„Българският парламент обяви комунистическия режим за престъпен, а той се

„ Българският парламент разгласи

комунистическия режим за незаконен,

а той се оказа дори и ненастъпен. “

Рангел Стоянов, с. Долна Рикса

В-к „ Стършел “, 8 септември 2017 година
След това толкоз горещо лято, както от метеорологична, по този начин и от политическа позиция, достигнахме още веднъж до „ 9 септември “, сакралната дата, която за 73 следващ път ни припомня за най-жестокото разцепление и опълчване в българската история и неговите неизлечими последствия. Може би одъртявам, само че все по-често, изключително към тази дата, се връщам в мислите си към „ все по-светлото “ ни комунистическо минало.
Въпреки че към този момент повече от 10 години сме членове на НАТО и Европейски Съюз и сме неразделна част от Свободния свят, проблемите на акомодацията ни към европейските правила и политическа просвета, стават все по-неразрешими. Колкото и да е неуместно, лепкавата и блудкава носталгия към времето на комунизма продължава да залива на вълни медийното, общественото и политическото пространство.
Очевидно това се дължи от една страна на „ корупционното слепване “ сред страната, политиката и олигархичния бизнес, гордиев възел, който по този начин или другояче не съумяваме да разсечем. От друга страна не успяхме да попречим на все по-перфидното и ловко манипулиране и дирижиране на медийната среда и заобикалянето на върховенството на закона. Все още действително незапочналата промяна в правосъдната система и прокуратурата ни тежи като дамоклев меч върху действителния ни живот и интернационалния престиж на страната ни.
С пошлата реанимация на „ социалистическите духовни и материални полезности “ се срещаме и сблъскваме надали не всекидневно. И освен това, връща се даже политическият език от коридорите на комунистическата власт, от който лъха на евтина агитация и казионен оптимизъм. Писал съм и съм приказвал неведнъж през годините по тематиката за „ комунистическото завещание “, само че горчивите обстоятелства би трябвало да се повтарят и дискутират при всяка опция. В никакъв случай не би трябвало да си разрешаваме да забравяме от кое място идваме и до каква степен се опитваме да стигнем.
Нима можем с лека ръка да загърбим и да запратим в „ кошчето на историята “ злокобните събития директно след „ 9 септември “. След като пристигнаха на власт благодарение на Съветската войска, единствено за 5 години, от 1944 до 1949 година, комунистите съумяха да сменят коренно политическата система, да избият или да изпратят в лагери и да „ въдворят на местопребиваване “ стотици хиляди хора, да забранят политическите партии и свободните медии, да национализират частната благосъстоятелност, да лишават земята на хората и на процедура да унищожат или физически, или материално и професионално елита на България.
Ключова роля в тези събития изиграва така наречен „ Народен съд “, работил от 20 декември 1944 година до 2 април 1945 година Само за малко повече от три месеца са проведени 135 всеобщи процеса в цялата страна. Арестувани са 28630 души. Срещу 10919 от арестуваните са повдигнати обвинявания, ориста на доста от останалите е незнайна. Произнесени са 2730 смъртни, 1226 – доживотни тъмнични, 8 – 20-годишни, 946 – 15-годишни, 687 – 10-годишни и 3741 по-кратки присъди. Голям брой от наказаните на затвор умират директно след съда от побой и изтезания. И тук по традиция постоянно се прави съпоставяне с фамозния Нюрнбергски развой, на който са наказани 19 души, от които на гибел 12.
На 1 февруари 1945 година първи и втори висш състав на Народния съд влизат в историята на България с най-масовото изговаряне на смъртни присъди над високопоставени политици, народни представители, държавници и офицери. Екзекуцията на елита е осъществена незабавно, още в нощта на 1 против 2 февруари до запустяла яма в Орландовци, изровена от бомбардировките, отвън Централните софийски гробища.
По този метод цинично, безскрупулно и безмилостно е премахнат политическият, военният и значима част от интелектуалния хайлайф на България. Датата 1 февруари е оповестена публично от първото държавно управление на Бойко Борисов за „ Ден на респект към жертвите на комунистическия режим “ на 19 януари 2011 година по предложение на двама президенти – доктор Желю Желев и Петър Стоянов.
И по този начин стигаме до най-болезнените въпроси. А какво направихме ние, „ тупащите се в гърдите “ така наречен „ демократи “? Защо за четвърт век не успяхме да реализираме по този начин жадуваната от обществото правдивост? Защо ли, тъй като казусът за справедливостта е обвързван с търсенето на отговорност от управителните лица от някогашната комунистическа партия и от репресивния уред на Държавна сигурност. А ние не бяхме подготвени за това. Не бяхме подготвени през вчерашния ден, не сме подготвени и днес…
Да, закононарушенията на комунистическия режим се разискват съществено и аргументирано в научни, експертни и политически среди, и то основно, когато се означават някакви годишнини, само че засягат единствено периферията на гражданското общество и една относително тънка извадка от така наречен политически хайлайф.
През есента на 1989-та в България цареше неописуема еуфория, всички се наслаждавахме на свободата, мечтаехме и вярвахме по какъв начин Съюз на демократичните сили за малко време ще успее да изгони комунистите от властта. Днес, 25 години по-късно, нашата огромна вяра Съюз на демократичните сили я няма на никое място, а преродените посредством децата и внуците си комунисти освен не престават да са на всички места към нас, само че методично превземат даже и партията на европейските социалисти (ПЕС).
С риск да стана прост с пенсионерските си кошмари, ще повторя още веднъж и още веднъж, че това, което не ми дава покой в безсънните ми нощи на дисидентстващ либерал (аут оф гейм), е фактът, че ТЕ победиха. Още по-лошото е, че победиха, без да срещнат каквато и да била особена опозиция. Понякога в действителност имам възприятието, че бяхме единствено един краткотрайно нужен декор на процесите. Не единствено, че се оказахме политически неконкурентноспособни, само че даже в избран смисъл допринесохме нещата да се случат тъкмо по този начин.
Автор: Аспарух Панов