България все повече се превръща в антипод на самата себе

България от ден на ден се трансформира в противовес на самата себе си. В противовес на това, което мечтаем да бъде, на това, което има капацитет да бъде. И най-тъжното – на това, което някога/понякога/ е била и което към момента на места продължава да бъде, само че неизвестно докога.
Често стигаме до това умозаключение, поединично, най-често в диалог между тях. И мотивите за тази наша дълбока паника ни блъскат челно като трен, всеки ден, методично и безпощадно.
Минаваме край жилищни здания. Около тях, зад тях, пред тях цялостно с боклуци. Възмутено си задаваме въпроса: Абе по какъв начин е допустимо тези хора да търпят това, ето и градинка са им създали, че и детска площадка, а виж – пластмасови и стъклени бутилки, найлонови торбички с боклуци и какви ли не гадости. Ужас, какви хора живеят тук!
Разхождаме се през някоя от красивите ни планини и хоп – отсреща ни нелегално сечище. Хребетите оголени, гледката тъжна и потресаваща, напряко лунен пейзаж. И още веднъж ни връхлита справедливото отвращение – няма ли кой да ги научи тези хора, че не се прави по този начин, няма ли кой да ги научи на ред и правда, няма ли кой да ги накаже?
Движим се с колите си по новопостроена автомагистрала и пропадаме в следващата дупка, не дупка, а напряко кратер, все едно сме във „ Властелина на пръстените ”. Смачкани ламарини, яд псувни/понякога ранени и убити/! Я чакай, това скъпо оборудване не беше ли приключено преди няколко месеца? Беше. Само че част от парите за строителството са потънали в нечии джобове. Мамицата им! Докога бе? Няма ли закон в тази страна? Има, споделят. Няма ли кой да го ползва? Мълчание.
Децата ни вървят на учебно заведение, а в свободното си време отново вършат същото, вървят на уроци против възнаграждение. Защо тогава покачиха заплатите на учителите? Защо ние, родителите, поносим това безсрамие?
Включваме тв приемника и на екрана следващият властник ни залива с елейни слова. Обещава, назидава, напомня статистики, най-често лъже. Всички до един вършат това. Администратори, шефове на комисии, депутати, министри, шефове на партии и най-често един от тях – Министър-председателят. Същото вършат и магистратите – регистрират нечувани триумфи с престъпността, а в пандиза единствено врагове от „ непознатите ”. Ние сме гневни, още веднъж въпроси, още веднъж псувни. Онези, на тв приемниците обаче не престават да ни се усмихват очарователно и даже намигат тарикатски. Демек: вие не се връзвайте толкоз, ясно е, че ви лъжем, то си е в реда на нещата.
Могат да се дадат още голям брой образци. За търгове, поръчки, дотации, назначения, каквото си помислите, обвързвано с държавната пара. Няма нито един усвоен лев, нито един назначен човек, който да не е от „ нашите ”. За едни страната е ласкава майка. Но за множеството е пъклен противовес на самата себе си.
Стигнахме до главния въпрос – къде е повода. Причината е неналичието на въодушевяващ персонален образец, даден от честни и доблестни хора, отпред на страната.
Рибата се вмирисва от главата. Едва ли в миналото отпред на страната е имало толкоз доста елементарни, крадливи, безочливи видове. Особено на самия й връх.
Но да поговорим и за различен персонален образец. Нашият. Моят, твоят, вашият. Не може все да търсим различен да ни е отговорен, не можем все да чакаме различен да стартира. Заедно би трябвало. Заедно да изметем боклука от България.
 
Автор: Калин Илиев
...