България гори, а държавата отново я няма. Гори Родопа, Сакар,

България гори, а страната още веднъж я няма. Гори Родопа, Сакар, Средна гора. Гори безмилостно и необратимо. А на фронтовата линия – вместо съвременни хеликоптери и координирани въздушни акции има екипи от по двама пожарникари с камион, постоянно без вода, без съвременна екипировка, без опция даже за незабавна евакуация, в случай че обстановката се утежни.
Прочетете още
Те не влизат в огъня с техника, а със съвест и всеотдайност. Докато други разискват на кръгли маси какъв брой души са „ задоволителни “ за един екип, действителността е, че горите ни изчезват, животни умират, хората биват евакуирани, а пламъците влизат през прозорците на домовете им, а те до скоро са си мислели, че живеят надалеч от бедствието.

Постове в обществените мрежи от самите огнеборци и другите синдикати описват освен за дефицита на хора, само че и за безпомощността и неналичието на персонално защитно облекло, безусловно да гасиш с ръце. В същото време от „ високо ” се мълчи.

Никой не дава отговор за какво България, за разлика от Гърция, Италия или Франция, не разполага даже с един противопожарен хеликоптер или аероплан. Защо в никакъв случай не се влага запас в първите сериозни минути, когато огънят може да се овладее? Защо системата продължава да се крепи на гърба на хората в униформи, а не на съвременна техника и съответна логистика? Защо тогавашната „ Гражданска отбрана “ беше отстранена, а нова конструкция по този начин и не се сътвори? Защо през днешния ден вместо с организация, ние се борим с бедствията с национализъм и импровизация?

Най-страшното обаче е, че всичко това не е изненада. Пожарите не са „ непредвидена буря “. Те са ежедневни, ежеседмични, годишни. Те се ускоряват с климатичните промени, със сушата, с човешката немарливост. И все пак, страната е изцяло неподготвена. Наземната техника е остаряла, незадоволителна и неприспособена за терените, в които най-често пораждат пожарите – пресечени и с стеснен достъп за коли.

Пожарникарите постоянно са самотници в пламъците, изоставени от институции, които се сещат за тях единствено по време на церемонии или медийни изяви. В някои случаи на терен се изпращат екипи от единствено двама души – при цялостно схващане, че това компрометира всяка интервенция и заплашва човешки животи. Това не е просто неточност – това е систематичен срив.

Докато Европа лети с десетки противопожарни хеликоптери, дронове и профилирана техника, ние още спорим какви маркучи трябват. Докато другите страни имат добре координирани звена за ранно предизвестие и бази за бърза интервенция, у нас към момента разчитаме на телефон 112 и на това, че пожарът няма да е „ огромен “. И когато домове, ниви, гори и животи изгарят, никой не поема отговорност. Напротив, чиновниците на терен са оставени да носят непознатата виновност с риск за личния си живот, а страната – да чака помощ от чужбина, тъй като „ такива са ни опциите ”.

А ще се излезе ли някой да поеме отговорност за това, че страната е оставила системата без опция за съответна реакция? Кой ще дава отговор, в случай че загинат хора, не тъй като са нямали късмет, а тъй като не е имало хеликоптер? Кой ще възвърне изгорялото имущество на хората? Кой ще избави идната планина, която на следващия ден може да пламне? Кой ще избави горите на България?

Истината е, че димът от пожарите е единствено част от картината. Истински задушаваща е безотговорността, която трае към този момент десетилетия. Ако нещо не се промени още в този момент, през август ще броим още декари, ще търсим отговорни, ще чакаме доброволци и ще четем същите прессъобщения. Само че ще има още пепел, още загуби, още хора останали без дом и още по-малко доверие.

И казусът не е просто учредителен, щом става въпрос за човешки животи.

Снимка: СФС-МВР