Аз съм българин и принадлежа само и единствено на тази

Аз съм българин и числя се единствено и само на тази земя. Ако усетя, че си отивам, то последното ми предпочитание ще е да се върна отново тук. Това каза Алексис Вайсенберг на конференция в Българска телеграфна агенция през 2001 година, ден преди премиерата на документалния филм за него „ Обичам музиката “. Лентата е снимана през 2000 година от Швейцарската телевизия, в копродукция с Българска национална телевизия. Режисьор е Мандо Бернардинело, а сценарист – Освалдо Тритен. Официалното показване у нас е в Народния спектакъл „ Иван Вазов “. Днес се навършват 95 години от рождението на огромния български пианист.

Той се появява на бял свят под името Зигисмунд Паул Вайсенберг – на 26 юли 1929 година в София. Известно време живее с родителите си в Пловдив. 

„ Като само дете аз споделях музикалните наслаждения, които майка ми толкова обичаше – изключително слушането на концерти и записи. Мама имаше две сестри и един брат, те всички бяха учили музика и пиано във Виенската консерватория. Трябва да съм бил на 4, най-много на 5 годинки, когато майка ми реши да ми дава постоянно уроци по пиано… Един ден някой вкъщи предложи да ме заведат на прослушване при Владигеров “ – написа в записките си Вайсенберг.

От шестгодишна възраст стартира да учи пиано и комбинация при огромния български музикант Панчо Владигеров, който уважава цялостен живот и се гордее, че е негов ученик. Разликата сред двамата е 30 години и, макар емигрирането на фамилията му, Вайсенберг продължава да поддържа връзка с него. За 70-годишнината на своя преподавател ученикът изпраща през 1969 година 12 стереофонични плочи със лични осъществявания на най-известните класици, на които написа:

„ Аз съм българин, роден в София. Мой преподавател е Панчо Владигеров “.

Първият си концерт изнася в София през 1939 година „ Трудно е да се дефинират тъкмо нещата – човек разполага с информация от диалози, други хора постоянно са ми разказвали за този концерт и към този момент не зная в действителност дали са моите мемоари, или дублирам неща, които съм чул. Със сигурност, обаче си припомням какъв брой бях благополучен, че давам концерт, бясно се радвах, че откривам сцената. В София идваха много непознати реализатори, от които бях получил визия какво е музиката. Вълнувах се от мисълта, че те към този момент са били на сцената, на която стъпвах за първи път. Концертът беше прекрасен – това си го припомням, публиката беше прелестна. Бях на 10 години, беше в залата на консерваторията, коства ми се. Не знам дали към момента е на същото място. Свирих рондо от Бетовен, след Шуман, две ноктюрна от Шопен, след това смешка от маестро Панчо Владигеров и най-после очерк, композиран от мен, със който доста се гордеех. Бях го написал в ми бемол мажор, само че един ден преди да отида у Владигеров, го трансформирах в сол мажор, транспонирах го с увереността, че по този начин е по-добре, а той ме насърчи. Нещо извънредно е да усещаш любовта на публиката, на хората, отдадени на слушането, които са решили да извървят до край пътя с нас “, споделя Алексис Вайсенберг.

Алексис Вайсенберг. Снимка: Българска телеграфна агенция, архив/ Бистра Бошнакова
 

През 1941 година съумява да избяга с майка си от концентрационен лагер в България.

„ Поехме двамата с майка ми, единствено с пътна чанта, сандък и едно мислено пиано, което зървах всякога, щом затворех очи. Носех и един остарял акордеон, подарък от моя богата вуйна. Скътал бях и оригинала на моя „ Етюд “. Когато бъдат разкрити, подправените документи за идентичност в никакъв случай не водят до положително. А, в случай че са подправени дипломатически паспорти с подправени визи за Истанбул, обстановката става неописуема. Майка ми бе разпитвана в продължение на два безкрайни часа, след което бяхме настанени в спонтанен концентрационен лагер. Тръпнехме в очакване на последното си пътешестване – към Полша, към лагерите на смъртта… Случи се по този начин, че немския офицер, отговарящ за нашия бункер, ужасно обичаше музиката – като че ли неточност на природата, родила ненадейно мъничко знамение. Неочаквано, остарелият акордеон се трансформира в нещо като вълшебна пръчица. Същия този офицер един ден се втурна при нас, води ни на гарата, набута ни в един вагон, дружно с целия ни багаж, хвърли акордеона вътре през прозореца, сподели на майка ми на немски „ Фийл глюк “ и изчезна “, спомня си музикантът.

Алексис Вайсенберг и майка му идват в Истанбул, където живее нейният брат. След уреждането на паспортите им отпътуват за Хайфа, Израел. В Тел Авив Вайсенберг продължава с уроците по музика при проф. Шрьодер, с които е почнал още като 4-годишен.

На 14 години дебютира с оркестъра на радио Йерусалим. През 1943 година свири Бетовен с Йерусалимския радиооркестър.

В Южна Африка изнася 15 концерта с четири разнообразни солови стратегии и пет концерта за пиано и оркестър. След завръщането си получава задължения като солист на Израелската филхармония в три поредни сезона. Последният е под диригентството на Ленард Бърнстейн.

През 1946 година Алексис Вайсенберг приключва „ Джулиард скул оф мюзик “ при Олга Самароф и Русина Левин, и майсторски клас през 1947 година при Ванда Ландовска. 

През 1947 година Алексис Вайсенберг печели конкурс на Филаделфийската филхармония и първа премия на осмия интернационален конкурс „ Левънтрит “ в Ню Йорк, на който се явява по съвет на Владимир Хоровиц. Така стартира интернационалната му изпълнителска кариера. Концертира в Съединени американски щати, Европа, Япония, Южна Америка, България. Свири с най-големите филхармонии в света под диригентството на Юджийн Орманди, Херберт декор Караян, Ленард Брънстейн, Клаудио Абадо, Жорж Претр. „ За мен Караян беше източник на огромно ентусиазъм, не в смисъла на въздействие за коригиране на посоката.

В моя случай срещата с Караян беше чудо “, споделя Вайсенберг.

През 1951 година се открива за непрекъснато в Париж. Следват шест години успех по концертните сцени.

В разцвета на кариерата си Вайсенберг взема решение да приключи концертната си активност (1957-1966). В този интервал работи над себе си, образува собствен жанр, занимава се с философия и литература. По-късно възобновява концертната си активност. Триумфира из международните музикални подиуми по пет-шест месеца годишно. Солист е на най-големите оркестри и диригенти, има голям брой записи на плочи и дискове.

Алексис Вайсенберг се завръща в България през 1972 година за присъединяване в „ Софийски музикални седмици “. Голям труженик за гастрола му е неговия преподавател Панчо Владигеров. При първото му посещение в родината той получава медал „ Кирил и Методий “ (първа степен), а през 1974 година получава званието „ Народен актьор “.

Няколко години поред Алексис Вайсенберг е чест посетител на най-престижните български музикални фестивали и прояви. Той замисля основаването на конкурс на името на Панчо Владигеров, още приживе на композитора. Настоява за провеждането му най-много след гибелта му, като показва предпочитание да го финансира. След няколко годишно отсрочване, в средата на 80-те, концепцията е осъществена, само че в действителност без присъединяване на Вайсенберг. Пропадат и концепциите му за основаване на майсторски клас в една от старите къщи в Пловдив, тъй като „ не е открита подобаваща къща “, и по разпореждане на тогавашния министър на културата Георги Йорданов концепцията е изоставена.

През 1989 година Алексис Вайсенберг взима присъединяване в „ Новогодишен музикален фестивал “.

Големият пианист се изявява и като композитор. Като фен на джаза, той записва две плочи с обработка на американски ритми.

През пролетта на 1979 година, на парижка сцена, се играе неговият мюзикъл „ Фугата “, представляващ много комплицирано за осъществяване произведение. Оркестрацията му преди този момент е поверена на Александър Владигеров и Морис Аладжем, като огромна част от творбата е записана преди спектакъла на дългосвиреща плоча от компания „ Пате Маркони “. През 2008 година в мюзикълът е показан в Лугано от неговата огромна почитателка Марта Аргерич. След това Вайсенбгерг написва една джазова соната. През 1992 година в Дармщат е подложен неговият сюрреалистичния мюзикъл „ Носталгия “.

„ Композирам джаз. Аз съм доста неприятен композитор на класическа музика и много добър композитор на джаз. Свиря доста неприятно джаз на пиано, не съм кой знае какъв джазпианист, само че пиша джаз за пиано. “, споделя за себе си Алексис Вайсенберг.

Води майсторски класове в Бенедектинския манастир, Швейцария, в Харвардския университет, Моцартеума в Залцбург, Музикалната академия на Лозана, Академиите в Сиена, Дюселдорф и Дармщат.

През 2007 година пианистът подарява на България авторските си колажи „ Обичам музиката “.

Вайсенберг умира през 2012 година в Лугано, Швейцария.

Инфо: Българска телеграфна агенция