Аз съм шпионин, скрита лимонка, призрак, човек с две лица.

„ Аз съм разузнавач, скрита лимонка, фантом, човек с две лица. Едва ли е изненада, че владея и две съзнания. Не съм някакъв неразбираем мутант от комикс или филм на ужасите, въпреки някои да се отнасяха с мен като с подобен. Просто умея да преглеждам всяко нещо от двете му страни... ”

Така стартира – завладяващият дебютен разказ на виетнамско-американския публицист, донесъл му международна популярност, премия „ Пулицър ” и други влиятелни оценки. Изграден под формата на самопризнание от страна на основното настоящо лице – неназован комунистически разузнавач, сюжетът се концентрира върху Виетнамската война и последствията от нея, като преглежда тази другояче постоянно експлоатирана тематика от значима и непозната позиция. Написан през 2015-а, романът излезе на български с логото на издателство „ Кръг ” в майсторския превод на Майре Буюклиева и с грабваща вниманието корица от Ина Христова. През 2024-та по него потегля минисериал на HBO, продуциран от Робърт Дауни Джуниър, който се превъплъщава в няколко от негативните персонажи в историята.

Едновременно трилър и обществена ирония, „ Съпричастният ” улавя ужаса и глупостта на Виетнамската война, представяйки в нова светлина бурните събития около окончателното евакуиране на американците от страната в средата на 70-те години. Романът обаче надскача историческия си подтекст и изследва доста по-универсални, значими и постоянно настоящи тематики: непреодолимите културни разлики сред Изтока и Запада, тежестта на имигрантския живот, несъгласията в човешката природа, търсенето на еднаквост, силата на другарството... Изпълнена с тъмен комизъм, динамичност и съспенс, само че в това време изтънчена и сериозна към американската агитация, надълбоко вкоренена в международната попкултура, прозата на Виет Тан Нгуен е сравнявана с тази на майстори като Джоузеф Конрад, Греъм Грийн и Джон льо Каре.  

Анонимният повествовател – наследник на виетнамка и французин, човек, разкъсван трагично сред два свята, работи като къртица във висшите ешелони в Сайгон. След като през 1975-а градът дефинитивно пада под напора на Виетконг (Народния фронт за избавление на Южен Ви­етнам), той е евакуиран в Съединени американски щати дружно с други оживели военни от Южен Виетнам и продължава шпионската си активност в образуваната в Лос Анджелис имигрантска общественост. Но двойственият живот на изтерзания воин и психическата война у него скоро ще се усложнят страховито, откакто се включва в обречената задача на бежанците да се върнат в родината и да я отвоюват назад от комунистите.

„ Силна доза несантиментален натурализъм, фалшифициран с щипка зверски идеализъм – това се пробвах да реализира със „ Съпричастният ” –  споделя Виет Тан Нгуен в изявление за „ Гардиън “. – Ролята на писателите е в две направления. Може да представим най-ужасните неща, които човешките същества си предизвикват едно на друго, и по този начин да напомним на читателите, че нехуманността е част от хуманността. Но в лицето на тази жестока истина може също да си представим най-хубавото, на което е способно човечеството, и по този начин да предоставим метод за превъзмогване на предишните спорове, наследената мъка и равнодушния ни табиет да одобряваме личната си грубост. ”  

Виет Тан Нгуен (1971) е публицист и академични учител, роден в Южен Виетнам. Едва четиригодишен, директно след рухването на Сайгон под властта на комунистите, се открива със фамилията си в Калифорния. Тези бегли първи мемоари и имигрантските му прекарвания се трансформират в ядрото на дебютния му разказ „ Съпричастният “, донесъл му международно самопризнание и известност. Освен него Нгуен има в библиографията си още един разказ, алманах с разкази и две нехудожествени книги. Редовен помощник е на „ Ню Йорк Таймс “, където написа главно на тематика имиграция, бежанци, политика, просвета и проблемите в Югоизточна Азия. Преподава британска литература, американистика и етнология в Университета на Южна Калифорния.

* * *
Из „ Съпричастният “ от Виет Тан Нгуен
Професор Хамър ме предложения на вечеря в дома си след­ващата събота, а мотивът беше скорошното завръща­не на Клод във Вашингтон. Единственият различен посетител беше любовникът на професора – Стан, докторант на моята възраст от Калифорнийския университет, кой­то пишеше дисертация за американските литератур­ни емигранти в Париж. Имаше бели зъби и руса коса като на модел от реклама на паста за зъби, в която ролята му би била млад баща на зъбати херувимче­та. Клод ми беше споменавал за хомосексуалността на професора още преди да завърша колежа през шейсет и трета, тъй като – беше споделил той – не желая да се изне­надаш. Тъй като в никакъв случай не бях познавал хомосексуален мъж, ми беше любопитно по какъв начин се държи подобен човек в естествена среда – т.е. на Запад, тъй като на Изток хомосексуалисти очевидно няма. За мое огромно отчаяние, професорът не ми изглеждаше по-различен от всеки различен, като изключим проницателната му инте­лигентност и безупречния му усет във всички отноше­ния, в това число що се отнасяше до Стан и кулинар­ното изкуство.

Тристепенното меню беше приготвено персонално от професора – зелена салата, патица конфи и картофи с розмарин, както и слоест тарт татен, които бяха предшествани от мартинита, съпроводени от пино ноар и последвани от едномалцово уиски. Всичко беше сервирано в безупречно реставрираната столова на къщата му в занаятчийски жанр в Пасадена: от прозорците с двойно окачване, през ар деко полилея, до медните аксесоари на вградените мебели – ориги­нални, от началото на XX век, или може би напълно дос­товерни репродукции. От време на време професорът ставаше от масата и сменяше плочата на грамофона, избирайки нещо ново от забележителната си сбирка джаз. По време на вечерята говорихме за бибоп, за ро­маните на XIX век, за „ Доджърс “ и за идната двестагодишнина на Америка. После се преместихме дружно с уискито в дневната, с нейната солидна ка­мина от речен камък и величествените мебели в ми­сионерски жанр с ъгловати дървени рамки и кожени тапицерии. Книги във всевъзможни височини, широчини и цветове се редяха по стените в либерален церемониал на индивидуализъм, подредени най-произволно, тъкмо като в кабинета на професора в университета. Сред всички тези букви, думи, фрази, абзаци, страници, глави и томове вечерта беше приятна, знаменател­на за диалога, който се организира, откакто се наста­нихме по местата си. Вероятно поради носталгията, подклаждана от литературата в близост, професорът сподели: още помня дипломната ти работа върху „ Тихият американец “. Това беше една от най-хубавите диплом­ни, които съм чел. Усмихнах се непретенциозно и благодарих, а Клод, седнал до мен на дивана, се изсмя. Въпросната книга въобще не ме хвана. Виетнамското момиче единствено подготвя опиат, чете книги с картинки и цвърчи като пиле. Да сте срещали такова виетнамско момиче? Ако да, доста апелирам да ме запознаете. Онези, които срещам аз, не могат да си държат устите затворени нито в леглото, нито отвън него.

О, Клод, сподели професорът.

О, Клод, дръжки. Без да се обиждаш, Ейвъри, само че наши­ят американски другар в тази книга по случайност по­дозрително наподобява на инертен педераст.

Себеподобните се разпознават, обади се Стан.

От кого го чу това? От Ноъл Кауърд? Казва се Пайл, за бога. Колко смешки можеш да измислиш с такова име? Освен това книгата е прокомунистическа. Или най-малко ан­тиамериканска. Все същото де. Клод махна с ръка към книгите, мебелите, цялата дневна, евентуално към цяла­та добре обзаведена къща. Как да повярваш, че в миналото е бил болшевик, а?

Стан ли, попитах аз.

Не, не Стан. А ти бил ли си, Стан? Така си и помислих.

Оставаше да е професорът, който подвигна плещи, щом го погледнах. Бях на твоите години, сподели и прегър­на Стан през раменете. Много схватлив, доста разгорещен, мечтаех да трансформирам света. Комунизмът ме прелъсти, както и мнозина други.

Сега той прелъстява, обади се Стан и стисна ръката на професора, панорама, от която ми стана малко гадно. За мен професорът беше ходещ мозък и ми беше неудобно да го виждам като тяло или като собственик на тяло.

Съжалявате ли, че сте били болшевик, професоре?

Не, не скърбя. Само посредством допускането на тази неточност можех да стана това, което съм през днешния ден.

И какво е то, сър?

Той се усмихна. Предполагам, че можеш да ме наре­чеш прероден американец. Иронично, само че в случай че проклета­та история от последните няколко десетилетия ме е научила на нещо, то е, че отбраната на свободата изисква мускули, каквито единствено Америка може да обезпечи. Дори това, което вършим в колежа, си има своята цел. Обучаваме ви на най-хубавото, което в миналото е било въображаемо и казвано, освен с цел да разбираем Америка на света, както постоянно съм ви окуражавал да вършиме, само че и с цел да я защитим.

Отпих от уискито. Беше опушено и меко, с усет на торф и отлежал дъб, с послевкуса на женско биле и без­телесната същина на шотландска неустрашимост. Харесвах го неразредено, по какъвто метод харесвах и истината. За страдание, неразредената истина е дос­тъпна колкото и осемнайсетгодишен сингъл малц. Ами тези, които не са научили най-хубавото от това, което е било въображаемо и казвано, попитах професора. Ако не мо­жем да ги научим или те не желаят да го учат?

Професорът се загледа в медните дълбини на питие­то си. Предполагам, че с Клод сте виждали значително по­добни типажи в работата си. Няма елементарен отговор, ос­вен да кажа, че постоянно си е било по този начин. Още откогато пър­вият пещерен човек е разкрил огъня и е решил, че тези, които живеят в мрак, са тъмни невежи, става дума за цивилизация против безчовечие. И всяко време си има своите варвари.

Цивилизацията против варварството е пределно ясна идея, само че какво беше убийството на майо­ра пиянде? Обикновен акт на безчовечие или комплициран подобен на напредналата революционна цивилизация? Трябваше да е последното – спорен акт, който подхожда на нашето време. Ние, марксистите, вярва­ме, че капитализмът поражда несъгласия и те ще го разрушат, само че единствено в случай че хората подхващат дейст­вия. Но освен капитализмът съдържа несъгласия. Както е споделил Хегел, нещастието не е спор сред вярното и неверното, а сред вярното и пра­вилното; алтернатива, която никой от нас, искащите да вземат участие в историята, не можеше да избегне. Майорът имаше право да живее, само че аз имах право да го убия. Нали по този начин? Когато към среднощ с Клод си тръгнахме, стигнах допустимо най-близо до разрешението на въпроса със съвестта ми. Докато пушехме по една про­щална цигара на тротоара, му зададох въпроса, който си представях, че би ми задала майка ми: ами в случай че е не­винен?

Той изпусна колелце пушек, единствено едвам демонстри­ра умеенето си. Никой не е почтен. Особено в тази работа. Нали не смяташ, че няма кръв по ръцете си? Идентифицирал е съпричастни на Виетконг. Може да е показал неверен човек. Случвало се е. А в случай че той самият е съпричастен, значи сигурно е посочвал неверните хора. Нарочно.

Нищо от това не го знам сигурно.

Невинност и виновност. Това са галактически въпроси. Всич­ки сме почтени в един смисъл и отговорни в различен. Не е ли това същината на първородния грях?

Така си е, съгласих се аз. Разделихме се с здрависване. Споделянето на морални съмнения беше също толкоз уморително, колкото и на домашни спорове – никой не се интересува в действителност, в случай че не е забъркан от първо лице. В тази обстановка явно бях единствени­ят забъркан, като не броим майора пиянде, който никой не питаше за мнение. Междувременно Клод ми бе пред­ложил помилван или най-малко опрощение, единствено дето нямах храброст да му кажа, че нямаше по какъв начин да го употребявам. Пър­вородният грях беше прекомерно неоригинално разбиране за някого като мен, роден от татко, който говореше за него на всяка проповед.

На идната вечер започнах да проследявам майора пиян­де. Същата неделя, както и идващите пет, от май до края на юни, оставях колата си на половин пресечка от бензиностанцията и изчаквах да стане осем часът, когато майорът тръгваше постепенно към къщи с кутията за обяд в ръка. Видех ли го да се скрива зад ъгъла, палех колата и карах до такава степен, след което го изчаквах да изми­не първата пресечка. Живееше на три директни – разсто­яние, което един слаб и здрав мъж можеше да вземе за пет минути бърз ход. На майора пиянде му трябваха към единайсет, като аз самият изоставах постоянно с по една пресечка. През шестте недели той не се отклони от рутината, правилен на пътя си като мигрираща зеле­ноглава патица, а маршрутът му го превеждаше през квартал с жилища, които като че ли умираха от досада. Пред дребния четиристаен апартамент на самия ма­йор имаше дребен паркинг с четири места, едно празно и три заети от коли с нагънати и отпуснати задници като на застаряващи автобусни водачи. Издаденият втори етаж с двата си прозореца, обърнати към улица­та, хвърляше сянка върху колите. В осем и единайсет часа вечерта, или колкото беше там, злобните очи на ония прозорци стояха отворени, само че със спуснати заве­си, като единствено единият светеше. През първите две не­дели спирах на ъгъла и следих по какъв начин майорът влиза в паркинга и изчезва. На третата и четвъртата не го преследвах от бензиностанцията, а го чаках на поло­вин пресечка от жилището му. Оттам в огледало­то видях по какъв начин влиза в сянката на паркинга, откъдето една тясна пътека водеше към задните апартамен­ти. През първите четири недели се прибирах у дома незабавно щом се скриеше от погледа ми, само че на петата и шестата изчаках. Колата от свободното място не се появяваше преди 10 вечерта, остаряла и очукана като останалите. Шофьорът ù беше отпаднал на тип китаец с лекьосана готварска престилка и с неизменимия лоен книжен плик в ръка.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.