Искам да живея със сина си и да съм глава на семейството му! Жена му да се грижи за мен! Нима не заслужавам? Отгледах го, възпитах го!
„ Аз съм на 67 години, претърпях загубата на брачна половинка си и в този момент желая да пребивавам дружно със сина си. Както разбирате, дамата на сина ми ме отвращава и има аргументи за това.
Пенсията ми е скромна, получавам пенсия от съпруга си, само че и тя не е огромна. Преди плащаха цялостната пенсия на умрелия брачен партньор, а в този момент единствено половината и това очевидно не ми стига.
Желанието ми е да пребивавам със сина си, жена му да се грижи за мен и да подготвя храна. Искам да съм глава на фамилията им.
Съпругът ми беше спокоен, примирителен човек, който изпълняваше заповедите ми. Готвеше, пазаруваше, плащаше комуналните услуги.
Предпочитах да продавам непотребната годишна продукция от градината на пазара – домати, краставици, билки, тиквички, гъби, кисели краставички. Съпругът ми ме водеше на пазар, ходеше в градината или береше гъби и ме прибираше вечерта.
Работил е и като защита по график на всеки три дни.
Имахме задоволително финанси, живеехме дружно. Сега ми е мъчно сама, нямам задоволително пенсия, не желая да съм продавачка на пазара повече.
Но главното за мен е желанието да пребивавам със сина си, да ръководя къщата му, да ръководя фамилния бюджет, както беше преди.
Жената на сина би трябвало да готви за всички. Заслужавам го, отгледах сина си, майка съм му, имам право на това.
Синът ми е добър човек, реалокира ме по-близо до него, пребивавам в прилежаща къща, на пет минути пешком е. Но не ми харесва по този начин. Не обичам да сготвям и не желая да пребивавам сама.
Налага се да прибягвам към трикове, с цел да ми обърне внимание – да му се обаждам, да се окайвам от болки в краката, с цел да ми донесе храна.
Снаха ми споделя за това: „ Краката те болят, а вървиш да видиш сестра си в различен град, а не можеш да отидеш да си купиш самун! “
Но не ме интересува какво мисли тя.
Нарочно понижавам звука на телефона си, с цел да пристигна синът ми да ревизира по какъв начин съм.
На сина си звъня до пет пъти дневно, всеки ден звъня и на внуците и снаха си.
Но не ми харесва, желая да пребивавам с тях, да съм стопанка, а не посетител.
Посещавам ги до три пъти дневно. Снаха ми е в отпуск по майчинство и постоянно е у дома.
Обичам да пристигам и да й давам препоръки за развъждането на детето.
Но тя очевидно не е удовлетворена от наличието ми, оплаква се, че й преча.
Идвам за няколко минути, на път от поликлиниката и тя би трябвало да го одобри.
Снаха ми реши да отиде на работа, само че аз й споделих, че нямам време да бъда бавачка.
Обичам внука си, само че не желая да съм сама с него.
Обичам да давам препоръки на снаха си и чакам тя да ми се подчинява.
Отгледах сина си, не го ли заслужавам?
Аз би трябвало да съм основната, да предвождам, да се окайвам на родителите й от нея.
Наскоро останах с внука си, когато тя излезе по работа, ревизирах дрешниците й, открих вълнени чорапи и ги изнесох на балкона да изсъхнат.
Тя дойде, скарах й се, обясних за молците, тя остана недоволна.
Оплаках се на мъжа й, само че синът ми се скара.
Но ще намеря метод да го управлявам! “
Това е история в писмен тип, която получихме в редакцията. Трудно е да го разясняваме, само че можем да кажем, че авторката е решителна жена, привикнала да ръководи. Все отново е имала обуздан съпруг…
А вие какво мислите? Полага ли й се да желае да командва в дома на сина си, единствено тъй като го е родила и възпитала? Споделете с нас в мненията!
