Магия като никоя друга: Българските народни танци
Българските традиции и обичаи датират от край време, някои се наследяват в писмен тип, за други знаем от предания от уста на уста. Без значение какъв е техният източник е реалност, че в България те не са по никакъв начин малко.
Всяко място, всеки град, село или махала имат свои традиции, обичаи и локални танци, които се извършват по тъкмо избран метод. Наричаме ги национални танци, като има наклонност те да стават все по-популярни и мечтани от младежите.
Българският фолклор е богат на детайли, като разнообразни танци, магични ритуали и прелестна неравноделна музика, която и до през днешния ден изумява света. Това е едно благосъстояние, което ние, българите не би трябвало в никакъв случай да забравяме и подценяваме, а в противен случай – би трябвало да се възражда и пази за идващите генерации.
В основата на нашата психика и нрав са българските национални танци и за това има толкоз доста сформира и школи в България, а и по света. Някои от тях са професионални, други аматьорски, само че всички са обединени от едно – любовта към българската национална музика, която може да се каже, че е неповторима и неповторима.
История на българските национални танци
Най-старият прочут писмен монумент, който свидетелства за българското национално танцово изкуство, е словото на Презвитер Козма от IX век. Той споделя: " Не могат да бъдат (истински) християни ония, които с гусли, с бесовски песни и танци пият вино, имат вяра в сънища, в срещи и във всевъзможни други учения на сатаната. "
Някога църквата е считала националните танци за рискови и са били наричани с имена като „ бесовски танци “ и „ бесовски песни и пляскания “.
За огромна част от българските национални танци черпим сведения даже от картини на известни художници, които са изобразявали разнообразни типове танци. Такива са „ Ръченица “ на Иван Мърквичка, „ Самоковско хоро “ на Никола Образописов и други.
По време на Възраждането се дава мощен подтик за българските национални танци за да се развие и опази това национално танцово благосъстояние.
Етнографски области в България
Българските национални танци са разнородни в другите краища на България, за това и страната се дели на няколко етнографски области, които имат своите си присъщи обичаи, традиции и танци. Понякога е допустимо едно и също хора в една област да се играе по един метод, а в друга то да има спомагателни детайли, само че в основата си то да е същото хоро.
Територията на България е разграничена на няколко етнографски области: Северняшка, Шопска, Пиринска, Родопска, Тракийска и Добруджанска.
Най-голям дял се пада на Северняшката етнографска област . Съответно в нея има и много хора и други танци, които са част от българския фолклор. Най-характерните белези на тази област са, че всички станци са бързи и ултра бързи. В тях има голям брой детайли свързани с бързи и ритмични подскоци. На сходни танци музиката е показана най-вече от инструментал, заради бързината на танца. Подобен вид танци са много сложни за асимилиране заради бързината в придвижванията и комплицираните детайли, от които е формиран самият танц.
В българските хора има типични женски и типични мъжки танци, като част от тях обичайно се извършват от момите на дадени празници, както и от момците. В Северняшката област се следи една комбинация на множеството танци, като че ли това разделяне мъжки и женски хора не е в основата на танцовото изкуство в тази етнографска област.
Няма по какъв начин да не загатна и един съответен танц от Северняшката област, който е присъщ за нея, само че се играе на всички места. Това е може би най-разпознаваемото българско хоро, по-скоро танц, защото в множеството случаи се играе самосоятелно, а не в хоро. Това е ръченицата. Това е най-характерното българско хора, в случай че фолклора имаше лице, то това щеше да е човек, който играе ръченица. Често този танц е употребен за наддиграване сред момчета, девойки или смесено. Това е бърз, равномерен танц, с доста ясни и отсечени придвижвания, които не могат да се объркат с различен детайл от нардоната танцова музика.
Освен, че всяка област има избрани детайли в танците, то тя има и избрани детайли в обичайното облекло за сходен вид танцово изкуство – българската носия. Във всеки край тя е друга и има избрани детайли, по които незабавно може да се познае към коя етнографска област спада тя.
Следващата етнографска област е Шопската . Шопската област, като северняшката е присъща с това, че има някои много бързи придвижвания. В основата обаче на шопските танци стои сложността на самия танц и множеството стъпки, от които е построен. За шопските хора се изисква доста мощ, сила, устойчивост и памет, с цел да могат да се изпълнят вярно всички стъпки и детайли, които са включени в даден танц. Може би тъкмо това е и една от аргументите хората от тази етнографска област да са най-трудни, само че и в това време едни от най-красивите. Колкото по-сложен е един танц, толкоз по-голяма прелест и хубост придава той на своя танцьор, особенно, в случай че той е умел.
Едни от най-разпознаваемите танци в тази област, а даже в цяла България са право хоро и граовско. Правото хоро е най-лесното българско хора най-малко в този си тип – две крачки напред, една обратно. Това е и хорото, което всяка танцова школа демонстрира за първо хоро на начинаещите танцьори. Този танц се играе на всевъзможни мотиви, защото съвсем няма човек, който да не го знае. Граовското е много по – бързо и комплицирано хоро, с повече детайли. Други присъщи хора за тази област са Петрунино, Четворно и други.
Жените от Шопската етнографска област носят сукманен вид носия, изключение е единствено Кюстендилско където носията е саичена. Традиционният набор от облекла наложително включва дълга бяла риза от памучен плат, чиито ръкави се уголемяват надолу.
В Пиринската етнографска област , за разлика от Северняшката съвсем няма смесени танци. Тук си има строго женски и строго мъжки хора. В нейните лимити влизат градовете:
Тук присъщи хора са Ширто, Малешевско, Джангурица. Ширтото още се води сватбарско хора и наложително се играе на годеж и женитба. То е умерено хоро, даже може да се причисли към бавните, с ясни стъпки. Джангурицата пък е много по-бърз танц с по-сложни детайли и за него би трябвало доста сила и устойчивост.
До огромна степен фолклорът в тази област е повлиян от Гърция, Вардарска и Егейска Македония. Пиринските танци са доста богати и разнородни и се разделят на мъжки и женски. Пиринската женска носия спада към саичените и наложително има червен пояс. Мъжката носия наложително има бяла риза.
Следващата етнографска област е Родопската . Заради планинския релеф на тази област, българските национални танци са по-бавни, по- тежки, само че с много детайли. Движенията на мъжете в тези хора наподобяват мудни и тромави, само че това усещане се основава от самата музика и необятните крачки, които вършат, с цел да бъдат в такт. Тук в съвсем всички национални песни може да се чуе каба гайдата. Това е най-използваният музикален инструмент по тези географски ширини, най-разпознаваем е за етнографската зона, както и като цяла за българския фолклор. Това се води и народен инструмент на страната, поради своята уникалност и несравним тон.
Най-типичните танци за тази етнографска област са Сворнато хоро, Чуканото, Енино и други сходни мудни и по-лежерни хора.
Носиите на дамите от тази етнографска област спадат към сукманения вид и наложително имат дълга дреха от черен или мрачно наследник шаяк, която се назовава „ вълник “.
Тракийската етнографска област също има своите особености и отличителни черти. От край време се знае, че тракита и въобще жителите на тракийския регион са хора, които имат мощна връзка в земята и това се проличава във всичко, което вършат, в това число и в своя танц. Движенията им в хората съвсем постоянно са ориентирани надолу, като един тип респект към земята. Те са умерени като движение и също имат много комплицирани детайли, които от време на време се оказват доста сложни за асимилиране от непрофесионалисти. Жените тук танцуват с доста ситни стъпки и много пъргаво, на моменти наподобява, че даже не допират земята. Танцът им наподобява на една непрестанна приказност от плавни и елегантни придвижвания, посредством които те като че ли се носят малко над земята.
Тракийската носия при дамите наложително включва дълга бяла риза от памук с доста фина и красива бродерия. Върху ризата се носи сукман, който се създава от червен вълнен плат.
По-известните хора в тази етнографска област са Тракийска ръченица, Трите пъти, Каракачанско хоро и други.
Добруджанската етнографска област се намира в най-североизточната част на България и опира на Черно море. Тук също има присъщи придвижвания, на някои хора даже има леки потропвания и натъртвания на дадени придвижвания, да вземем за пример в хорото Ръка.
Тук в танците с изключение на краката и тялото, основно значение имат и раменете. Движенията са толкоз ясни и грациозни, изключително тези в женските хора, че като че ли ръцете играят още един танц дружно с краката, а те по сред си са в ужасно уравновесен синхрон.
Тук носията включва дълга бяла риза, сукман с бродерия и елече.
Характерни хора тук са Ръка, Пайдушко, Трънката и други.
Български ансамбли и школи
В България се държи в действителност доста на сходен вид обичаи, изключително от по-старите генерации и те доста желаят да предадат тази традиция на по-младите. Танците в българския фолклор са в действителност неповторими по рода си и няма на никое място другаде по света сходни, за това може да се каже, че те са част от нашето културно завещание като народ.
До огромна степен българският национален танц се резервира и предава с помощта на многото школи и ансамбли у нас, които държат живо това неповторимо танцово изкуство, а някои от тях даже преподават на начинаещи и таман навлизащи хора в света на българския национален танц. Това е едно същинско достижение в свят, в който всичко напредва толкоз бързо, че човек няма време да спре и да се огледа. Да се резервира жива сходна традиция би трябвало да е измежду целите на българите що се отнася до запазване на културно завещание.
Няма по какъв начин да не загатна и първият български национален отбор, който е съхранил своите обичаи и умения и до през днешния ден. Това е известният отбор Филип Кутев. Той е учреден през 1951 година от композитора Филип Кутев, за това и той е кръстен по този начин, на своя създател.
Филип Кутев е отбор с многогодишна история. Неговите съществени цели са да резервира, да култивира и да съобщи знанията си за българските национални танци на идващите генерации. То този отбор са излезнали едни от най-хубавите национални танцьори в България, като част от тях на собствен ред също основаха школи и ансамбли и по този метод традицията на българския фолклор и националните танци остава освен жива, само че и набира все по-голяма известност измежду всички възрастови групи.
Освен Филип Кутев, несъмнено, в България има още доста попдобни ансамбли, които вземат участие на разнообразни фестивали, печелят влиятелни награди и основават школи, в които да образоват нови очаквания, които един ден може да продължат по пътя на българското национално творчество, и по тъкмо да следват стъпките на българските национални танци.
Други танцови традиции
Освен изкуството на българския национален танц, наименуван хоро, в България има и други танци, които са свързани с голям брой разнообразни и забавни традиции. Това да вземем за пример са Кукерските танци. Макар да излгежда, че нямат тъкмо избрани стъпки, в някои краища имат. Това е един от най-известните български традиции за преследване на злите духове и лошотията от хората и домовете им. Маските, кукерските дрехи и въпросните кукерски танци са израз на желанието на народа да се освободи от всички вълшебства и несгоди, които са се натрупали през годините. Това също е един неповторим танцов бит, който няма аналог по света или най-малко не тъкмо в този си тип.
Още от създателя:
Всяко място, всеки град, село или махала имат свои традиции, обичаи и локални танци, които се извършват по тъкмо избран метод. Наричаме ги национални танци, като има наклонност те да стават все по-популярни и мечтани от младежите.
Българският фолклор е богат на детайли, като разнообразни танци, магични ритуали и прелестна неравноделна музика, която и до през днешния ден изумява света. Това е едно благосъстояние, което ние, българите не би трябвало в никакъв случай да забравяме и подценяваме, а в противен случай – би трябвало да се възражда и пази за идващите генерации.
В основата на нашата психика и нрав са българските национални танци и за това има толкоз доста сформира и школи в България, а и по света. Някои от тях са професионални, други аматьорски, само че всички са обединени от едно – любовта към българската национална музика, която може да се каже, че е неповторима и неповторима.
История на българските национални танци
Най-старият прочут писмен монумент, който свидетелства за българското национално танцово изкуство, е словото на Презвитер Козма от IX век. Той споделя: " Не могат да бъдат (истински) християни ония, които с гусли, с бесовски песни и танци пият вино, имат вяра в сънища, в срещи и във всевъзможни други учения на сатаната. "
Някога църквата е считала националните танци за рискови и са били наричани с имена като „ бесовски танци “ и „ бесовски песни и пляскания “.
За огромна част от българските национални танци черпим сведения даже от картини на известни художници, които са изобразявали разнообразни типове танци. Такива са „ Ръченица “ на Иван Мърквичка, „ Самоковско хоро “ на Никола Образописов и други.
По време на Възраждането се дава мощен подтик за българските национални танци за да се развие и опази това национално танцово благосъстояние.
Етнографски области в България
Българските национални танци са разнородни в другите краища на България, за това и страната се дели на няколко етнографски области, които имат своите си присъщи обичаи, традиции и танци. Понякога е допустимо едно и също хора в една област да се играе по един метод, а в друга то да има спомагателни детайли, само че в основата си то да е същото хоро.
Територията на България е разграничена на няколко етнографски области: Северняшка, Шопска, Пиринска, Родопска, Тракийска и Добруджанска.
Най-голям дял се пада на Северняшката етнографска област . Съответно в нея има и много хора и други танци, които са част от българския фолклор. Най-характерните белези на тази област са, че всички станци са бързи и ултра бързи. В тях има голям брой детайли свързани с бързи и ритмични подскоци. На сходни танци музиката е показана най-вече от инструментал, заради бързината на танца. Подобен вид танци са много сложни за асимилиране заради бързината в придвижванията и комплицираните детайли, от които е формиран самият танц.
В българските хора има типични женски и типични мъжки танци, като част от тях обичайно се извършват от момите на дадени празници, както и от момците. В Северняшката област се следи една комбинация на множеството танци, като че ли това разделяне мъжки и женски хора не е в основата на танцовото изкуство в тази етнографска област.
Няма по какъв начин да не загатна и един съответен танц от Северняшката област, който е присъщ за нея, само че се играе на всички места. Това е може би най-разпознаваемото българско хоро, по-скоро танц, защото в множеството случаи се играе самосоятелно, а не в хоро. Това е ръченицата. Това е най-характерното българско хора, в случай че фолклора имаше лице, то това щеше да е човек, който играе ръченица. Често този танц е употребен за наддиграване сред момчета, девойки или смесено. Това е бърз, равномерен танц, с доста ясни и отсечени придвижвания, които не могат да се объркат с различен детайл от нардоната танцова музика.
Освен, че всяка област има избрани детайли в танците, то тя има и избрани детайли в обичайното облекло за сходен вид танцово изкуство – българската носия. Във всеки край тя е друга и има избрани детайли, по които незабавно може да се познае към коя етнографска област спада тя.
Следващата етнографска област е Шопската . Шопската област, като северняшката е присъща с това, че има някои много бързи придвижвания. В основата обаче на шопските танци стои сложността на самия танц и множеството стъпки, от които е построен. За шопските хора се изисква доста мощ, сила, устойчивост и памет, с цел да могат да се изпълнят вярно всички стъпки и детайли, които са включени в даден танц. Може би тъкмо това е и една от аргументите хората от тази етнографска област да са най-трудни, само че и в това време едни от най-красивите. Колкото по-сложен е един танц, толкоз по-голяма прелест и хубост придава той на своя танцьор, особенно, в случай че той е умел.
Едни от най-разпознаваемите танци в тази област, а даже в цяла България са право хоро и граовско. Правото хоро е най-лесното българско хора най-малко в този си тип – две крачки напред, една обратно. Това е и хорото, което всяка танцова школа демонстрира за първо хоро на начинаещите танцьори. Този танц се играе на всевъзможни мотиви, защото съвсем няма човек, който да не го знае. Граовското е много по – бързо и комплицирано хоро, с повече детайли. Други присъщи хора за тази област са Петрунино, Четворно и други.
Жените от Шопската етнографска област носят сукманен вид носия, изключение е единствено Кюстендилско където носията е саичена. Традиционният набор от облекла наложително включва дълга бяла риза от памучен плат, чиито ръкави се уголемяват надолу.
В Пиринската етнографска област , за разлика от Северняшката съвсем няма смесени танци. Тук си има строго женски и строго мъжки хора. В нейните лимити влизат градовете:
Тук присъщи хора са Ширто, Малешевско, Джангурица. Ширтото още се води сватбарско хора и наложително се играе на годеж и женитба. То е умерено хоро, даже може да се причисли към бавните, с ясни стъпки. Джангурицата пък е много по-бърз танц с по-сложни детайли и за него би трябвало доста сила и устойчивост.
До огромна степен фолклорът в тази област е повлиян от Гърция, Вардарска и Егейска Македония. Пиринските танци са доста богати и разнородни и се разделят на мъжки и женски. Пиринската женска носия спада към саичените и наложително има червен пояс. Мъжката носия наложително има бяла риза.
Следващата етнографска област е Родопската . Заради планинския релеф на тази област, българските национални танци са по-бавни, по- тежки, само че с много детайли. Движенията на мъжете в тези хора наподобяват мудни и тромави, само че това усещане се основава от самата музика и необятните крачки, които вършат, с цел да бъдат в такт. Тук в съвсем всички национални песни може да се чуе каба гайдата. Това е най-използваният музикален инструмент по тези географски ширини, най-разпознаваем е за етнографската зона, както и като цяла за българския фолклор. Това се води и народен инструмент на страната, поради своята уникалност и несравним тон.
Най-типичните танци за тази етнографска област са Сворнато хоро, Чуканото, Енино и други сходни мудни и по-лежерни хора.
Носиите на дамите от тази етнографска област спадат към сукманения вид и наложително имат дълга дреха от черен или мрачно наследник шаяк, която се назовава „ вълник “.
Тракийската етнографска област също има своите особености и отличителни черти. От край време се знае, че тракита и въобще жителите на тракийския регион са хора, които имат мощна връзка в земята и това се проличава във всичко, което вършат, в това число и в своя танц. Движенията им в хората съвсем постоянно са ориентирани надолу, като един тип респект към земята. Те са умерени като движение и също имат много комплицирани детайли, които от време на време се оказват доста сложни за асимилиране от непрофесионалисти. Жените тук танцуват с доста ситни стъпки и много пъргаво, на моменти наподобява, че даже не допират земята. Танцът им наподобява на една непрестанна приказност от плавни и елегантни придвижвания, посредством които те като че ли се носят малко над земята.
Тракийската носия при дамите наложително включва дълга бяла риза от памук с доста фина и красива бродерия. Върху ризата се носи сукман, който се създава от червен вълнен плат.
По-известните хора в тази етнографска област са Тракийска ръченица, Трите пъти, Каракачанско хоро и други.
Добруджанската етнографска област се намира в най-североизточната част на България и опира на Черно море. Тук също има присъщи придвижвания, на някои хора даже има леки потропвания и натъртвания на дадени придвижвания, да вземем за пример в хорото Ръка.
Тук в танците с изключение на краката и тялото, основно значение имат и раменете. Движенията са толкоз ясни и грациозни, изключително тези в женските хора, че като че ли ръцете играят още един танц дружно с краката, а те по сред си са в ужасно уравновесен синхрон.
Тук носията включва дълга бяла риза, сукман с бродерия и елече.
Характерни хора тук са Ръка, Пайдушко, Трънката и други.
Български ансамбли и школи
В България се държи в действителност доста на сходен вид обичаи, изключително от по-старите генерации и те доста желаят да предадат тази традиция на по-младите. Танците в българския фолклор са в действителност неповторими по рода си и няма на никое място другаде по света сходни, за това може да се каже, че те са част от нашето културно завещание като народ.
До огромна степен българският национален танц се резервира и предава с помощта на многото школи и ансамбли у нас, които държат живо това неповторимо танцово изкуство, а някои от тях даже преподават на начинаещи и таман навлизащи хора в света на българския национален танц. Това е едно същинско достижение в свят, в който всичко напредва толкоз бързо, че човек няма време да спре и да се огледа. Да се резервира жива сходна традиция би трябвало да е измежду целите на българите що се отнася до запазване на културно завещание.
Няма по какъв начин да не загатна и първият български национален отбор, който е съхранил своите обичаи и умения и до през днешния ден. Това е известният отбор Филип Кутев. Той е учреден през 1951 година от композитора Филип Кутев, за това и той е кръстен по този начин, на своя създател.
Филип Кутев е отбор с многогодишна история. Неговите съществени цели са да резервира, да култивира и да съобщи знанията си за българските национални танци на идващите генерации. То този отбор са излезнали едни от най-хубавите национални танцьори в България, като част от тях на собствен ред също основаха школи и ансамбли и по този метод традицията на българския фолклор и националните танци остава освен жива, само че и набира все по-голяма известност измежду всички възрастови групи.
Освен Филип Кутев, несъмнено, в България има още доста попдобни ансамбли, които вземат участие на разнообразни фестивали, печелят влиятелни награди и основават школи, в които да образоват нови очаквания, които един ден може да продължат по пътя на българското национално творчество, и по тъкмо да следват стъпките на българските национални танци.
Други танцови традиции
Освен изкуството на българския национален танц, наименуван хоро, в България има и други танци, които са свързани с голям брой разнообразни и забавни традиции. Това да вземем за пример са Кукерските танци. Макар да излгежда, че нямат тъкмо избрани стъпки, в някои краища имат. Това е един от най-известните български традиции за преследване на злите духове и лошотията от хората и домовете им. Маските, кукерските дрехи и въпросните кукерски танци са израз на желанието на народа да се освободи от всички вълшебства и несгоди, които са се натрупали през годините. Това също е един неповторим танцов бит, който няма аналог по света или най-малко не тъкмо в този си тип.
Още от създателя:
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ