"На 36 години съм и сега си взех успешно матурата по БЕЛ, отивам да се запиша в университета": Проект разказва разтърсващи истории и помага
Аз съм Мира Костова, на 36 години съм и тази седмица си взех сполучливо матурата по български език. А в този момент отивам да се запиша в университета.
Така стартира историята на Мира, която е част от историите, които Център Амалипе/ Center Amalipe споделя в границите на план " Бракът може да изчака, образованието – не “. Разакът й е споделен от Йордан Петров в страницата на плана.
Проект “Бракът може да изчака, образованието – не " се извършва в границите на план INSPIRE: Подобряване на националната поддръжка за предварителна защита, намеса, и отговор на насилието над деца, и овластяване на жертвите " и е съфинансиран от Европейския съюз и фондация “Работилница за цивилен начинания ".
Ето какво още споделя Мира за живота си:
Израснах в ромската махала, където за доста девойки бъдещето изглеждаше предрешено – да се ожениш, да родиш, да си добра стопанка... Колкото по-рано, толкоз по-добре... изключително в случай че това ти помогне да се спасиш от мизерията на прибързано завършилото детство. А и какво детство е, в случай че би трябвало по през целия ден да чистиш, готвиш, да се грижиш за по-малките деца, да посрещаш татко си от работа, да му сложиш да яде, да вдигнеш масата, да изпереш... и до момента в който свършиш всичко това, към този момент си задоволително изтощен, с цел да вървиш на учебно заведение. А и за какво ти е – отново ще те навикат, че не приказваш добре български, че не разбираш всичко, че не пишеш красиво, че си циганка.. А е едвам 1 клас.
Някакси изкарах втори клас и завърших с учебното заведение. Прекалено бях изтощена. Е, работата не понижа. Природата не търпи празно пространство. Времето за учебно заведение бързо се запълни с още работа.
Ожених се/ ожениха ме. Бях на 14. Нямах огромно предпочитание, само че нямах и отвращение. Така или другояче това се случваше с девойките на село. А и беше единствения метод да се измъкна от живота у дома и да основа личен дом. Поне по този начин си мислех – че ще е " личен “. Бързо се родиха момчетата, а с две деца времето ти е още по-запълнено. Заминахме за чужбина – ново начало.. не и за мен. Всичко продължи постарому. Само дето господарят в къщата се смени. Вместо татко ми в този момент беше мъжът ми. Но до момента в който работиш имаш доста време да мислиш – за себе си, за живота си, за живота на децата си, за това какъв искаш да бъдеш, даже се осмеляваш да помечтаеш. Мечтите са подло нещо. Без да се усетиш, се забиват в съзнанието ти като бодил в петата и повече не можеш да се отървеш от тях.
Реших, че желая да изучавам и единствено това може да ми даде свободата, която в никакъв случай не съм имала. И в един миг тази еретична мисъл откри почва, покълна и порасна – това, че животът може да бъде друг. Че човек има право да каже " не “. Това " не “ не беше елементарно – означаваше да се опълчва на обичаи, на упованията на общността и даже на близки хора. Много пъти съм чувала " няма да успееш “ или " за какво ти е нужно “.
Беше мъчно – изпълнено със страхове, със подозрения и с доста болежка. Беше изпълнено с доста загуби – взеха ми децата и ми не разрешиха да ги виждам. Тогава вярата в Бог ми даде сили да не се пречупя и ми сподели, че даже в най-тъмните моменти постоянно има светлина, към която да вървиш.
На 25 години се записах в 3 клас и търпеливо, година след година, вземах клас след клас. Много хора ми помогнаха по пътя ми и видях, че не съм сама. Видях, че и аз мога да оказвам помощ.
Днес работя като учебен посредник. Моята задача е освен да оказвам помощ на децата да посещават постоянно часовете, само че и да им демонстрирам, че образованието може да промени целия им живот. С тях приказваме за сложни, само че значими тематики – за ранните бракове, за домашния тормоз, за дискриминирането и за това какъв брой е значимо всяко дете да има право да мечтае и да избира бъдещето си. Когато виждам в очите им увереност и предпочитание да се борят за повече – знам, че трудът ми не е безрезултатен. Моето обръщение постоянно е едно: всеки, който желае, може да има по-добър живот. Аз съм доказателство за това. Вярвам, че образованието е ключът – то отваря порти, които никой различен не може да затвори.
Днес се гордея, че вместо да мълча, говоря; вместо да се помирявам, се боря. Искам да кажа на всички девойки и дами: не позволявайте да ви лимитират, унижават или нараняват. Вие имате мощ, хубост и право да бъдете щастливи. Обичайте и уважавайте себе си, тъй като светът има потребност от вашите фантазии и усмивки. Моята задача е елементарна – да депозирам ръка и да демонстрирам, че смяната е допустима. И в случай че моят път въодушеви даже едно дете да повярва в себе си, тогава всичко си коства.
Преди две години приключих 12 клас. Тази седмица си взех матурата по български език. Искам да стана студентка. Другата седмица отивам в университета, с цел да се запиша.
Така стартира историята на Мира, която е част от историите, които Център Амалипе/ Center Amalipe споделя в границите на план " Бракът може да изчака, образованието – не “. Разакът й е споделен от Йордан Петров в страницата на плана.
Проект “Бракът може да изчака, образованието – не " се извършва в границите на план INSPIRE: Подобряване на националната поддръжка за предварителна защита, намеса, и отговор на насилието над деца, и овластяване на жертвите " и е съфинансиран от Европейския съюз и фондация “Работилница за цивилен начинания ".
Ето какво още споделя Мира за живота си:
Израснах в ромската махала, където за доста девойки бъдещето изглеждаше предрешено – да се ожениш, да родиш, да си добра стопанка... Колкото по-рано, толкоз по-добре... изключително в случай че това ти помогне да се спасиш от мизерията на прибързано завършилото детство. А и какво детство е, в случай че би трябвало по през целия ден да чистиш, готвиш, да се грижиш за по-малките деца, да посрещаш татко си от работа, да му сложиш да яде, да вдигнеш масата, да изпереш... и до момента в който свършиш всичко това, към този момент си задоволително изтощен, с цел да вървиш на учебно заведение. А и за какво ти е – отново ще те навикат, че не приказваш добре български, че не разбираш всичко, че не пишеш красиво, че си циганка.. А е едвам 1 клас.
Някакси изкарах втори клас и завърших с учебното заведение. Прекалено бях изтощена. Е, работата не понижа. Природата не търпи празно пространство. Времето за учебно заведение бързо се запълни с още работа.
Ожених се/ ожениха ме. Бях на 14. Нямах огромно предпочитание, само че нямах и отвращение. Така или другояче това се случваше с девойките на село. А и беше единствения метод да се измъкна от живота у дома и да основа личен дом. Поне по този начин си мислех – че ще е " личен “. Бързо се родиха момчетата, а с две деца времето ти е още по-запълнено. Заминахме за чужбина – ново начало.. не и за мен. Всичко продължи постарому. Само дето господарят в къщата се смени. Вместо татко ми в този момент беше мъжът ми. Но до момента в който работиш имаш доста време да мислиш – за себе си, за живота си, за живота на децата си, за това какъв искаш да бъдеш, даже се осмеляваш да помечтаеш. Мечтите са подло нещо. Без да се усетиш, се забиват в съзнанието ти като бодил в петата и повече не можеш да се отървеш от тях.
Реших, че желая да изучавам и единствено това може да ми даде свободата, която в никакъв случай не съм имала. И в един миг тази еретична мисъл откри почва, покълна и порасна – това, че животът може да бъде друг. Че човек има право да каже " не “. Това " не “ не беше елементарно – означаваше да се опълчва на обичаи, на упованията на общността и даже на близки хора. Много пъти съм чувала " няма да успееш “ или " за какво ти е нужно “.
Беше мъчно – изпълнено със страхове, със подозрения и с доста болежка. Беше изпълнено с доста загуби – взеха ми децата и ми не разрешиха да ги виждам. Тогава вярата в Бог ми даде сили да не се пречупя и ми сподели, че даже в най-тъмните моменти постоянно има светлина, към която да вървиш.
На 25 години се записах в 3 клас и търпеливо, година след година, вземах клас след клас. Много хора ми помогнаха по пътя ми и видях, че не съм сама. Видях, че и аз мога да оказвам помощ.
Днес работя като учебен посредник. Моята задача е освен да оказвам помощ на децата да посещават постоянно часовете, само че и да им демонстрирам, че образованието може да промени целия им живот. С тях приказваме за сложни, само че значими тематики – за ранните бракове, за домашния тормоз, за дискриминирането и за това какъв брой е значимо всяко дете да има право да мечтае и да избира бъдещето си. Когато виждам в очите им увереност и предпочитание да се борят за повече – знам, че трудът ми не е безрезултатен. Моето обръщение постоянно е едно: всеки, който желае, може да има по-добър живот. Аз съм доказателство за това. Вярвам, че образованието е ключът – то отваря порти, които никой различен не може да затвори.
Днес се гордея, че вместо да мълча, говоря; вместо да се помирявам, се боря. Искам да кажа на всички девойки и дами: не позволявайте да ви лимитират, унижават или нараняват. Вие имате мощ, хубост и право да бъдете щастливи. Обичайте и уважавайте себе си, тъй като светът има потребност от вашите фантазии и усмивки. Моята задача е елементарна – да депозирам ръка и да демонстрирам, че смяната е допустима. И в случай че моят път въодушеви даже едно дете да повярва в себе си, тогава всичко си коства.
Преди две години приключих 12 клас. Тази седмица си взех матурата по български език. Искам да стана студентка. Другата седмица отивам в университета, с цел да се запиша.
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ