Авторката на този текст предпочете да остане анонимна - подписваме

Авторката на този текст избра да остане анонимна - подписваме я единствено с буквите й. 

Една от основните тематики, които проучваме с терапевтката ми е моят голям, всепоглъщащ, оцветяващ всяко прекарване, всяка дума и всяко придвижване позор. Винаги съм си мислила, че срамът ми и идентичността ми на лесбийка не са изключително свързани, тъй като моето публично “разкриване ” мина относително леко - както вътре в мен, по този начин и пред фамилията ми.

Може би тъй като след 2 дни ставам на 25, обаче и преминавам през някакъв интензивен развой на човъркане на душeвността си, а може би тъй като през последните има-няма 10 дни се нагледах, начетох и наслушах на всякаква мръсотия, всякакви неща излизат на повърхността. И, да си кажа правичката, евентуално по-късно ще ме е позор, че съм ги споделила толкоз обществено, само че мисля, че на този стадий да превъзмогна себе си е последната капка, която имам да дам.

Откакто се помня, в главата ми се е загнездила концепцията, че да се отличаваш не е окей. А аз постоянно съм знаела, че “не съм като другите ”. Помня по какъв начин Кен постоянно оставаше изоставен в шкафа, когато си играех с куклите си Барби и какъв брой доста внимавах да не ме хване някой у дома какви ги правя, тъй като надълбоко знаех, че има нещо “нередно ” в това, което върша с тях. Помня детското любознание по време на заниманията с една доста близка другарка, които също трябваше да останат скрити, тъй като бяха “нередни ”.

Помня момента, в който взех решение, че не желая към този момент да нося розово и рокли, тъй като знаех, че “не съм като другите девойки ”. Помня какъв брой се стараех да избегна родителския надзор, с цел да видя хубавите какички от “Кечмания ” и по тази причина гледах скрито, до момента в който баба и дядо поливат градината през летните вечери на село. Толкова добре помня постера на Ивана в детската си стая, че несъмнено мога да го обрисувам по памет. Помня и дългогодишното отказване на поп-фолка като род в следствие. Помня единственото “сексуално обучение ” в учебно заведение - реклама на превръзки за девойките и урок по слагане на презерватив за момчетата в 6. клас. И срамът даже от това.

После помня объркването, което провокира коментара на татко ми, че “ако желая момчетата да ме харесват, би трябвало да трансформира метода, по който наподобявам ”, когато бях на 13. Следва доста мъгла, тъй като гимназията беше най-големият призрачен сън в живота ми по ред аргументи, само че едно от нещата, които в никакъв случай няма да не помни, е класната ми ръководителка, която ми се присмя пред целия клас, че “явно желая да направя полова гражданска война ”, тъй като бях написала в едно есе, че съществуват и други сексуалности с изключение на хетеро.

Няма да не помни кавгите със съучениците ми по повод хомофобските обиди и присмехът насреща. Няма да не помни и интервала, в който ставах в 5 сутринта всеки ден, с цел да се гримирам в продължение на повече от час за първа промяна в учебно заведение, тъй като другояче се усещах още по-различна. Няма да не помни за какво в никакъв случай не “се разкрих ” в учебно заведение.

Не единствено не мога да не помни всички тези неща, само че и не мога да се отърся от срама. Нося го толкоз надълбоко в себе си, че точно той ми коства първата ми тийнейджърска обич, въздейства отрицателно на връзките ми с хората и до през днешния ден, хваща ме за гушата всякога, когато желая да кажа нещо пред повече от трима непознати, кара ме да се оглеждам под паника във всяка витрина, когато съм на открито, да не би нещо от същността ми да се е посочило на открито и всички да могат да го видят.

И това е действителността ми в този момент, на човек на съвсем 25 години, изцяло признал идентичността си пред себе си, околните си, обществото. Човек, заобиколен от поддръжка и любов. Срамът е там не тъй като имам вяра, че да си лесбийка е срамно, а тъй като някъде вътре в тялото ми тлее дълбокото разбиране, че нещо не е напълно редно в мен като човек. И би трябвало да се срамя от самата себе си.

Аз имам и съвсем постоянно съм имала привилегията да не съм мигновено разпознавана като “джендър ” и да бъда подкрепяна от фамилията си и все пак нося толкоз доста болежка и позор в себе си, че в случай че ги излея, несъмнено ще съумея да изпълня най-малко язовир Копринка. Ето толкоз смачкващо е да си куиър човек тук. Какво остава за тези, които нямат моя шанс?

Да забраним да се приказва за ЛГБТИ+ въпроси в учебно заведение, значи да обречем хиляди деца най-малкото на позор като моя. Защото знам, но същински знам, че в случай че някой в миналото ми беше споделил в очите “Хей, всичко това е окей и е обикновено. Хора като теб е имало постоянно и ще ги има и след теб. Нищо ти няма ”, аз през днешния ден нямаше да трептя на всяка крачка. Да влезе в действие този закон значи не просто да няма полово обучение, както не е имало и до момента, а никой преподавател да не може да бъде действителна поддръжка за гей и транс учениците си, които обаче ще продължат да съществуват.

А точно учебното заведение е мястото, където децата би трябвало да получават освен обучение, в това число полово, само че и поддръжка. Затова децата вървят на учебно заведение, а не си стоят единствено у дома. И да, родителите са значими, само че постоянно пропущат тези тематики. А доста деца в България не могат да разчитат на родителите си за поддръжка. Много деца с право се опасяват от реакциите на фамилиите си и нито питат, нито споделят каквото и да е. Единственият им различен вид за помощ, приятелско рамо или съвет е учебното заведение и педагозите в него. Не знам дали си даваме сметка какъв брой ужасно е това да спре да бъде алтернатива.

Боли ме сърцето за всички “различни ”, за всички куиър хора и най-много за куиър децата, които порастват сега в тази кал. Съжалявам, че още веднъж ви предадохме. Надявам се да успеем да ви се реваншираме.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.