Българската идентичност: Между сенките на миналото и жаравата на бъдещето
Българите през днешния ден живеят в свят на дълбоки несъгласия и обществено разделяне. Ние сме народ, формиран по едно и също време от сенки и светлина. Нашата история съставлява неповторим генетичен код, оживял сполучливо в пролуките на времето. Ние сме потомци на тези, които не наведоха глави пред историческите стихии. Същевременно сме деца на тези, които ги наведоха, с цел да запазят семето на рода.
Ние сме народ от сенки и светлина. Генетичен код, оживял в пролуките на времето.
Българската националност се образува от сливането на прабългари, славяни и траки на Балканския полуостров. Това обединяване основава мощна многонационална империя в предишното. В душите ни към момента препуска конницата на хановете Аспарух и Тервел. В сърцата ни маршируват легионите на цар Симеон Велики. Но до тях стоят и боязливите батальони на преклонените главици. Във вените ни тече мастилото на книжовници и стоманата на воини. Усещаме както силата на предците при Одрин, по този начин и страха от „ пашата “ и „ шефа “.
Модерната българска еднаквост стартира с „ История славянобългарска “ на Паисий Хилендарски през 1762 година. Този фундаментален труд приканва за горделивост с нашия генезис и език. Днес обаче постоянно се срамим от това, което сме станали като общество. Ние представляваме чудноват и мъчителен обществен абсурд.
Ние сме абсурд: ненавиждаме страната си, само че до гибел обичаме земята си.
Днес българите са разпилени по целия свят като шепа зърно напразно. Живеем в София, Лондон, Пловдив, Мадрид, Варна и Чикаго. По време на Възраждането се оформя блян към един народ, една религия и една страна. Сега обаче сме разграничени на „ фили “ и „ фоби “. Пропастта сред „ леви “ и „ десни “ или „ умни “ и „ елементарни “ става все по-голяма. Гледаме в непознатите градини, до момента в който нашите лични ниви буренясват. Превърнахме се в скептици, които имат вяра единствено в неприятното време.
Денят на националните будители е публично въведен през 1922 година от Стоян Омарчевски. Празникът ни припомня, че не всичко за нацията е изгубено. Ние не сме пепел, а жарава, покрита с тонове прахуляк. Чакаме своята пречистваща стихия, с цел да лумне още веднъж пожарът на духа.
Можем да бъдем архитекти на личната си орис, а не просто статисти в непозната драма.
Можем да бъдем народ, който още веднъж ражда своите герои в съвремието. Тези борби не се водят с мечове на бойното поле. Те са ежедневни борби против безразличието и забравата. В нас още живее оня див и непреклонен корен. Той е кадърен да пробие и най-здравия гранит на времето. Ние не сме залез, а точка на изкривяване. От тази точка стартира новият небосвод за бъдещето на България. Ние сме предходна мощ, която търси своето бъдеще време.
