Автор за Гласове: Ралф Якш, директор на българския офис на

Автор за " Гласове ": Ралф Якш, шеф на българския офис на фондация " Конрад Аденауер " 2004-2008 г. 

Конструкцията на еврото има фундаментални недостатъци

Както постоянно се случва, думите още веднъж не бяха задоволително гръмки. По мотив представянето на Конвергентния отчет на Европейската комисия и Европейската централна банка, председателката на Европейска комисия Урсула фон дер Лайен поздрави България за въвеждането на еврото от 1 януари 2026 година, като че ли самите българи към този момент даже не е належащо да бъдат питани дали въобще желаят да се разделят със остарялата си валута. С пищност фон дер Лайен съобщи, че „ еврото е осезателен знак на европейската мощ и единение “. Според нея с еврото „ България ще стане по-силна “. Защото еврото щяло да докара до повече търговия с сътрудниците от Европейски Съюз, а оттова – и до качествени работни места и действителен растеж на приходите за българите.

Но към сходни гръмки обещания би трябвало да се подхожда с нараснало внимание. Защото: съвсем със същите думи преди повече от 25 години бе възхвалено въвеждането на еврото. Обещанието бе, че с обща валута ще бъдат отстранени валутните опасности в границите на вътрешноевропейската търговия, което щяло да подтиква стопанската система в Европа; Европа щяла да се трансформира в един от най-динамичните райони за стопански напредък в света.

Но: истината след 25 години с обща валута е друга. В реалност Европа изостана по отношение на останалите съществени стопански райони от момента на въвеждането на еврото. Ако през дадена година брутният вътрешен артикул (БВП) на глава от популацията в еврозоната е бил 70,4% от този в Съединени американски щати, то за последните 25 години тази разлика освен че не е намаляла, както бе дадено, а доста се е нараснала – до 65,7%.

И по въпроса за световното икономическо значение на Европа числата приказват ясно. Делът на Европа в международната търговия е намалял от 25% през 2000 година до 17,3% през 2025 година Друг индикатор също издава, че обещанията, дадени при основаването на еврото, са останали неизпълнени: в интернационалната конкуренция по патентни поръчки Европа изостава. В интервала 2015–2021 година Германия е съумяла да усили броя на патентите си с 4,7%, само че Франция – втората по величина стопанска система в еврозоната – е записала спад от 2%. В повсеместен проект еврозоната е останала на място, до момента в който Съединени американски щати са нараснали патентите си с 9,3%, а Китай (макар и от по-ниско начално ниво) – със зашеметяващите 190%. Този индикатор – „ интернационалните патентни поръчки “ – е от изключително значение, защото дава относително надеждна визия за иновационния капацитет на една стопанска система: днешните патенти са вложенията в бъдещето, а също по този начин и основа за утрешните висококвалифицирани работни места.

И други обещания се стопиха по този начин бързо, както ягодов сладолед в микровълнова печка. При въвеждането на общата валута бе дадено, че еврото ще бъде постоянна валута. Това заричане бе давано най-много на германците, които с съображение се затрудняваха да се разделят със своята валута – немската марка, считана до тогава за една от най-стабилните валути в света. Днес обаче съвсем нито една страна не извършва критериите за непоклатимост – а точно: новият годишен дълг да не надвишава 3% от Брутният вътрешен продукт и общият държавен дълг да не надвишава 60% от Брутният вътрешен продукт.

Повечето страни членки са през днешния ден на светлинни години от тези критерии, за чието съблюдаване при въвеждането на еврото се заклеха тържествено. Франция към този момент има държавен дълг в размер на 117% от Брутният вътрешен продукт, Италия – 144%, а Гърция – цели 171%. Дори най-новият член на еврозоната, Хърватия, има дългово натоварване от 71%.

Нищо не разкрива по-ясно неустойчивостта на валутния съюз от обстоятелството, че финансовата рецесия в Гърция докара еврото до ръба на пропастта – и това макар че гръцката стопанска система съставлява под 3% от икономическата мощност на еврозоната. Също по този начин обещанието на бащите-основатели на еврото, че Европейската централна банка няма да финансира страни, се разпадна за рекордно малко време. Междувременно ЕЦБ е изкупила държавни облигации на стойност 3,6 трилиона евро – сума, която до неотдавна бе немислима. Председателката на ЕЦБ Кристин Лагард даже призна в изявление: „ Нарушихме всички обещания, с цел да спасим еврото. “

Тези солидни изкупувания на държавни облигации от страна на Европейската централна банка акцентират неустойчивостта на евросистемата. ЕЦБ купува облигациите на тези страни от еврозоната, които са под напън на интернационалните пазари и би трябвало да заплащат по-високи лихви по дълга си. За да могат тези страни да се рефинансират, ЕЦБ се намесва и им изкупува дълговите бумаги.

Към това се прибавя още една причина, заради която ЕЦБ неизбежно попада под напън: когато лихвените проценти на страни със постоянни финанси и такива с нестабилни се раздалечат прекалено – това, което специалистите назовават „ спредове “ – неизбежно поражда въпросът дали въобще може да се приказва за единна валутна зона, в случай че в рамките ѝ лихвените проценти са толкоз разнообразни. Съвсем основателно ЕЦБ се опасява от раздробяване на еврозоната.

И тъкмо тук стартира заплахата за България. Защото за покупките на държавни облигации от страна на ЕЦБ дават отговор финансово всички страни от еврозоната – в това число и България. С други думи: дребна България ще носи взаимна отговорност да вземем за пример за задълженията на неведнъж по-голямата Франция, чийто кредитен рейтинг в това време беше намален от две интернационалните рейтингови организации.

По този метод еврозоната се е трансформирала освен в дългов съюз – защото съвсем нито една страна към този момент не покрива критериите за непоклатимост – само че и във фактическа инфлационна зона. При сегашните извънредно високи нива на държавен дълг, ЕЦБ има доста лимитирана опция да покачва лихвите при възходяща инфлация – което при естествени условия би било общоприетият инструмент за битка с инфлацията. Но в случай че лихвите се покачат внезапно, мощно задлъжнелите страни ще бъдат стопански удушени – а това би могло да докара до края на еврозоната.

Едновременно с това изкушението на всеки финансов министър в мощно задлъжняла страна е голямо – да се „ освободи “ от задълженията посредством инфлация. При годишна инфлация от да вземем за пример 5%, след 10 години една страна би могла да е заличила половината от задълженията си, без да е подхванала никакви старания. Много неща сочат, че точно този път е определен в границите на еврозоната. А с присъединението си към нея, България ще се откаже от всевъзможни принадлежности да избегне сходен сюжет. Илюзия е да се има вяра, че България би могла да предотврати сходно развиване, употребявайки гласа си в Управителния съвет на ЕЦБ – това е по-скоро смешка, почтена за карнавал.

Още нещо би трябвало да накара българите, които са на прага на историческо решение, да се замислят: в цялата история на човечеството няма нито един сполучлив опит за основаване на система с закрепени валутни курсове – а валутен съюз, какъвто е еврозоната, още по-малко. Дори по-ранните опити в границите на Европейската икономическа общественост, предходник на Европейски Съюз, се провалиха за малко време. Последните два огромни опита за валутен съюз в Европа – Латинският монетен съюз и Скандинавският валутен съюз – също изцяло се провалиха, макар че при скандинавския случай участваха единствено три стопански сходни страни: Швеция, Дания и Норвегия.

Причините за неуспеха на всички места са едни и същи: неналичието на общи държавни институции и обвързваното с това разделяне сред парична и фискална политика. Същото важи и за еврото. В еврозоната има единна парична политика, водена от ЕЦБ, само че няма единна фискална политика. Всяка страна си остава независима в бюджетната, данъчната и обществената си политика. Ако обаче една страна се откаже от това, тя на практика би се отказала от своята държавност – а дотам никоя страна до момента не е била подготвена да стигне.

И по този начин, в исторически проект постоянно се е случвало тъкмо противоположното – всяка сполучлива валутна унификация е била предшествана от държавна унификация.

Два образеца илюстрират това недвусмислено:

Първият е от Германия. Когато през 1871 година Бисмарк основава Германската империя, на територията ѝ съществуват голям брой разнообразни валути. Изминават години – чак до 1909 година – до момента в който младата немска страна вкарва обща валута: райхсмарката. Това демонстрира ясно: едвам съществуването на общи държавни институции, които ползват единна бюджетна, данъчна и обществена политика, основава изискванията за въвеждането на обща валута.

Вторият образец е също толкоз индикативен: Чехословакия е била една страна и надлежно – една валутна зона. Но когато Словакия и Чехия се разделят и разпускат взаимната си държавност, валутният съюз оцелява едвам шест седмици. Причината: индустриално по-развитата Чехия отхвърля да прави обезщетителни заплащания, нужни за поддържане на общата валута.

Заслужава внимание и още един мотив, постоянно употребен в тази ситуация с България: че присъединението към еврото не било чак толкоз огромна стъпка, тъй като левът и в този момент бил закрепен към еврото. Но това изказване пропуща значителното. Когато една валута е закрепена към друга, този механизъм може елементарно да бъде анулиран – и за жителите измененията ще са минимални, защото те ще продължат да заплащат с досегашната си валута – лв.. Съвсем друга обаче е обстановката, в случай че една страна към този момент е въвела еврото и желае да се върне към националната си валута.

Още през 2007 година икономистът Бари Айхенгрийн уточни, че даже единствено намек от страна на някоя страна-членка за овакантяване на еврозоната ще провокира унищожителен банков срив. Хората ще побързат да изтеглят спестяванията си и да ги реалокират в по-сигурна валута. Такъв всеобщ „ банков побег “ би довел до вълна от банкови банкрути и срив на финансовата система. Айхенгрийн заключава, че това процедурно затруднение прави напускането на еврозоната на практика невероятно. Дори и да не се споделя крайното му умозаключение, е ясно, че сходна стъпка би била извънредно сложна, с големи опасности.

Накрая може да се каже следното: няма нито една сериозна причина България да вкара еврото и да се откаже от своята потвърдила се валута. Икономическите обещания, с които бе рекламирано въвеждането на еврото преди 25 години, не се сбъднаха. И няма никакви учредения да се счита, че в тази ситуация с България резултатът ще е друг. Рисковете са обилни, тъй като структурата на еврото съдържа фундаментални недостатъци. А и цялата историческа умелост приказва против присъединението към валутен съюз.

И най-после едно значимо конкретизиране: аргументът, че Брюксел желал България да одобри еврото, е изцяло ирелевантен. Българите са изцяло способни сами да решат какво е вярно за тях.