Войската - една от малкото оцелели гордости. И Йордан Йовков...
Българинът, където и да седне, с който и приказка да подхване, все в един миг ще докара нещата до казармата. И се започва… Старшината това, командира това, а наборету бяхме… Историите нямат край. И блестят очите на мъжете, допълват се историите с нови и нови детайлности. Но е мъжко, красиво е и остава до края.
Гергьовден е. Този път няма паради. Но и те към този момент не костват, тъй като са за големците. Понякога са тъжни, тъй като се виждат орязаните военни елементи и ъгълът, в който са натикани. Парадите все по-често за за големци и политици, които се натискат да се снимат със знамената, до войската – тоест, доста почитат българския боец и офицер. Лицемерно. Ново шефство всякога след избори. Поредни обещания, бомбастични хрумвания на хора, които не са помирисвали смазка и вакса. За барут да не приказваме.
А историята е шарена. Балканска коалиция, против всички съседи, след това с Германия два пъти, с Червената войска, Варшавски контракт, НАТО… Политически приумици, провали и оправдания. И звездни победи на българския дух.
Българския боец и офицер оцелява освен на бойното поле. Преминава и през подлите и безсмислени проекти на този или оня властник, продал се на мръсни ползи – външни и вътрешни. Такава е ориста на армията – да брани народ и татковина, без значение кой ръководи, на кого козирува и рапортува. Военната клетва е в името на Отечеството и никакви политически брътвежи не могат да я трансформират. Тя се носи в сърцето, колкото и клиширано да звучи.
Българската армия… Една от дребното оживели гордости.
ПРИ СТРУМА
Йордан Йовков
Французката бригада, която е разрушена при Струма, е бригадата Бротие. Всяка дребна или по-голяма единица, в която и да било войска, си има своя номер, с които се именува, само че у французите тоя номер нормално се замества с името на началника. Това е една традиция, която има нишките си в предишното и в нея живее хипнозата на фамозни имена.
Но не е единствено това. Говорят прекалено много и другите детайлности, колкото нищожни и да са. Там е имало зуави, шасьори, кавалеристи. Неволно въображението си рисува ефектна картина, за която предишното дава луксозни краски и необятни рамки. Разбира се, новото време е изменило доста неща. Но ние си мислим за тия французки кавалеристи, които в миналото яздеха великански коне, носеха кюраси и на каските им се развяваха космати гриви. Тия буйни ескадронн, които в борбите се показваха като буреносни облаци и хилядите сабли блещяха и се преплитаха като светкавици. Тъй беше запомнил светът тия стоманени центаври и офанзивите им при Шевердинския редут и при Ватерло.
Там е имало и зуави — тия екзотични фигури с необятни шалвари и дребни червени кепи, които припомнят Алжир, Солферино и Крим. Миналото на шасьорнте е по-малко известно, само че самичък Поанкаре е някогашен офицер от тия полкове. Има доста фотографически фотоси, където той носи тяхната униформа и необятният с увиснали краища каскет стои върху главата му прекомерно кокетно и на бекрен.
Кирасири, зуави и шасьори — полкове на остаряла войска — в този момент извиха колоните си измежду маковите градини и жълтите стърнища при Струма. Нека признаем, че нашите неприятели са калени и опитни бойци. Но те в никакъв случай не не помнят и красивия жест. Вековете и традициите са стилизирали всичко: униформата и позата, мелодията на командите и патетичния военен зов. И зрелището, което водите на Струма са отразили, е било в действителност ефектно и рядко: тук не са липсвали линии и краски, които сме навикнали да виждаме в картините на Мейсоние, не е липсвало и обаянието на тая старинна популярност, която звучи в метафорите на Юго.
Легендата споделя, че Хронос изядал самичък децата си. Той е нечовечен и грубо се майтапи. Времето унищожава през днешния ден това, което е било зидано с епохи. Нови и паметни страници прибавя към историята нашето време. И може би тия страници в миналото ще будят единствено неразбиране и удивление. Защото малко по-рано читателят ще е прелиствал страници, в които грее сиянието на една огромна популярност. Бригади, дивизии и корпуси, които по този начин, наместо номера си, като единствен лозунг, носят името на шефа си: Удино, Ней, Мюрат, Даву — и доста, доста още. Имена, които имат очарованието на мит, и подвизи, които наподобяват на митове. Войници, които са обходили земята по всички направления на хоризонта, флагове, които са се развявали и в горещите, пясъци на Египет, и в снежните полета на Русия. Съдбата довежда тия войски при крайбрежията на Струма. И външният тип, и заветите на предишното са непокътнати. Но бригадата на Бротие е разрушена. Маковите градини и жълтите стърнища са покрити с трупове, разхвърляни оръжия и облекла. Всички следи на проваляне и суматоха. Логичният ход на историческите обстоятелства е жестоко и неестествено нарушен. Нима е допустимо това? Кой можа да нанесе тоя заплашителен удар? Кой е той? Кои са те?
За тях историята и предишното също пазят документи, въпреки и доста по-малко. Но от четири години целият свят ги знае. Синове са на Балкана. И природата, която ги е откърмила, дала им е всичката си мощност и коравина. В мирните дни на труда — това са пастири из планините и жътвари по златните ниви край Дунава и Марица. У тях не всичко е така блестящо, изгладено и изтънчено, не всичко така е подчинено на стила и на тънкия усет. Униформите са скромни и кафяви, каквато е земята, лицата имат бронзовия цвят на пшеницата, само че плещите са необятни и ръката, която натиска палешника на ралото, знае да върти и меча. Тая ръка е груба, огромна и тежка като чук.
От урвите на Нидже, Беласица и Али ботуш тия полкове слизат, неудържими и буйни, като порои. У тях доста нещо е неизмеримо и необичайно, след тях се нижат обози, впрегнати с едри и тежки биволи, те вървят мудно и тежко, само че късите нозе са като стоманени стълбове и на виторогите чела стои същата корава и упорита воля. Тия полкове имат по-малък искра, само че те идат с мрака и сенките на стихия. Някога суровите солдати на Анибала удряха римските патриции право по лицата. Също като тях и тия бойци са, може би, не прекомерно вежливи, само че те обичат земята си и гневът им е заветен: техният удар е като гръмотевица и в тяхното ура като че ли се люлеят и ечат вековните гори на Балкана.
Покрай Струма из маковите градини и пожънатите ниви лежат трупове на французки солдати. Кръвта изтича и пои непозната земя, очите, които към този момент гибелта закрива, в последния момент виждат непознато небе и съзвездия, които не познават. Смъртта дохажда с болките на разкайване и тъга.
Те са жертви, които нищо не изкупват.
Там — във водите на Струма — българските бойци поят конете си; тежките биволи нагазват в реката с мързелива нега. Но има нещо, което приказва на сърцето, и песента на огромната река е разбрана тирада: вълните на Струма носят хладината на снеговете от Витоша, влекат шума, която са отронили горите на Рила и Пирин.
Гергьовден е. Този път няма паради. Но и те към този момент не костват, тъй като са за големците. Понякога са тъжни, тъй като се виждат орязаните военни елементи и ъгълът, в който са натикани. Парадите все по-често за за големци и политици, които се натискат да се снимат със знамената, до войската – тоест, доста почитат българския боец и офицер. Лицемерно. Ново шефство всякога след избори. Поредни обещания, бомбастични хрумвания на хора, които не са помирисвали смазка и вакса. За барут да не приказваме.
А историята е шарена. Балканска коалиция, против всички съседи, след това с Германия два пъти, с Червената войска, Варшавски контракт, НАТО… Политически приумици, провали и оправдания. И звездни победи на българския дух.
Българския боец и офицер оцелява освен на бойното поле. Преминава и през подлите и безсмислени проекти на този или оня властник, продал се на мръсни ползи – външни и вътрешни. Такава е ориста на армията – да брани народ и татковина, без значение кой ръководи, на кого козирува и рапортува. Военната клетва е в името на Отечеството и никакви политически брътвежи не могат да я трансформират. Тя се носи в сърцето, колкото и клиширано да звучи.
Българската армия… Една от дребното оживели гордости.
ПРИ СТРУМА
Йордан Йовков
Французката бригада, която е разрушена при Струма, е бригадата Бротие. Всяка дребна или по-голяма единица, в която и да било войска, си има своя номер, с които се именува, само че у французите тоя номер нормално се замества с името на началника. Това е една традиция, която има нишките си в предишното и в нея живее хипнозата на фамозни имена.
Но не е единствено това. Говорят прекалено много и другите детайлности, колкото нищожни и да са. Там е имало зуави, шасьори, кавалеристи. Неволно въображението си рисува ефектна картина, за която предишното дава луксозни краски и необятни рамки. Разбира се, новото време е изменило доста неща. Но ние си мислим за тия французки кавалеристи, които в миналото яздеха великански коне, носеха кюраси и на каските им се развяваха космати гриви. Тия буйни ескадронн, които в борбите се показваха като буреносни облаци и хилядите сабли блещяха и се преплитаха като светкавици. Тъй беше запомнил светът тия стоманени центаври и офанзивите им при Шевердинския редут и при Ватерло.
Там е имало и зуави — тия екзотични фигури с необятни шалвари и дребни червени кепи, които припомнят Алжир, Солферино и Крим. Миналото на шасьорнте е по-малко известно, само че самичък Поанкаре е някогашен офицер от тия полкове. Има доста фотографически фотоси, където той носи тяхната униформа и необятният с увиснали краища каскет стои върху главата му прекомерно кокетно и на бекрен.
Кирасири, зуави и шасьори — полкове на остаряла войска — в този момент извиха колоните си измежду маковите градини и жълтите стърнища при Струма. Нека признаем, че нашите неприятели са калени и опитни бойци. Но те в никакъв случай не не помнят и красивия жест. Вековете и традициите са стилизирали всичко: униформата и позата, мелодията на командите и патетичния военен зов. И зрелището, което водите на Струма са отразили, е било в действителност ефектно и рядко: тук не са липсвали линии и краски, които сме навикнали да виждаме в картините на Мейсоние, не е липсвало и обаянието на тая старинна популярност, която звучи в метафорите на Юго.
Легендата споделя, че Хронос изядал самичък децата си. Той е нечовечен и грубо се майтапи. Времето унищожава през днешния ден това, което е било зидано с епохи. Нови и паметни страници прибавя към историята нашето време. И може би тия страници в миналото ще будят единствено неразбиране и удивление. Защото малко по-рано читателят ще е прелиствал страници, в които грее сиянието на една огромна популярност. Бригади, дивизии и корпуси, които по този начин, наместо номера си, като единствен лозунг, носят името на шефа си: Удино, Ней, Мюрат, Даву — и доста, доста още. Имена, които имат очарованието на мит, и подвизи, които наподобяват на митове. Войници, които са обходили земята по всички направления на хоризонта, флагове, които са се развявали и в горещите, пясъци на Египет, и в снежните полета на Русия. Съдбата довежда тия войски при крайбрежията на Струма. И външният тип, и заветите на предишното са непокътнати. Но бригадата на Бротие е разрушена. Маковите градини и жълтите стърнища са покрити с трупове, разхвърляни оръжия и облекла. Всички следи на проваляне и суматоха. Логичният ход на историческите обстоятелства е жестоко и неестествено нарушен. Нима е допустимо това? Кой можа да нанесе тоя заплашителен удар? Кой е той? Кои са те?
За тях историята и предишното също пазят документи, въпреки и доста по-малко. Но от четири години целият свят ги знае. Синове са на Балкана. И природата, която ги е откърмила, дала им е всичката си мощност и коравина. В мирните дни на труда — това са пастири из планините и жътвари по златните ниви край Дунава и Марица. У тях не всичко е така блестящо, изгладено и изтънчено, не всичко така е подчинено на стила и на тънкия усет. Униформите са скромни и кафяви, каквато е земята, лицата имат бронзовия цвят на пшеницата, само че плещите са необятни и ръката, която натиска палешника на ралото, знае да върти и меча. Тая ръка е груба, огромна и тежка като чук.
От урвите на Нидже, Беласица и Али ботуш тия полкове слизат, неудържими и буйни, като порои. У тях доста нещо е неизмеримо и необичайно, след тях се нижат обози, впрегнати с едри и тежки биволи, те вървят мудно и тежко, само че късите нозе са като стоманени стълбове и на виторогите чела стои същата корава и упорита воля. Тия полкове имат по-малък искра, само че те идат с мрака и сенките на стихия. Някога суровите солдати на Анибала удряха римските патриции право по лицата. Също като тях и тия бойци са, може би, не прекомерно вежливи, само че те обичат земята си и гневът им е заветен: техният удар е като гръмотевица и в тяхното ура като че ли се люлеят и ечат вековните гори на Балкана.
Покрай Струма из маковите градини и пожънатите ниви лежат трупове на французки солдати. Кръвта изтича и пои непозната земя, очите, които към този момент гибелта закрива, в последния момент виждат непознато небе и съзвездия, които не познават. Смъртта дохажда с болките на разкайване и тъга.
Те са жертви, които нищо не изкупват.
Там — във водите на Струма — българските бойци поят конете си; тежките биволи нагазват в реката с мързелива нега. Но има нещо, което приказва на сърцето, и песента на огромната река е разбрана тирада: вълните на Струма носят хладината на снеговете от Витоша, влекат шума, която са отронили горите на Рила и Пирин.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ