Такъв мъж, честен кръст, не ми трябва!
Аз имам стоманен принцип – не разисквам връзки, в които съм, още по-малко, в които съм била. Все едно какви са. Все едно по какъв начин и за какво са свършили
Отношенията са комплицирано нещо, постоянно може да бъдат изкривени, изключително от едната страна, която ги е приемала не такива, каквито в действителност са били, написа Маргарита Петкова в
Ще кажете, че това е толкоз постоянно срещано. И въпреки всичко в динамичността им постоянно може да се откри вярната посока, в която те се развиват. Ако гледаш действително, а не с необятно затворени очи. Та на кого не се е случвало – виждаш някого, порядъчен, занимателен, учтив, намирате доста общи тематики за диалог, разсмива те, харесвате почти едни неща (кино, спектакъл, литература, шкембе супа, кактуси, преспапиета и химикалки), разговаряте за съществени неща и за смешни глупотевини, споделяте опит в работата, въобще едно положително другарство в границите на взаимното приятелско другарство.
Ти даваш обилно житейски препоръки, които са му от изгода, той дава време за диалози по телефона (ежедневни, напоителни, подробни откъм къде отива, какво си е сготвил, какво ще си напазарува, какви са проектите му за близко бъдеще), имате обща работа и си я вършите, както би трябвало, със съответното задоволство от двете страни, всичко е обикновено. И в това обикновено се прокрадват, сякаш безгрижно и незабележимо, втори слой неща.
Можеш да не обърнеш внимание, можеш да пропуснеш да си направиш отметката, изключително в случай че имаш някакви, разнообразни от другарските, усеща. В случая обаче няма такива. У едната страна. В началото не си обръщал внимание, приемал си всичко на юнашко доверие, тъй като не си тръгнал с такива упования, каквито предявяват към теб. Твоя неточност – ще си плащаш за невниманието. Чувствата са нещо, в което ние нормално не внимаваме по този начин, както в транзакциите. А би трябвало.
Ама, ще кажете, по какъв начин по този начин? Пресметливост в възприятията? Точно по този начин, само че не прозорливост, а мисъл би трябвало да има. Не, не, не ми говорете, че тая работа те понася като море от обич и мозъкът ти остава на брега да ти пази облеклата. Първо, в любовта се скача, както споделя народът, со се капа и беневреци, и второ, постоянно би трябвало да имаш едно на разум, че има и мъртви безредици. Та до момента в който се усетиш, другата страна към този момент е подметнала сигнална ракета, че това си било флирт през цялото време, че щяло не знам какво и не знам що да стане, но хм, по-добре, че не станало, макар че може да стане и до момента в който ти възпитано се усмихваш и приемаш всичко това като смешка, с цел да не обидиш „ приятеля “, той минава към експанзия. Вербална, глупава, нагла, войнстваща и все по-силна.
Окей, човек съчувстващ и разбирателен не се подиграва с усеща, все едно накъде теглят. Но да ти се въртят номера, да се пробват да подпитват с кого тъкмо и дали въобще какви връзки имаш, да те причакват, да се промъкват, да избухват в яд и да избликват в рев, търпиш до едно време в името на другарството, което става обградено с все по-дебели кавички.
За да си почтен, провеждащ диалог, в който възпитано обясняваш, че държиш на другарските и работни връзки, само че имаш персонален живот надалеч оттатък тях. И слагаш на лабораторното стъкълце. После наблюдаваш. И си правиш заключения. Особено когато от „ краката ме носят “ се минава към „ чавка ми е изпила акъла “.
И – няма връзки. Няма по какъв начин да има. Никога не е имало, тъй като единият си ги е измислил. И не е отговорен нито другият, нито третите, четвъртите, околната среда, интернационалното състояние, световното стопляне или ледниковата ера. Просто разбираш по какъв начин това нещо сред ушите ти е щракало с неврончетата си, априори съзнавайки, че подобен мъж не ти би трябвало. И на мен не ми е трябвал.
„ Скъпи “, запитвам, едвам се намирам на приказка, до момента в който донесат вечерята в обичания ни ресторант, „ тебе краката носят ли те? “. „ А, носят ме, несъмнено, но не им давам, мисълта ми е по-бърза от реакцията. “ Такъв мъж, почтен кръст, освен ми би трябвало, ами и… не, не, и моята мисъл е по-бърза от езика ми.
Отношенията са комплицирано нещо, постоянно може да бъдат изкривени, изключително от едната страна, която ги е приемала не такива, каквито в действителност са били, написа Маргарита Петкова в
Ще кажете, че това е толкоз постоянно срещано. И въпреки всичко в динамичността им постоянно може да се откри вярната посока, в която те се развиват. Ако гледаш действително, а не с необятно затворени очи. Та на кого не се е случвало – виждаш някого, порядъчен, занимателен, учтив, намирате доста общи тематики за диалог, разсмива те, харесвате почти едни неща (кино, спектакъл, литература, шкембе супа, кактуси, преспапиета и химикалки), разговаряте за съществени неща и за смешни глупотевини, споделяте опит в работата, въобще едно положително другарство в границите на взаимното приятелско другарство.
Ти даваш обилно житейски препоръки, които са му от изгода, той дава време за диалози по телефона (ежедневни, напоителни, подробни откъм къде отива, какво си е сготвил, какво ще си напазарува, какви са проектите му за близко бъдеще), имате обща работа и си я вършите, както би трябвало, със съответното задоволство от двете страни, всичко е обикновено. И в това обикновено се прокрадват, сякаш безгрижно и незабележимо, втори слой неща.
Можеш да не обърнеш внимание, можеш да пропуснеш да си направиш отметката, изключително в случай че имаш някакви, разнообразни от другарските, усеща. В случая обаче няма такива. У едната страна. В началото не си обръщал внимание, приемал си всичко на юнашко доверие, тъй като не си тръгнал с такива упования, каквито предявяват към теб. Твоя неточност – ще си плащаш за невниманието. Чувствата са нещо, в което ние нормално не внимаваме по този начин, както в транзакциите. А би трябвало.
Ама, ще кажете, по какъв начин по този начин? Пресметливост в възприятията? Точно по този начин, само че не прозорливост, а мисъл би трябвало да има. Не, не, не ми говорете, че тая работа те понася като море от обич и мозъкът ти остава на брега да ти пази облеклата. Първо, в любовта се скача, както споделя народът, со се капа и беневреци, и второ, постоянно би трябвало да имаш едно на разум, че има и мъртви безредици. Та до момента в който се усетиш, другата страна към този момент е подметнала сигнална ракета, че това си било флирт през цялото време, че щяло не знам какво и не знам що да стане, но хм, по-добре, че не станало, макар че може да стане и до момента в който ти възпитано се усмихваш и приемаш всичко това като смешка, с цел да не обидиш „ приятеля “, той минава към експанзия. Вербална, глупава, нагла, войнстваща и все по-силна.
Окей, човек съчувстващ и разбирателен не се подиграва с усеща, все едно накъде теглят. Но да ти се въртят номера, да се пробват да подпитват с кого тъкмо и дали въобще какви връзки имаш, да те причакват, да се промъкват, да избухват в яд и да избликват в рев, търпиш до едно време в името на другарството, което става обградено с все по-дебели кавички.
За да си почтен, провеждащ диалог, в който възпитано обясняваш, че държиш на другарските и работни връзки, само че имаш персонален живот надалеч оттатък тях. И слагаш на лабораторното стъкълце. После наблюдаваш. И си правиш заключения. Особено когато от „ краката ме носят “ се минава към „ чавка ми е изпила акъла “.
И – няма връзки. Няма по какъв начин да има. Никога не е имало, тъй като единият си ги е измислил. И не е отговорен нито другият, нито третите, четвъртите, околната среда, интернационалното състояние, световното стопляне или ледниковата ера. Просто разбираш по какъв начин това нещо сред ушите ти е щракало с неврончетата си, априори съзнавайки, че подобен мъж не ти би трябвало. И на мен не ми е трябвал.
„ Скъпи “, запитвам, едвам се намирам на приказка, до момента в който донесат вечерята в обичания ни ресторант, „ тебе краката носят ли те? “. „ А, носят ме, несъмнено, но не им давам, мисълта ми е по-бърза от реакцията. “ Такъв мъж, почтен кръст, освен ми би трябвало, ами и… не, не, и моята мисъл е по-бърза от езика ми.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ