламент, а сред народ и неговите представители във властта. В този нов политически спор отново има потребност от съдия.
Делото е " Марбъри против Медисън ". Спорът е сред напускащия президент Джон Адамс и новоизбрания президент Томас Джеферсън. Те имат разнообразни хрумвания за това по какъв начин би трябвало да наподобява страната. Единият работи за въвеждане на централизирано ръководство, другият е покровител на федералната концепция, че обособените щати би трябвало да имат по-голяма автономия. Това е политическият подтекст на разногласието. Конкретният спор, може би неслучайно, е спор за правосъдната власт. Преди да напусне своята позиция като президент, Джон Адамс назначава голям брой съдии. За доста от тях Адамс съумява да подпише мандат за предопределение, само че не съумява да го връчи на всички. Спорът е дали самото връчване на мандата поражда правото на мандат и дали отводът на Джеферсън да им го връчи е незаконен. Джеферсън не желае да връчва тези мандати, тъй като става дума за съдии, назначени от политическия му противник Върховният съд на Съединени американски щати приема три неща. Първо, връчването на мандата е фактическо деяние.
Мандатът към този момент е подписан от президента и самото връчване не може да бъде отказано. Отказът да се връчи мандата е противозаконен. Второ, дали съдът може да задължи президентът да връчи мандата. Съдът дава отговор с " Не ". Съдът не може да задължи президента, без значение от това, че самият отвод е противозаконен. И тук е същинската талантливост на решението, което е описвано неведнъж от коментаторите.
Компетентността на Върховния съд зависи от законодателно решение на Конгреса, който постановява, че при такива разногласия за назначение на чиновници, в това число на съдии, способен е Върховният съд, а не по-долустоящите съдилища. За да одобри това, Конгресът обаче самичък не се е съобразил с конституцията, която споделя, че Върховният съд може да бъде първоинстанционен съд единствено по строго избрани решения, свързани с назначение на посланици и други държавни чиновници. Съдиите не са измежду тях. На тази основа Върховният съд взема решение, че законът, който е приел Конгресът, който дава опция на Върховния съд да реши този спор, е противоконституционен.
И тук идва третият детайл. Може ли съдът да анулира закон, който е противоконституционен? Най-важен е отговорът, че съдът може. Именно за това решението по " Марбъри против Медисън " е толкоз значимо.
Върховният съд не задължава президента Джеферсън да връчи мандата, тъй като политическата обстановка е прекомерно конфликтна. Залогът е огромен и едно такова решение на съда би го изправила в директна борба с друга власт. Съдът отхвърля да влезе в такава директна борба, само че въпреки всичко съумява да каже две значими неща. Едното за моментната обстановка. Решението да не се връчи мандатът е нелегално, без значение от това, че съдът няма пълномощия да задължи връчването. И другото нещо, което е доста по-дългосрочно – съдът може да преценя конституционността на законите. Демокрацията се е родила, политическият спор към този момент е сред демоса и другите две управляващи – законодателна и изпълнителна. И съдът е застанал на мястото, в което би трябвало да бъде. Той е арбитирът сред тях.
И по този начин до през днешния ден
Как решението, с което дадох обещание да приключа, се вписва в историята на правосъдната власт. През септември тази година министър-председателя на Англия Борис Джонсън взема решение да приключи за 5 седмици мандата на Народното събрание. Първоначалното имаме решение на две съдилища – британски и шотландски съд, които преглеждат като първа инстанция жалбите против това решение. Английският съд приема, че въпросът не е от компетентността на съда. Той споделя, че това не е в неговата пълномощия, че това е политически въпрос и обстановката може да се реши единствено с политически надзор.. Шотландският съд приема, че съдът има пълномощия и че решението на министър-председателя е нелегално.
Делото стига до английския Върховен съд, който заседава в цялостния си състав от 11 съдии. Въпросът пред съда е предстои ли това решение на премиера на правосъден надзор и имат ли съдилищата пълномощия по него. Отговорът е единомислещ, което за британските съдилища е същинско изключение. Решението е малко, ясно и изрично: Въпросът е в компетентността на съдилищата. През 2019 година Върховният съд се базира на решението от 1638 година, когато е решен разногласието сред монарха и Народното събрание за това дали монархът може да анулира законодателно решение.
Върховният съд показва, че тази подготвеност на съдилищата да дефинират какви са прерогативите на изпълнителната власт, е подготвеност, която е избрана още тогава.
Въпросът за това какъв е размерът на тази власт е юридически въпрос. Кога и по какъв начин тази власт бива употребена, не предстои на правосъден надзор. Това е въпрос на политическа целенасоченост. Но какви са правните граници на тази власт е въпрос, който се дефинира от съдилищата.
Съдът приема, че има нарушаване, тъй като министър-председателят би трябвало да уточни рационални учредения, с цел да разпусне Народното събрание законно. Разумни учредения обаче липсват. Съдът деликатно преглежда всички документи за суспендирането на Народното събрание и открива, че въпросите са свързани с различен дневен ред. Например, по кое време ще бъде съвещанието на Съвета на Европейски Съюз.
Дали ще има време да се реагира на него. Но основният въпрос за извънредно дългата дълготрайност на краткотрайното преустановяване на активността на Народното събрание няма отговор. Поради това съдът приема, че изпълнителната власт не дава рационални учредения и откакто няма такива, решението е нелегално. Отново има политически спор, в който има потребност от съдия. И арбитърът заема своето място, когато има потребност от него.
Тези решения показват независимата легитимност на съда. Тя се упражнява, когато има потребност от съдия при разрешаване на политически спор. Съдът няма потребност от лична политическа воля. Той има потребност от разумността на своите решения. А част от разумността на Върховния съд на Англия по това дело е да стартира с декларацията: " Това решение не е решение за това по кое време Англия ще напусне Европейски Съюз, или дали би трябвало да напусне Европейски Съюз ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ