БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДНЕС Години наред българският народ е живял бавно и

БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДНЕС

Години наред българският народ е живял постепенно и томително обсаждан в някаква влажна, студена цитадела – без слънце и без шир пред погледа – без креативен порив на духа: отчаян, обезидеален.

Обсаждан от своята така наречена „ независимост “ – към този момент толкоз години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите бъднини. Днес това състояние е изострено до последна степен.

Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност.

Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и отвратително.

Днес – като резултат на една непрекъснато кресчендирана обществена несгода – българският народ е подложен на най-голямо тестване, е вцепенен в най-голямо омаломощяване.

Днес българският народ стои като че ли пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване.

Днес креативният подтик на българския дух е понижен до мъртвата нула на духовния термометър.

И измежду всеобщото затишие, в което не свети ни воля, ни предпочитание:

… помощ не иде,

отникъде взора вяра не види…

Този сантиментален зов на поета би бил най-хубавият израз на обезвереното затишие, в което е вцепенен през днешния ден българският народ, в случай че да не бе загаснал в духовете всеки възторг, в случай че да не бе задавен в гърлата всеки зов.

Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-накрая да тресне избавителният гръм? Няма ли да се развихри очистителната стихия?

Това усеща всеки. Това чака всеки.

Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без проведена витална сила.

Затова обаче ония определени синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините национални, имаха един висш дълг: да провеждат виталната сила на народа, да я провеждат в творчество. Но: тук стартира нещастието!

Ръководителите на народа станаха „ управници “ на народа!

И не съдбините на народа бяха управително начало за тях, а тяхната персонална упоритост, техният персонален нарцисизъм.

Защото тия определени синове на народа – националните управници – не бяха определени синове.

Те бяха постоянно най-недостойните синове на народа – цялостна диаметралност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски , Ботев , Левски , дядо Славейков и прочие, – които родиха българския народ.

И през днешния ден, и до момента, постоянно са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, само че зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното грабителство и лакомият нарцисизъм.

Лъжата лъже, лъжата ръководи, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „ управлявали “ до през днешния ден българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го трансфораха в разяден мъртвец – плячка за лакоми гарвани; и постоянно в името на народа…

„ В името на народа “ – да! – само че у нас постоянно е ставало въпрос единствено за едно: власт; не работа на народа, а „ властвуване “ над народа.

„ Властта “ е занаятът – доходният поминък на българските така наречени „ политически дейци “.

Тяхната „ политическа активност “ прочее е била постоянно единствено „ битка за власт “. И тази битка разпокъса виталната сила на народа; а дълг на тия „ дейци “ беше да провеждат тази сила в творчество!

Уви, у нас дългът е бил постоянно забравян и в най-новата история на българския народ за едно единствено не може да се приказва: за дълг.

И не щеш ли тези „ управници “ се изправят един по един пред съд; само че тия, които ги съдят през днешния ден – на следващия ден и те се изправят пред съд и сядат на отмора – изтощени от неистина и кражба – в пандиза.

Това е непрекъснатата развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата в никакъв случай не пада. Сцената стои постоянно открита: открита за машинация на народа, за опустошаване на народа, за плячкосване на народа, за разпокъсване на виталната сила на народа.

Народът усеща това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи чакат избавление.

Спасение, което би било знамение. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.

И възврат към светлите завещания на предишното.

Копнежът към обновяване, към филтриране, към разведряване, към възкресяване на виталната сила у народа се носи през въздуха; усеща се във всяка движимост – изпълва всички души. Небето тъмнее в предусещане на предстоящото предсказание.

Но кой ще донесе мечтаното обновяване? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до през днешния ден? Дали от тях българският народ чака своето обновяване? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?

Не.

Всички до през днешния ден управлявали партии са към този момент дефинитивно дискредитирани в очите на народа. Тяхното непочтеност ги сплотява в една обща гнила купчина плява, която би трябвало да се изгори, тъй като те – всички досегашни „ политически дейци “ – нямат нищо общо с народа.

Настрана от тях стои народът, в недрата на който дреме силата на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази сила.

Един е изходът: сливане на националните сили. А това сливане ще се извърши единствено под знака на един девиз: труд и почтеност.

Този нов девиз – непознат на всички досегашни партии – значи техния погром и изникването на една нова „ партия “, която ще донесе мечтаното обновяване, като сплоти народа под единствения вероятен в България социално-културен принцип: трудовия принцип.

И тази партия ще изникне из недрата на народа и би трябвало да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе отпред своите същински, най-хубави синове: честните свои синове, ония, които до момента са били или потулени зад шума на безчестието, или непринудено отлъчващи се от оная социална гнъсота у нас, която се назовава „ политически живот “.

Трябва – време е! – народът да изнесе из своите глъбини своите чисти и почтени – и скрити до момента – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновяване. Нови хора! И нов лозунг: почтеност и труд! Само този нов лозунг, този нов принцип – трудовият принцип – ще сплоти българския народ.

Защото той – българският народ – се състои на първо място от хора на труда (в селата и градовете).

Бъдещето и спасението на българския народ е впрочем в обединяването на народа от селото и народа от града; а то е допустимо единствено под правилото на труда – честния културен труд.

С този принцип би трябвало да се роди из недрата на народа една нова „ партия “ – огромна колкото целия народ, – която да постави гробна плоча над всички досегашни и настоящи партии, чиято активност е била единствено злотворна и пагубна за народа; би трябвало да излязат отпред същинските синове на народа – нови почтени хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до през днешния ден България.

Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски , Ботев , Левски и всички ония почтени облици на предишното, които се жертваха за възраждането на българския народ.

Това, мисля аз, е всеобщото предпочитание през днешния ден, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!

И единствено по този начин – и единствено тогаз българският народ ще може да разгърне в цялостен размер своята витална сила и в пътя на своето културно предопределение да сътвори това, което ще бъде фундамент освен на неговото благополучие, само че и на неговото културно възвеличаване.

Обаче едно е нужно на първо място: филтриране на българския живот.

Само тогаз пред българския народ ще се разтворят необятно кръгозорите на просвета и културно творчество в бъдещето – народа, който в предишното сътвори едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството.