Да отричаш очевидното
„ Аз в никакъв случай не неистина. Ако не желая да кажа нещо, просто няма да го кажа. “ Бойко Борисов
Едно от най-странните неща в днешната политика – както българската, по този начин и международната – е удивителното твърдоглавие на мнозина обществени персони да отхвърлят неоспорими обстоятелства от действителността. Както и противоположното, съвсем маниакалната обвързаност към оценки и прогнози, опровергани от логиката и от хода на събитията.
Когато става дума за всекидневието на „ елементарните “ хора, изправени пред житейски премеждия, постоянно намираме отговора в известни психически или психиатрични теории и модели. Виждали сме мъже, които отхвърлят да повярват, че обичаната им изневерява, или предприемачи, които никакъв финансов доклад не може да убеди, че съдружникът-стар другар ги мами с пари. Науката изяснява задоволително тъкмо сходни случаи. Но по какъв начин да разбираем обстановки, в които високопоставени политици или държавни чиновници се вкопчват в незащитими и в този смисъл обречени позиции.
Два образеца са задоволителни, с цел да илюстрират въпросния феномен. Първият е
злополучният бюджет за 2026 година,
който от ръководещото болшинство в началото възхваляваха в неговата целокупност като шедьовър на държавничество. След това всяка партия си избра по нещо, което си приписваше и заради това го отбелязваше като огромно (макар и самотно) достолепие. На идващия стадий се оказа, че никой от ръководещите не харесва този бюджет, само че просто той е „ единственият вероятен “. На финала бюджетът бе в началото замразен, а най-после и изобщо отдръпнат от държавното управление. И всички тези обрати – за има-няма месец. Нека напомним – става дума за еднакъв план, а не за четири разнообразни разновидността.
Не по-малка изненада провокира упорството, с което финансовият министър отстояваше очевидно погрешни изказвания по отношение на бюджета. Въпреки безапелационните преценки на специалисти от разнообразни школи, на Фискалния съвет и най-после на нейния съпартиец, ръководителят на отрасловата парламентарна комисия Делян Добрев, министър Петкова повтаряше от заран до вечер мантрата, че бюджетният недостиг ще остане в границите на 3 %. Впрочем, същото твърдеше и водачът на партията-мандатоносител, макар че доста скоро се отхвърли от тези си заявки.
Ако преминем на терена на интернационалната политика,
не можем да не отбележим удивителната лекост, с която видният евроатлантик Велизар Шаламанов преразгледа резултатите от Втората международна война и провидя бъдещето на мира в Украйна: „ Победителите във Втората международна война са Съединени американски щати, Англия, Франция и Съюз на съветските социалистически републики, само че Съветският съюз към този момент го няма. И този кротичък проект ще бъде написан от спечелилите – това са страните от НАТО “. Нека оставим настрани незнанието при позоваване на историята (Русия е приемник на Съюз на съветските социалистически републики, измежду страните победителки е и Китай, към края на войната НАТО към момента не съществува, а Германия е победения агресор). Достатъчно е да обърнем внимание на „ предсказанието “ за мирния проект – пишат го Съединени американски щати и Русия, а Англия, Германия и Франция понякога са осведомени за хода на работата.
Впрочем, за какво да търсим недостатъци на Шаламанов, веднага като неговите евроатлантически кумири (фон дер Лайен, Калас, Стармър, Макрон, Мерц и прочие) ден след ден ни убеждават в неизбежния погром на Русия, успеха на Украйна или най-малкото – в налагането на „ мир посредством мощ “, при който Русия ще бъде сложена на колене и ще заплаща многомилиардни репарции на Украйна. Най-адекватният отговор на такива изказвания идва не от Кремъл, а от Белия дом – в случай че Украйна не се съгласи на мир по проекта на Тръмп, скоро ще бъде принудена да одобри доста по-лоши условия.
Не е елементарно да се изясни за какво нашенските и европейските „ отрицатели “ на очевидното
настойчиво държат на своите обречени позиции.
Възможни са разнообразни версии, да вземем за пример незнание или идеологическо заслепление. Струва ми се обаче, че ключът към схващане на тези случаи ни дава една известна мисъл на американския публицист Ъптън Синклер:„ Трудно е да накараш човек да разбере нещо, когато препитанието му зависи от това да не го схваща “. Ако леко перифразираме казаното в духа на „ Трудно е да накараш политик да признае очевидното, когато кариерата му зависи от това да не го схваща “, евентуално ще сме напълно покрай правдоподобното пояснение.
Поддържането на погрешни, подвеждащи послания, съпроводени от скъпо струващи на практика политики, се трансформира в метод на (охолно) битие за мнозина български и европейски политици. Към това би трябвало да прибавим еничарската устремност, с която тази порода и нейната прислуга жигосва всеки с друго мнение, даже то да е подкрепено със солидни обстоятелства. Проблемът породи, когато анатемосваните позиции на държавници като Виктор Орбан, Румен Радев и други започнаха да звучат от Овалния кабинет на Белия дом и от Държавния департамент на Съединени американски щати.
Но
има още едно, доста значително събитие.
Нито един от домораслите и европейските „ отрицатели “ на очевидното не се употребява със солидна социална поддръжка. За тях признаването на истината значи саморазобличаване за провежданите неправилни политики, донесли ограничения и премеждия на десетки милиони хора – в Европа, само че и в България.
Българските политици през последните години редовно заблуждават обществото и го тласкат към рисковани и недообмислени решения с евентуална висока цена. Правят го заради една-единствена причина – да се харесат на някого „ там “ с вярата, че той ще им помогне да останат във властта макар презрението и омразата на личния народ. Но лицемерието и измамата в името на личното политическо оцеляване не могат да провокират нито схващане, нито състрадание.
Прекалено дълго търпяхме и прекомерно доста платихме (и занапред ще плащаме), с цел да бъдем снизходителни. Идва моментът на истината.
