Седмицата: Задници на г*за на географията ни
„ България беше на ръба на пропастта, само че направи решителна крачка напред… “. Туй е от аналите на „ онуй “, дето тия дни му се извършиха 36 години от края на дрънкането му на сходни „ разбори “ от най-високото място в страната – тогава генералното секретарство на Партията (с основно „ П “), разбирай най-високото място и в страната, само че с малко „ д “ – толкоз малко, като да е на г*за на географията на Съюз на съветските социалистически републики. По-кратко казано – просто го е рекъл самият Тодор Живков, но много преди да остане напълно самичък сякаш измежду напълно свои на 10 ноември 1989.
„ Аналите “ в тази ситуация (нищо общо с всевъзможни други думи започващи с „ анал… “, с изключение на с всичките тия всевъзможни „ анал…изи “ на същия тоя Тато) са соцобяздени да сочат, по какъв начин България преди 9 септември 1994 е била „ на ръба “, пък след „ паметната “ дата закрачила напред. Право в пропастта, де, щото по този начин сочи даже и соцгравитацията – няма по какъв начин да й се опълчи дори и тогавашната ни „ нация галактическа “, с изключение на „ комунистическа “.
В момента аналите – по този начин наричаните хроники, историографии, обаче от ден на ден се връзват на една друга нашенска „ история “. Дето си я клишираме непрекъснато исторически, по-точно си я въртим като палачинка. Я откъм напълно недопечената, я откъм повече от прегорялата страна. То това е за монетата (даже и в евро!), дето имала две страни, само че става и за палачинки, за баници и така нататък – абе за всевъзможни тутманици… Но няма единствено две страни, а кой колкото си пожелае съгласно използването.
За „ България на кръстопът “ иде тирада, но не че нещо сме се спрели, та здравата да го обмислим. А за оня „ аналния “, пардон – сякаш географския, само че повече исторически кръстопът (с една дума геополитически), на който страната ни е щеш не щеш ситуирана. И на който просто седим и клечим, като го употребяваме в най-хубавия случай кръстопътното състояние като тоалетна хартия. Да се позабършем вероятно, само че постоянно откакто към този момент изрично сме се… омазали.
От една страна все се вее кръстопътното състояние под формата „ Булгар, булгар…! “ с удряне, напряко пердах по гърдите. От друга страна (дето не е успоредна, а напълно кръстопътна на първата) кръстопътното състояние ни е отговорно, че все съумяваме да се самонапляскаме, напряко да се пребием там по задника ни. Най-вече щото просто мислим с него, в случай че въобще мислим, де. Понеже „ седнал съм и мисля, седнал съм и мисля – я, единствено си седнал съм “ като да е основополагащото ни и то в клечащо състояние.
Ей го, на – и през миналата седмица, но несъмнено с продължение вид „ приказка безспир “, „ кръстопътното ни състояние “ отново се раздвижи из държавническото ни WC. Политполитология го постави от кенефа право на масата – безмилостно, без жалост, само че пък натурално същинско: „ Има една промяна на интернационалния ред, която може да ни прати в геополитическото нищо. Част от политическия хайлайф не може да осъзнае огромните рискове. Ние стоим на границата на западната цивилизация, а това слага големи опасности пред нас “. Така де, на ръба на цивилизацията сме, остава да създадем решителната крачка… Само да си изберем накъде, щото кръстопътят ни го… приказва: „ Преживяваме сериозна геополитическа промяна - смяна не просто на национални, а на цивилизационни граници. България граничи със западното, ислямското и съветското пространство. Когато тези цивилизации се сблъскват, това става на наша територия… Ако не осъзнаем мястото си “.
Опааа, но по какъв начин единствено го осъзнаваме отново „ зад(ник)ешком! Като нищо в този момент всевъзможни дирници ще решат я да я дават чартърен, я напряко да я продават на парче тая „ територия “, дето де що има „ цивилизации “ да си се сблъскват. Атракцион до атракцион вид „ лунапарк “ ще отворят и с обичайните блъскащи колички, и кой с каквото откри да се блъска. После ще си блъскаме главите, но ще сме „ известни “, щото ще сме „ съумели “ да се обединим на кръстопът – на правилото „ всеки самичък си прецЕНЯ “ кой крив път да хване. Отново като на „ кръгообразен “ кръстопът с висока скорост – влизаш лудо не с главата (мисловно), а със задника напред (ни грам мозък там, че даже гръбначният свършва преди, над дирника) и напълно резонно – и биологически, и геополитически излизаш, излиташ „ с краката напред “.
Ама по този начин е, когато колкото и да ни е по-по-най-кръстопътно ситуацията „ Обществото у нас е атомизирано и мъчно намира общи точки на единодушие. И това, което се случва в Народното събрание (примерно!), е просто отражение на това положение “. А в световен мащаб обмислен нашенският лунапарк ето какъв брой коства: Докато „ центърът на света се измества “ у нас всички заедно непотребни задници стават на г*за на кръстопътната ни география.
„ Аналите “ в тази ситуация (нищо общо с всевъзможни други думи започващи с „ анал… “, с изключение на с всичките тия всевъзможни „ анал…изи “ на същия тоя Тато) са соцобяздени да сочат, по какъв начин България преди 9 септември 1994 е била „ на ръба “, пък след „ паметната “ дата закрачила напред. Право в пропастта, де, щото по този начин сочи даже и соцгравитацията – няма по какъв начин да й се опълчи дори и тогавашната ни „ нация галактическа “, с изключение на „ комунистическа “.
В момента аналите – по този начин наричаните хроники, историографии, обаче от ден на ден се връзват на една друга нашенска „ история “. Дето си я клишираме непрекъснато исторически, по-точно си я въртим като палачинка. Я откъм напълно недопечената, я откъм повече от прегорялата страна. То това е за монетата (даже и в евро!), дето имала две страни, само че става и за палачинки, за баници и така нататък – абе за всевъзможни тутманици… Но няма единствено две страни, а кой колкото си пожелае съгласно използването.
За „ България на кръстопът “ иде тирада, но не че нещо сме се спрели, та здравата да го обмислим. А за оня „ аналния “, пардон – сякаш географския, само че повече исторически кръстопът (с една дума геополитически), на който страната ни е щеш не щеш ситуирана. И на който просто седим и клечим, като го употребяваме в най-хубавия случай кръстопътното състояние като тоалетна хартия. Да се позабършем вероятно, само че постоянно откакто към този момент изрично сме се… омазали.
От една страна все се вее кръстопътното състояние под формата „ Булгар, булгар…! “ с удряне, напряко пердах по гърдите. От друга страна (дето не е успоредна, а напълно кръстопътна на първата) кръстопътното състояние ни е отговорно, че все съумяваме да се самонапляскаме, напряко да се пребием там по задника ни. Най-вече щото просто мислим с него, в случай че въобще мислим, де. Понеже „ седнал съм и мисля, седнал съм и мисля – я, единствено си седнал съм “ като да е основополагащото ни и то в клечащо състояние.
Ей го, на – и през миналата седмица, но несъмнено с продължение вид „ приказка безспир “, „ кръстопътното ни състояние “ отново се раздвижи из държавническото ни WC. Политполитология го постави от кенефа право на масата – безмилостно, без жалост, само че пък натурално същинско: „ Има една промяна на интернационалния ред, която може да ни прати в геополитическото нищо. Част от политическия хайлайф не може да осъзнае огромните рискове. Ние стоим на границата на западната цивилизация, а това слага големи опасности пред нас “. Така де, на ръба на цивилизацията сме, остава да създадем решителната крачка… Само да си изберем накъде, щото кръстопътят ни го… приказва: „ Преживяваме сериозна геополитическа промяна - смяна не просто на национални, а на цивилизационни граници. България граничи със западното, ислямското и съветското пространство. Когато тези цивилизации се сблъскват, това става на наша територия… Ако не осъзнаем мястото си “.
Опааа, но по какъв начин единствено го осъзнаваме отново „ зад(ник)ешком! Като нищо в този момент всевъзможни дирници ще решат я да я дават чартърен, я напряко да я продават на парче тая „ територия “, дето де що има „ цивилизации “ да си се сблъскват. Атракцион до атракцион вид „ лунапарк “ ще отворят и с обичайните блъскащи колички, и кой с каквото откри да се блъска. После ще си блъскаме главите, но ще сме „ известни “, щото ще сме „ съумели “ да се обединим на кръстопът – на правилото „ всеки самичък си прецЕНЯ “ кой крив път да хване. Отново като на „ кръгообразен “ кръстопът с висока скорост – влизаш лудо не с главата (мисловно), а със задника напред (ни грам мозък там, че даже гръбначният свършва преди, над дирника) и напълно резонно – и биологически, и геополитически излизаш, излиташ „ с краката напред “.
Ама по този начин е, когато колкото и да ни е по-по-най-кръстопътно ситуацията „ Обществото у нас е атомизирано и мъчно намира общи точки на единодушие. И това, което се случва в Народното събрание (примерно!), е просто отражение на това положение “. А в световен мащаб обмислен нашенският лунапарк ето какъв брой коства: Докато „ центърът на света се измества “ у нас всички заедно непотребни задници стават на г*за на кръстопътната ни география.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ