Автор: Винсент Танковски, 24 часаТъй като сегашните партии са вече

Автор: Винсент Танковски ", " 24 часа "

" Тъй като сегашните партии са към този момент с ниска легитимност, страдат от хронична липса на доверие, може да пристигна нова или нови политически субекти, които изцяло да трансформират партийната система. Възможно е и да се подложи на спор конституционният модел и замяната му с различен, а точно превръщането на страната в президентска или полупрезидентска република - с всички опасности, които носи това ", споделя в изявление за " 24 часа " политологът  Димитър Ганев от " Тренд ", който показва новата си книга: " Българската политическа почва - Пластове на националната политическа просвета "

- Г-н Ганев, на първо място поздравления за новата книга „ Българската политическа почва “. Какво Ви стимулира да напишете тази книга и по какъв начин се спряхте на тази тематика?

- Книгата е резултат от няколко преплитащи се професионални посоки, които пробвам да подкрепям в последните години – политология и емпиричните проучвателен способи, като към това би трябвало да допълня и историята, която ми дава нужния пиедестал за разбор. Преди четири години поех курса по „ Политическа просвета “ в катедрата по политология на Софийския университет и задълбочавайки се в това поле пристигна и разумният резултат – да напиша тази книга за българската политическа просвета, за нашите ценностни ориентири, за нашите усещания за политиката. И несъмнено, да опитам да дам отговор от кое място идват те, по какъв начин са образувани, какво въздействие са изиграли в българската история, а и до през днешния ден. Въпреки, че книгата има теоретичен темперамент, съм се старал да бъде написана на език, изцяло наличен за необятната аудитория.

- Всеки протегнал ръка към книгата и видял заглавието евентуално би си задал въпроса какво значи това „ политическа почва “?

- Използвам почвата като метафора, тъй като, както в почвата има пластове, които са образувани в доста дълъг интервал от време, по този начин и българската политическа просвета като почва се образува в продължение на епохи от разнообразни фактори. Те са фундаментът, върху който се ражда всичко след Освобождението като публични и политически процеси в страната ни.

- Кои са тези пластове, за които говорите, които се явяват основополагащи за България?

- Идентифицирам четири съществени пласта. Първият е географският, който предшества цялата история. Тук става дума не просто за „ историческата локация “ – т.е., нашето разположение по отношение на прилежащите нации и въздействието на това съседство върху развиването ни – а физическият терен, билото на Стара планина, река Дунав, спецификата на климата. Всички това слага естествени граници и поставя натурални предпоставки за нашето развиване във всички столетия, сортира и образува избран нрав във всички етноси, които се заселват тук, доколкото другите племена се настаняват на друга надморска височина и се възползват от разнообразни географски дадености. Близостта ни до Константинопол ни прави част от византийското културно пространство, а след това и като част от Османската империя. Можем да твърдим и че България се намира на граница сред Изтока и Запада и по тази причина постоянно се задава въпроса изток ли сме или сме запад.  Принадлежността ни към балканското културно семейство се явява втори слой. Този слой стъпва непосредствено на географския, като тук към този момент започваме да приказваме и за хората, които обитават или обкръжават Балканския полуостров. „ Географията е орис “ са думи, които се приписват на Наполеон и като поговорка е извънредно тъкмо. Въпреки, че през днешния ден сме разграничени от границата на Европейския съюз, Балканите в доста дълъг интервал са били част от едно културно и политическо пространство. Това и през днешния ден проличава по музика, нрав, език. Учените приказват за „ балкански езиков съюз “ – подобие, което се формирало исторически сред езици, които кардинално принадлежат на няколко обособени езикови фамилии. Тук се преплитат ориенталско, средиземноморско, централноевропейско и този неповторим синтез ражда балканското. Православието е третият слой, тъй като точно религиозната еднаквост на живеещите по българските земи до началото на XIX в., е била водещата. Това ни е разрешило в интервала на османската власт да запазим еднаквост, друга от преобладаващата в империята. Чак през Възраждането, националната еднаквост става съществена и последният слой се явява точно националният – усещането, че българите сме една нация.

- В книгата твърдите, че тази българската политическа почва въздейства значително върху цялата ни следосвобожденска история, в това число и до през днешния ден. По какъв метод?

- Този финален народен слой изцяло господства в следосвобожденска България, като политическата ни теория доникъде на 40-те години на 20 в. е подчинена напълно на националния блян – Санстефанска България – обединяването на всички българи на територията на една страна. През 1944 година обаче всичко това се трансформира. Като последица от Втората международна война, България попада в руската сфера на въздействие и тук се нанася тоталитарен комунистически режим. Комунистическата идеология обаче внезапно се разграничава от национализма, който владее главите на българите най-малко от средата на 19 в. Комунистическата идеология е привнесена извън. Линията идваща от Москва жигосва национализма и дава път на интернационалните полезности, заменя опълчването сред народи с такова сред съсловия, всевъзможни национални обичаи са сложени под напън. Или по различен метод казано, идва нова идеология, която няма своите корени в „ почвата “. Само няколко години след установяването на комунистическия режим в страната, лека бавно „ почвата “ стартира да трансформира режима, да го кара да се преценява с нея. Започва развой на побългаряване на социализма. Тази нова линия се въплъщава от Тодор Живков. Опитал съм се да покажа тази смяна през отношението към малцинствата, през културната политика, през отношението към църквата и през смяната в позиция по македонския въпрос, да разкрия по какъв начин се получава тази смяна. Как Живков в търсене да презареди легитимността на режима се обръща за помощ към „ почвата “ и нейния финален слой – националният. Партийният началник напълно ясно схваща, че без „ почвата “ няма да стане. Честванията по 1300 години България маркират нещо като кулминационната точка на този завой към шовинизъм. А малко по-късно се отива даже в прекаленост, стигайки до бруталния националистически акт като „ Възродителния развой “.

- А по какъв начин тази почва въздейства и върху Българския преход и последните 35 години демократична история?

- Либералният ред, който господства идеологически Запада от 1968 година, през 1989 година залива Централна и Източна Европа като последица от края на Студената война. Но демократичната народна власт не стъпва тук на чисто. Тук си има наша си „ почва “, само че и голям брой към този момент исторически и културни натрупвания от последните 100 години от Освобождението насам. Всички те оформят една характерна политическа просвета, която удържа в себе си няколко субкултури. Именно от конфликта на тази политическа просвета и нейните субкултури със западния демократичен модел, се ражда Българският преход подобен, какъвто го познаваме.

- А каква е в дълбочината си българската политическа просвета и какви са тези съдържащи се в нея субкултури?

- Политическата субкултура е доста по-устойчиво събитие от живота на една или друга партия. Партийните битки в едно идейно поле най-често са битка за по-адекватно посланичество на избрана политическа субкултура. Тя освен надживява партията, само че и може да вдъхва живот на нова, стига новата да възпроизвежда задоволително добре нейните ценностни настройки и усещания, да бъде в нейния код. Политическите субкултури в Българския преход, по метода по който съм ги разгледал, са устойчиви обществени феномени, които споделят общи възгледи, исторически контузии, цивилен ритуали, вестници, празници, монументи. Те не се увличат елементарно по нови политически и идеологически моди, а остават лоялни на предразсъдъците си. В историята на Прехода можем да отличим четири такива политически субкултури: социалистическа, националистическа, демократична и етнорелигиозна. Към тези четири би трябвало да прибавим и всеобщата политическа просвета. Ако първите четири наподобяват явни, то всеобщата може би ще провокира изненада, само че тя е изключително значима. Социалистическата и етнорелигиозната субкултура се съставляват през последните повече от 30 години от по една партия, надлежно Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи. Националистическата субкултура припознава Българска социалистическа партия през 90-те години, само че след 2005 година намира посланичество в други политически субекти като „ Атака “, Вътрешна македонска революционна организация, НСФБ, техните обединявания, и в последните години във „ Възраждане “. Демократичната субкултура пък припознава Съюз на демократичните сили през 90-те години като собствен притежател, само че след това също намира друго посланичество през Синята коалиция, партиите от Реформаторския блок и последно в Демократична България.

Масовата политическа просвета можем да определим първо отрицателно, т.е. през това, че хората принадлежащи към нея не са част от някоя от изброените политически субкултури. Масовата политическа просвета няма ясно самостоятелен демографски профил – той съответствува съвсем изцяло с този на пълнолетното българско население. Тя е най-голяма и е виновна за така наречен месии като Симеон Сакскобургготски през 2001 година и Бойко Борисов през 2009 година и други такива планове, които се пробват да черпят от нея като Има Такъв Народ на Слави Трифонов и даже Политическа партия на Петков и Василев.

В книгата се пробвам да опиша по какъв начин вътрешните процеси в субкултурите, взаимоотношенията сред тях, новите моди, които превземат всеобщата политическа просвета и изцяло предопределят политическия развой в последните три десетилетия и половина.

- В книгата се пробвате да отговорите на въпроса и за характерните черти на българската политическа просвета? Какви са те в последна сметка?

- Тази политическа просвета на българите е родена, както от „ почвата “, по този начин и от провокациите, които са ни заливали в последния повече от век. Без да изисквам за пълнота, бих маркирал някои характерни черти като да вземем за пример: 1) егалитаризъм или вроденото ни чувство за тъждество идва от неналичието на аристокрация, от неналичието на съществено обществено разделяне по време на османския интервал. Социализмът също способства в тази посока, тъй като в неговия му идеологически пиедестал е заложено равенство; 2) неналичието на доверие към страната и властта – като нещо непознато, не свое. Тук корените могат да се търсят още в османския интервал, защото възприемаме властта на Високата врата като непозната власт. 3) търсенето на един човек отпред на властта и мисленето за политиката през персони е друга присъща линия. От Константинопол е общопризнат политическият модел, в която властта произтича от сакралността на владетеля – „ самовластник “, сплотяващ в себе си светското и духовното ръководство. През цялата българския история идентифицираме властта с един човек – дали е хан, султан и след това цар, общоприет секретар на партията или министър-председател, този стандарт се възпроизвежда. Замислете се единствено, че за последните 25 години, всички партии са родени от своите водачи. Всички, без изключение. Няма го този партиен произход, който господства на запад, разследване от някакви обществени спорове или разделения. 4) Граничното ни място сред изток и запад също придава своя лична специфичност, която рефлектира върху серия от политически процеси.

- Влиянията от запад и изток ли предопределят нашата орис?

- България не задава международни политически или културни трендове. Те ни сполитат. Както и стана дума, комунистическият режим и демократичната народна власт са последствия от две войни – втората международна и студената. Но тези външни за нас условия попадат на избрана „ почва “, а тази „ почва “ стартира лека бавно да им дава един местен, нашенски темперамент. Ние може да не задаваме политическите трендове, само че ги одомашняваме, побългаряваме ги, вършим ги по наш, български облик и сходство.

- Съдейки по всичко дотук, за което говорите, ще успеем ли да решим политическата рецесия?

- Това е най-тежката политическа рецесия след демократичните промени, а даже да се върнем преди този момент - във времената след Освобождението, няма интервал с толкоз чести избори и неспособност да се създаде постоянна власт. В последните месеци ставаме очевидци на рецесии от невиждан темперамент в две от основните партии на прехода - Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи. Още по-дълбокият проблем е че те до момента бяха законни политически представители на две от политическите субкултури, за които загатнах. Това ще роди там съществени разтърсвания, което приказва задоволително за дълбочината на рецесията. Струва ми се, че и след парламентарните избори на 27 октомври тази рецесия няма да откри безапелационен отговор и в идващите няколко години ни чакат огромни промени.

- Какви може да са те?

- Да се стигне до радикална смяна в партийната система. Тъй като сегашните партии са към този момент с ниска легитимност, страдат от хронична липса на доверие, може да пристигна нова или нови политически субекти, които изцяло да трансформират партийната система. Възможно е и да се подложи на спор конституционният модел и замяната му с различен, а точно превръщането на страната в президентска или полупрезидентска република - с всички опасности, които носи това.