Българското градче, в което любовта остава на заден план от виното на Свети Валентин
Българите обичат да честват, по тази причина не е изненада, че честваме и двата празника на 14 февруари – някои подвигат тостове за Свети Валентин, а други празнуват Трифон Зарезан с чаша хубаво вино.
Докато за света този ден е отдаден на любовта, в България той е не по-малко обвързван с традициите на винопроизводството. Западните медии също виждат тази неповторима комбинация, а The Guardian обръща взор към Мелник , където любовта към виното несъмнено надвива.
Ето какво имаше да каже Елоиз Старк, която посети този хубав български град:
Слънцето огрява неземните форми на пясъчните скали, изваяни от хилядолетия дъжд, придавайки им тип, като че ли някой е опитвал да строи пясъчни крепости, само че е бил прекомерно припрян да изпълни кофата до ръба. Назъбени върхове се простират чак до хоризонта.
В подножието на тези скални формирания се намира дребен, само че впечатляващ град – Мелник , най-малкият град в България, с едвам 194 поданици. Въпреки дребните си размери, той е прочут като сърцето на винарския район на страната . Всяка година, на 14 февруари, хиляди гости идват за Деня на Свети Трифон – празникът на настойника на винопроизводството, който тук се чества доста по-мащабно от Свети Валентин и има вековна традиция.
Празненствата стартират, когато винарните в близките хълмове отварят вратите си за дегустации на локално алено вино , само че скоро получават атмосферата на селски празник. Скарата се разгаря, гайди, барабани и цигулки огласят улиците , а дами в обичайни носии повеждат хоро – българския национален танц, в който участниците се хващат за ръце и се движат в плавни, криволичещи линии. След това празникът се реалокира в мелнишките таверни, които се пълнят до краен лимит.
Шумът нараства съразмерно на количеството изпито домашно вино – което по никакъв начин не е малко, защото литърът стартира от към 10 паунда (около 23 лв). Скоро всички още веднъж танцуват, до момента в който спонтанни хора се вият сред масите и столовете.
През останалата част от годината Мелник е надалеч по-спокойно място. Две седмици преди празненствата идвам за четвъртото си посещаване в града и, както нормално, още щом излизам от колата, ме заговаря мъж, който продава вино.
„ Трябва да го опитате. Аз съм го направил “, споделя той, като ми подава чаша алено вино, налято от двулитрова пластмасова бутилка. Виното е прелестно сладко и елементарно за пиянство, само че прави разходката ми по калдъръмените улички на града много по-предизвикателна.
Повечето здания в Мелник датират от интервала на Българското възобновление през XVIII-XIX век. Макар че България към момента е била под османска власт, писатели и революционери управляват придвижване за национална еднаквост, което води до подем на локалната просвета. Богатите търговски фамилии строят внушителни домове в присъщ архитектурен жанр – с надвиснали горни етажи, огромни прозорци и изящни дърворезби.
Една от най-добре непокътнатите къщи, Кордопуловата , е отворена за гости. Извисява се над пътя, проектирана по този начин, че да притегля вниманието на преминаващите търговци. Влизам вътре и попадам в просторна приемна зала с цветни витражи. В съседство има стая за частни покупко-продажби, а зад няколко рафта с книги се крие загадка стая, където цялото семейство е можело да подслушва комерсиалните договаряния.
Днес доста от тези тогавашни търговски домове стоят празни. В османската ера Мелник е бил значим търговски център, обитаем най-вече с гърци. Но откакто през 1912 година градът става част от новооснованата България, гръцкото държавно управление подрежда на локалното гръцко население да се реалокира оттатък границата. Сега тези огромни, изоставени къщи придават на града чувство за тогавашна възвишеност – като небостъргачи, останали в малко село.
Обратно на основната улица, последвам табелите към Музея на виното, където осведомителни табла, завършени като антични свитъци, описват историята на локалното винопроизводство. Виното в този край има дълбоки корени, водещи чак до античните траки, които населявали района от към 1000 година пр.н.е. до VI век сл.н.е . Според римския академик Плиний Стари първият лозар в Европа бил тракиец на име Евмолп, а Омир загатва тракийските виновност в своите епоси.
Музеят приключва с дегустационна зала, където големи бъчви чакат посетителите. Срещу входна такса от 4,50 паунда (10,57 лева) получавам пет дегустации, в това число от вид, който, съгласно локалните, бил обичаното вино на Уинстън Чърчил – споделят, че всяка година си поръчвал по две бъчви .
„ Уинстън Леонард… какво следва? “ пита екскурзоводът. „ Ъъъ… Хенри? “ пробвам аз. „ Спенсър! Уинстън Леонард Спенсър Чърчил “, поправя ме той, подавайки ми чаша мавруд – хипотетичната обичана напитка на английския водач. Разбирам за какво му е харесвало – има богати нотки на тютюн, като че ли пуша пура, до момента в който пия.
Но обичаното ми вино тук е розе, направено от локалния вид „ широколистен мелник “ . Леко и плодово, напомнящо ми за пенливи бонбони – с опрощение към ценителите на виното. Поръчвам бутилка за у дома, а екскурзоводът я цялостни от бъчвата, запечатва я с восък и ми я подава с усмивка.
На вечеря, седнала на дървена маса пред обичайната кръчма, поемам дъх аромата на скара, само че предпочитам зеленчукова яхния с разтапящи се в устата резени патладжан, гарнирана с български плосък самун с червен пипер и сирене. За десерт – домакински сладолед с карамелизирани ядки и захаросани смокини.
Малко след залез градът потъва в сънливо успокоение. Скоро обаче ще бъде изпълнен с живот – на 14 февруари, когато гости от цяла България ще дойдат, с цел да почетат Свети Трифон. Легендата споделя, че той бил брат на Дева Мария.
Днес фестивалът е повече за виното, в сравнение с за самия светец. Става въпрос и за обич – когато предходната година попитах една двойка дали са тук за Свети Трифон или Свети Валентин, те се засмяха: „ И двете. “ В последна сметка, виното и романтиката вървят ръка за ръка.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
Докато за света този ден е отдаден на любовта, в България той е не по-малко обвързван с традициите на винопроизводството. Западните медии също виждат тази неповторима комбинация, а The Guardian обръща взор към Мелник , където любовта към виното несъмнено надвива.
Ето какво имаше да каже Елоиз Старк, която посети този хубав български град:
Слънцето огрява неземните форми на пясъчните скали, изваяни от хилядолетия дъжд, придавайки им тип, като че ли някой е опитвал да строи пясъчни крепости, само че е бил прекомерно припрян да изпълни кофата до ръба. Назъбени върхове се простират чак до хоризонта.
В подножието на тези скални формирания се намира дребен, само че впечатляващ град – Мелник , най-малкият град в България, с едвам 194 поданици. Въпреки дребните си размери, той е прочут като сърцето на винарския район на страната . Всяка година, на 14 февруари, хиляди гости идват за Деня на Свети Трифон – празникът на настойника на винопроизводството, който тук се чества доста по-мащабно от Свети Валентин и има вековна традиция.
Празненствата стартират, когато винарните в близките хълмове отварят вратите си за дегустации на локално алено вино , само че скоро получават атмосферата на селски празник. Скарата се разгаря, гайди, барабани и цигулки огласят улиците , а дами в обичайни носии повеждат хоро – българския национален танц, в който участниците се хващат за ръце и се движат в плавни, криволичещи линии. След това празникът се реалокира в мелнишките таверни, които се пълнят до краен лимит.
Шумът нараства съразмерно на количеството изпито домашно вино – което по никакъв начин не е малко, защото литърът стартира от към 10 паунда (около 23 лв). Скоро всички още веднъж танцуват, до момента в който спонтанни хора се вият сред масите и столовете.
През останалата част от годината Мелник е надалеч по-спокойно място. Две седмици преди празненствата идвам за четвъртото си посещаване в града и, както нормално, още щом излизам от колата, ме заговаря мъж, който продава вино.
„ Трябва да го опитате. Аз съм го направил “, споделя той, като ми подава чаша алено вино, налято от двулитрова пластмасова бутилка. Виното е прелестно сладко и елементарно за пиянство, само че прави разходката ми по калдъръмените улички на града много по-предизвикателна.
Повечето здания в Мелник датират от интервала на Българското възобновление през XVIII-XIX век. Макар че България към момента е била под османска власт, писатели и революционери управляват придвижване за национална еднаквост, което води до подем на локалната просвета. Богатите търговски фамилии строят внушителни домове в присъщ архитектурен жанр – с надвиснали горни етажи, огромни прозорци и изящни дърворезби.
Една от най-добре непокътнатите къщи, Кордопуловата , е отворена за гости. Извисява се над пътя, проектирана по този начин, че да притегля вниманието на преминаващите търговци. Влизам вътре и попадам в просторна приемна зала с цветни витражи. В съседство има стая за частни покупко-продажби, а зад няколко рафта с книги се крие загадка стая, където цялото семейство е можело да подслушва комерсиалните договаряния.
Днес доста от тези тогавашни търговски домове стоят празни. В османската ера Мелник е бил значим търговски център, обитаем най-вече с гърци. Но откакто през 1912 година градът става част от новооснованата България, гръцкото държавно управление подрежда на локалното гръцко население да се реалокира оттатък границата. Сега тези огромни, изоставени къщи придават на града чувство за тогавашна възвишеност – като небостъргачи, останали в малко село.
Обратно на основната улица, последвам табелите към Музея на виното, където осведомителни табла, завършени като антични свитъци, описват историята на локалното винопроизводство. Виното в този край има дълбоки корени, водещи чак до античните траки, които населявали района от към 1000 година пр.н.е. до VI век сл.н.е . Според римския академик Плиний Стари първият лозар в Европа бил тракиец на име Евмолп, а Омир загатва тракийските виновност в своите епоси.
Музеят приключва с дегустационна зала, където големи бъчви чакат посетителите. Срещу входна такса от 4,50 паунда (10,57 лева) получавам пет дегустации, в това число от вид, който, съгласно локалните, бил обичаното вино на Уинстън Чърчил – споделят, че всяка година си поръчвал по две бъчви .
„ Уинстън Леонард… какво следва? “ пита екскурзоводът. „ Ъъъ… Хенри? “ пробвам аз. „ Спенсър! Уинстън Леонард Спенсър Чърчил “, поправя ме той, подавайки ми чаша мавруд – хипотетичната обичана напитка на английския водач. Разбирам за какво му е харесвало – има богати нотки на тютюн, като че ли пуша пура, до момента в който пия.
Но обичаното ми вино тук е розе, направено от локалния вид „ широколистен мелник “ . Леко и плодово, напомнящо ми за пенливи бонбони – с опрощение към ценителите на виното. Поръчвам бутилка за у дома, а екскурзоводът я цялостни от бъчвата, запечатва я с восък и ми я подава с усмивка.
На вечеря, седнала на дървена маса пред обичайната кръчма, поемам дъх аромата на скара, само че предпочитам зеленчукова яхния с разтапящи се в устата резени патладжан, гарнирана с български плосък самун с червен пипер и сирене. За десерт – домакински сладолед с карамелизирани ядки и захаросани смокини.
Малко след залез градът потъва в сънливо успокоение. Скоро обаче ще бъде изпълнен с живот – на 14 февруари, когато гости от цяла България ще дойдат, с цел да почетат Свети Трифон. Легендата споделя, че той бил брат на Дева Мария.
Днес фестивалът е повече за виното, в сравнение с за самия светец. Става въпрос и за обич – когато предходната година попитах една двойка дали са тук за Свети Трифон или Свети Валентин, те се засмяха: „ И двете. “ В последна сметка, виното и романтиката вървят ръка за ръка.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ